Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на
секретаря Нели Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№755/2020г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.259 ГПК.
Образувано
е по ВЖ на М.К.М., ЕГН **********, Варна,
чрез особения представител адв.Н.К. от ВАК, срещу решение
№5238/25.11.2019г., постановено по гр.дело №18587/2018г. на ВРС, 16 състав, с
което е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът М.К.М.,
ЕГН **********, с адрес *** дължи на
ищеца „МОГО БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1113, район р-н Изгрев, ж.к. Изток, ул. "Николай
Хайтов" № 12, ет. 2, ап. 3, представлявано от управителя Е.В.В., чрез мл.
адвокат Д.И.Й. от САК, преупълномощена от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО "ВЪЛЧЕВ и
БОРИСОВ", суми по Договор за
финансов лизинг №AG0000327 със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив, сключен на 09.08.2017г., както следва: сумата от 1 312.97 лева - неплатени лизингови вноски по Договор за финансов
лизинг № AG0000327 със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив от 09.08.2017г., сумата
от 18.09 лева - неустойка за
забава на плащане на лизингови вноски, сумата
от 910.56 лева - неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, сумата от 540.00 лева - разходи за възстановяване
на лизинговия актив, или общо сума в
размер на 2 781.62 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 17.09.2018г., до
окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение, издадена в
производството по ч.гр.д.№13954/2018год. на ВРС.
В жалбата
се излага, че решението на ВРС е неправилно и необосновано. Въззивникът сочи,
че в хода на производството не било установено по безспорен начин виновното
неизпълнение на договора от лизингополучателя. Според въззивника, ищецът не е
доказал отказа, който е основание за възнаграждението по възстановяване на
владение в размер на 540 лева с ДДС, за което е издадена фактура от 26.03.2018г. на същата стойност както че
сумата се дължи от М.М.. В приложените към исковата молба писмени доказателства
не е представен приемо-предавателен протокол, който да удостоверява по несъмнен
начин, че лизинговата вещ е предадена от Мого България ЕООД на Фиксеад асистанс
ЕООД, за което ищецът е заплатил сумата от 540 лева. В процесната фактура от
26.03.2018г. не са индивидуализирани вещите, предмет на договора, а са посочени
само кодове. Във фактурата никъде не фигурира сума от 540 лева. Поради това
сетвърди, че претендираната сума е недоказана и недължима.
На трето
място, въззивникът счита, че уговорената и претендирана неустойка в размер на
три лизингови вноски по силата на чл.15.5 от ОУ, категорично надхвърля
обезпечителната, обезщетителната и санкционна функция на неустойката. Твърди
се, че същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прави се довод, че
лизингодателят по вече развален договор за лизинг получава имуществена облага в
размер, който води до неоснователното му обогатяване. Според въззивника, дори
да се приеме, че неустойката е действителна, то същата не се дължи тъй като
неизправна страна по договора е лизингодателя, а не лизингополучателя. Това е
така, тъй като първият не е предоставил достатъчен срок за изпълнение.
С ВЖ се
претендира отмяна изцяло на постановеното по ГД №18587/2018г. решение, а в
условие на евентуалност отмяна единствено в частта, в която е прието за
установено, че М.М. дължи на Мого България ЕООД, сумите от 540 лева – разходи
за възстановяване на лизингов актив и 910.56 лева – неустойка за прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя като неустойката бъде намалена на
основание чл.92, ал.2 ЗЗД.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпил отговор на ВЖ от насрещната страна – ищец по спора МОГО
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, чрез ю.к.К.К., за неоснователност на жалбата.
Оспорва се липсата на виновно неизпълнение на договора от страна на
лизингополучателя като в тази връзка страната се позовава на погасителния план
с определени падежни дани както и на изслушаната по делото ССЕ. Неоснователно
се твърди, че е изпадането в забава на кредитора поради липса на даден подходящ
срок за изпълнение. В тази връзка се сочи изричното правомощие на лизингодателя
съгласно чл.13, ал.5 вр.чл.13, ал.6 от ОУ към процесния договор, да развали
договора при забава в плащанията повече от 5 дни без да дава допълнителен срок.
Поддържа се действителността на претендираната неустойка и клаузата на чл.15.5
от ОУ, която е предвижда. Според страната, размерът на неустойката е съобразен
именно с въведените от ВКС критерии за определяне нейната обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция. Същата не води до неоснователно обогатяване
на лизингодателя и е обсъдена от първостепенния съд. Прави се довод, че с
прекратяване на договора за лизинг се нарушава негативния интерес на
лизингодателя, съответен на останалия период на първоначално уговореното
ползване. Твърди се, че това следва и от спецификата на договора за финансов
лизинг. /цит.съдебна практика относно спецификата на договора – реш.по гр.дело
№633/1995 на пети състав на ВКС и по гр.дело №1366/1994г. на 4 г.о. на ВКС/
Поради това се твърди, че уговорената неустойка покрива негативния интерес на
лизингодателя като не противоречи на закона и добрите нрави.
Във връзка
с възраженията на въззивника за липса на доказателства за отчетна сделка между
Фиксеад и Мого, страната сочи, че тези отношения излизат извън предмета на
спора. Според страната, по делото са представени достатъчно доказателства за
това правоотношение както и за сторените от Мого България разноски в размер на
540 лева, които ответникът дължи по силата на договора за лизинг. Поради това
се твърди, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове.
Моли за отхвърляне на въззивната жалба и присъждане на разноски, вкл.
ю.к.възнаграждение в размер на 100 лева.
В съдебно
заседание назначеният на въззивника особен представител адв.Т. поддържа
жалбата. Уточнява че обжалва изцяло постановеното решение на ВРС.
Въззиваемата
страна МОГО БЪЛГАРИЯ ЕООД не изпраща представител в съдебно заседание, но с
писмена молба поддържа депозирания отговор по ВЖ, съотв. нейната
неоснователност. Претендират се сторените разноски.
За да се
произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано по искова
молба на МОГО БЪЛГАРИЯ ЕООД, за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът М.К.М., ЕГН **********,
гр. Варна, дължи на ищеца „МОГО БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, гр.София,
суми по Договор за финансов лизинг № AG0000327 със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив от 09.08.2017г., както следва: сумата от 1 312.97 лева - неплатени лизингови
вноски по Договор за финансов лизинг от 09.08.2017г., сумата от 18.09 лева - неустойка за забава на
плащане на лизингови вноски, сумата от 910.56
лева - неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
сумата от 540.00 лева - разходи за
възстановяване на лизинговия актив, или общо сумата в размер на 2 781.62 лева, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението на
17.09.2018г. до окончателното й изплащане. За тези суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ЧГД №13954/2018г. на ВРС. Твърди се, че на
09.08.2017г., между „Мого България" ЕООД и ответника М.К.М. е сключен
Договор за финансов лизинг № AG0000327 със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив, по силата на който „Мого България"
ЕООД се задължава да придобие и предостави за възмездно ползване на
Лизингополучателя лек автомобил марка (модел) БМВ 530 Д, Идентификационен №
WBANC71030B633176, № на двигател 36296540306D2. От своя страна
Лизингополучателят се задължава да заплаща дължимите суми по договора за лизинг
и да използва вещта в съответствие с Общите условия към договори за финансов
лизинг. Твърди се изпълнение на възложеното с договора като „Мого
България" ЕООД е придобило и предоставило на М.М. за използване
гореописания лек автомобил, предаден му заедно със сключване на договора, за
което е съставен Приемо-предавателен протокол от 09.08.2017г. Твърди се, че за
всяко дължимо плащане на лизингови вноски от „Мого България" ЕООД са
издавали фактури и надлежно са изпращали на ел. поща на М.К.М.
(*****************@**.**), посочена в Договора за лизинг, имейли с данни за
издадена фактура и размера на дължимата лизингова вноска както и подробни
указания за внасяне на сумата. Твърди се, че тъй като лизингополучателят
изпаднал в забава, на основание чл. 13.5, във вр. с чл. 13.6 от Общите условия,
Лизингодателят му изпратил Уведомление за прекратяване на договор за лизинг №
AG0000327, връчено лично на длъжника лизингополучател на 09.03.2018г. С
цитираното уведомление Лизингополучателят е уведомен, че във връзка с
неизпълнение на задълженията му за заплащане на дължими суми, сключеният
договор за финансов лизинг се прекратява, считано от датата на получаване на
уведомлението. Поканата съдържа и информация за дължими към датата на изготвяне
на уведомлението просрочени лизингови вноски и други дължими суми. Съгласно
уведомлението, Лизингополучателят е длъжен доброволно да предаде лизинговия
актив по договора заедно с всичките му принадлежности и придружаващи го
документи и да заплати дължимите към датата на прекратяването задължения по
договора за лизинг. След прекратяването на договора, „Мого България"ЕООД е
получило обратно държането на лизинговия актив. Твърди се, че ответникът не
изпълнил задълженията по договора, поради което дължал общ размер на
неизплатените лизингови вноски от 1 312.97 лева, за които са издадени фактури,
както следва: сумата в размер на 303.52 лв., представляваща лизингова вноска №
4 с падеж 05.12.2017 г., за която е издадена Фактура № ********** от
05.12.2017г., а длъжникът е уведомен чрез имейл на 05.12.2017г.; сума в размер
на 303.52 лв., представляваща лизингова вноска № 5 с падеж 05.01.2018г., за
която е издадена Фактура № ********** от 05.01.2018г., а длъжникът е уведомен
на 05.01.2018г.; сума в размер на 303.52 лв., представляваща лизингова вноска №
6 с падеж 05.02.2018г., за която е издадена Фактура № ********** от
05.02.2018г., а длъжникът е уведомен на 05.02.2018г.; сума в размер на 303.52
лв., представляваща лизингова вноска №7 с падеж 05.03.2018г., за която е
издадена Фактура № ********** от 05.03.2018г., а длъжникът е уведомен на
05.03.2018г.; сумата в размер на 98.89 лв., представляваща неизплатена част от
лизингова вноска №8, за периода от 06.03.2018г. до прекратяването на договора.
Поради забавата се твърди, че лизингополучателят има задължение и за заплащане
на неустойка за забава. По силата на чл.15.1 от Общите условия, размерът на
неустойката е в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума, за
целия период на забава възлиза на сумата
от 18.09 лева, която неустойка е изчислена до датата на прекратяване на
лизинговия договор. Посочен е начинът на формиране на общо дължимата лихва.
Претендира се и възстановяване на направени от Лизингодателя разходи във връзка
с възстановяване на държането върху лизинговия актив, съгласно чл. 8.7.10 от
Общите условия. На това основание М.К.М. дължи на „Мого България" ЕООД
сумата в размер на 540.00 лева, представляваща разходите за възстановяване
държането на лизинговия актив. Твърди се, че за извършване на услугата по
възстановяване държането на превозното средство „Мого България" ЕООД е
сключило на 29.05.2017г. Договор с „ФИКСЕД АСИСТАНС" ЕООД, съгласно който
„Мого България" ЕООД дължи на „ФИКСЕД АСИСТАНС" ЕООД възнаграждение
от 540.00 лева с ДДС за всеки отделен случай на изземване на лизингови вещи до
3.5 тона. За услугата изземване на лизинговата вещ по Договор за финансов
лизинг № АG0000327„ФИКСЕД АСИСТАНС" ЕООД е издало на „Мого България"
ЕООД Фактура № ********** от 16.03.2018г., която е заплатена от „Мого
България"ЕООД за сметка на Лизингополучателя. Поради това ищецът е издал М.К.М.
Фактура № **********/26.03.2018г. за 540 лв. с ДДС - разходи за възстановяване
държането на актива, които не са заплатени от длъжника. Твърди се, че М.К.М.
дължи на „Мого България" ЕООД, по Договор за финансов лизинг № AG0000327
от 09.08.2017г. и приложимите към него Общи условия, сумата в общ размер на 2
781.62 лева, която към настоящия момент не е погасена. Неизпълнението на тези
задължения е обусловило правния интерес на „Мого България" ЕООД от
подаване на заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на Заповед за изпълнение на
парично задължение по ЧГД №13954/2018г. на Районен съд - Варна, Гражданско
отделение, 35 състав, по което е издадена Заповед № 6905 от 19.09.2018г. за изпълнение
на парично задължение за претендираните от „Мого България" ЕООД суми.
С
Разпореждане № 42669 от 30.10.2018г. по същото дело съдът е констатирал
надлежно осъществяване на процедурата по уведомяване на длъжника, предвидена в
чл. 47, ал. 1 - 5 от ГПК, както и липсата на възражение от длъжника в
предвидения срок.
С
разпореждането, на основание чл. 415 ГПК, на заявителя е указано, че може да
предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването, като
довнесе дължимата държавна такса, в противен случай издадената заповед за
изпълнение ще бъде обезсилена. Получил е
разпореждането на съда на 12.11.2018г. и в срок депозира настоящата
исковата молба.
Ответникът,
чрез назначения от съда особен представител оспорва основателността и размера
на исковете. Не оспорва наличието на правоотношение по договора за лизинг.
Счита, че приложеното Уведомление за прекратяване на договор за лизинг от
19.02.2018г. е нередовно и не е породило действие, тъй като лизингодателят не е
предоставил, съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, подходящ срок за
изпълнение на задължението, след изтичането на срока ще смята договора за
развален. Съгласно чл. 13.5, точка ix) от Общите условия, лизингодателят има
право да прекрати договора след изтичане на подходящ срок. Отделно от това,
уговорената и претендирана от ищеца неустойка в процесния договор за лизинг в
размер на три лизингови вноски по силата на чл.15.5 от Общите условия,
ответникът оспорва като уговорена извън рамките на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, поради което счита, че същата е нищожна
поради накърняване на добрите нрави. Уговорката за неустойка при прекратяване
на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя, в
размер на три лизингови вноски, излиза извън по-горе очертаните функции на
неустойката, тъй като лизингодателят по вече разваления договор получава
имуществена облага от насрещната страна в размер, който би довел до
неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за справедливост.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД, уреждаща
отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма
компесаторен характер. В допълнение ответникът счита, че дори и да се приеме,
че неустойката по чл.15.5 от Общите условия е действителна – т.е. не
противоречи на закона, морала и добрите нрави, то същата не би следвало да се
прилага в процесния случай, доколкото касае ангажиране отговорността на
лизингополучателя за заплащане на обезщетение вследствие разваляне на договора
по негова вина. Прави се довод, че лизингодателят е неизправна страна, тъй като
не е предоставил подходящ срок за изпълнение от лизингополучателя. Относно
претенцията за възстановяване на вреди, претърпени от ищеца вследствие на
възстановяване на държането на превозното средство, то счита, че същата не е
основателна доколкото на ответника отново не е даден подходящ срок, в който да
изпълни задълженията си към лизингодателя - да предаде вещта, което накърнява
неговите права в качеството му на потребител по договора за лизинг. Отделно от
това, в приложените с исковата молба доказателства липсва представен
приемо-предавателен протокол, който да удостовери по несъмнен начин, че
процесната лизингована вещ предадена на „МОГО БЪЛГАРИЯ"ЕООД от „ФИКСЕАД АСИСТАНС"ЕООД,
за което ищецът е заплатил сума от 540 лева. Твърди се, че от приложената
Фактура № ********** от 16.03.2018 г. не става ясно кои активи са изброени,
доколкото са използвани само кодове, които не индивидуализират вещите, предмет
на сключения договор; в цитираната фактура никъде не фигурира претендираната от
ищеца сума от 540 лева. От изложеното счита, че така претендираната сума от 540
лева се неоснователно претендира, категорично недоказана и недължима. С оглед
на изложеното ответникът претендира отхвърляне изцяло на исковете. В условията
на евентуалност, на основание чл.92, ал.2 от ЗЗД иска намаляване като
прекомерна на претендираната неустойка.
Въззивният
съд, въз основа на изложените от страните твърдения и възражения, очертаните с
въззивната жалба оплаквания, събраните доказателства, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съдът, при
преценка редовността на жалбата констатира, че същата е депозирана от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок. С
разпореждане от 09.04.2019г. съдът е назначил на ответника М. Кр.М. особен
представител адв.Н.Т.. При подаване на ВЖ от особения представител, не се внася
дължимата за производството държавна такса. С оглед приложения към жалбата
пощенски плик, се установява спазване на преклузивния срок за обжалване на
първоинст.решение. Редовна е както жалбата, подадена от особения представител
на ответника, така и отговора към същата.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда.
Допустимостта на иска е в предметните предели на въззивното обжалване. По
отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ
от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се
изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с материалния закон,
необоснованост.
Съобразно жалбата и направените в съдебно
заседание уточнения по доклада ѝ, предмет на въззивната жалба е
постановеното от ВРС решение изцяло.
Страните
не правят доказателствени искания и не сочат допуснати процесуални нарушения.
Обсъждането
на изводите на първата инстанция, вкл. по преценка на събраните доказателства,
представлява оплакване срещу правилността на обжалвания акт.
Съобразно
изложените в жалбата оплаквания и доводи съдът намира, че извън предметните
предели на въззивното производство остават обстоятелствата относно сключване на
действителен договор за финансов лизинг между страните за процесната вещ,
изпълнението на задълженията на лизиндодателя по договора и предаване
ползването на вещта както и връщането ѝ след разваляне на договора на
лизингодателя. В жалбата са обосновани оплаквания единствено по отношение
вината на лизингополучателя, претенцията за разноски по възстановяване вещта на
лизингодателя и действителността на неустоечната клауза по т.15.5 в ОУ на
лизингодателя. Както с отговора, така и с въззивната жалба страната поддържа
евентуално искане за намаляване размера на неустойката като прекомерна съгласно
чл.92, ал.2 ЗЗД.
Въззивният
съд намира предявения установителен иск с правна квалификация чл.422 ГПК за
допустим, тъй като се установява издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК по ЧГД №13954/2018г. на ВРС за идентични суми на предявените с
исковата молба; връчване на заповедта по реда на чл.47 ГПК; упражнено в срок
право на кредитора да установи вземането си със сила на пресъдено нещо съгласно
чл.415, т.2 ГПК.
От
приложените към делото доказателства се установява, че страните са обвързани от
Договор за финансов лизинг от 09.08.2017г., със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив, а именно л.а.БМВ 530 Д с посочени
идент.данни. В договора е предвиден 60 месечен срок, в който лизингополучателят
заплаща вноска, включваща главница и лихва съгласно погасителен план –
Приложение №1 към договора. Уговорен е фиксиран лихвен процент от 36% и общо
дължима от лизингополучателя сума от 18 282.89 лева. Съгласно т.9 от
договора ГПР по договора е 43.25% като включва такса ангажимент и лихва върху
главницата. Уговорена е заплащането на вноска от 303.52 лева за срока на договора
до 05.08.2022г.
Ищецът
твърди и се установява, че лизингополучателят е заплатил първите три вноски по
договора за лизинг като е изпаднал в забава по отношение на вноска №4 по плана
към договора, дължима за м.12.2017г. Видно от заключението по кредитирана от
съда ССЕ /на л.120 по делото/ от четвърта вноска е заплатена частично сума от
39.67 лева като остатъка до 303.52 лева е забавена. В заключението са посочени
издадените от ищеца за дължимите просрочени вноски фактури, както следва:
фактури:№ 3640/05.12.2017 г., на стойност 303.52 лева, за лизингова вноска № 4;
№ 4720/05.01.2018 г. на стойност 303.52 лева, за лизингова вноска № 5; №
6082/05.02.2018 г. на стойност 303.52 лева, за лизингова вноска № 6; №
7574/05.03.2018 г. на стойност 303.52 лева, за лизингова вноска № 7.
Съобразно
горното се установява, че поради забавеното изпълнение на задълженията,
произтичащи от договора, е налице основание по смисъла на т.13.5, „I” от ОУ на
лизингодателя за прекратяване едностранно на договора. Прекратяване действието
на договора настъпва от датата на получаване на уведомлението от
лизингополучателя, което е факт на 09.03.2018г. /вж.уведомление на л.51 по
делото/
С оглед на
горното и поради липсата на противопоставени и установени възражения за
заплащане на лизинговите вноски, съдът намира претенцията за заплащането им за
доказана и основателна в претендирания размер, установен и от приетото
заключение на ССЕ от 1319.71 лева. Искът следва да бъде уважен до претендирания
по-нисък размер от 1312.97 лева.
Поради установеното
забавено изпълнение на основното задължение по договора, основателна се явява и
претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислена от
падежа по всяка една фактура до подаване на заявлението по чл.410 ГПК на
18.09.2018г. Съобразно заключението, обезщетението възлиза на сумата от 19.15
лева като искът подлежи на уважаване до претендирания размер от 18.09 лева.
Съгласно т.15.1 от ОУ към договора, при забава в плащането на лизинговите
вноски от лизингополучателя, лизингодателят има право на неустойка в размер на
законната лихва върху неплатената сума за периода на забавата. Забавата за
плащане главниците по договора обхваща периода от първоначалното неизпълнение
през м.12.2017г. до март 2018г., когато е прекратен договора за лизинг.
По
отношение на претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
финансов лизинг: Договорът е прекратен поради наличие на неизпълнение на
задължението за плащане на лизингови вноски съгласно т.13.5 от ОУ. Изслушаното
по делото заключение на ССЕ сочи заплащането на три поредни вноски до
м.11.2017г. вкл. Съгласно т.15.5 от ОУ, при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски
– същата се изчислява въз основа на последните три падежирали лизингови вноски
преди прекратяването. В случая не е спорно, че прекратяването на договора е
настъпило, считано занапред от 09.03.2018г. Към този момент, при изключване на
платената вноска за м.11.2017г. и частично платената вноска №4 за м.12.2017г.,
неизплатени са вноските за м.01, м.02 и м.03.2018г. Съобразно заключението последните
три вноски с настъпил падеж към датата на прекратяването 21.03.2018г. са вноски
№№5, 6 и 7, които са на обща стойност от 910.56 лева. /т.5 от заключението/
Поради съвпадане с исковата сума искът подлежи на уважаване изцяло.
По
възражението за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ, предвиждаща
неустойка за прекратяване на договора, като противоречаща на добрите нрави,
съдът го намира за неоснователно. В случая е налице разваляне на договора по
вина на длъжника – сам длъжникът не оспорва, че е налице забавено изпълнение за
лизингови вноски, по същество преустановяване заплащането им от м.12.2017г.,
което осъществява основанието за разваляне. Налице е уговорка в Общите условия
на лизингодателя за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в
т.15.5, поради което съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо
оставащото изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на
неустойка в размер на три лизингови падежирали вноски – разваляне на договора и
изрична договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това
основание. Съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на неустойката
като неравноправна, нарушаваща добрите нрави, на осн.чл.143, т.5 ЗЗП вр.чл.26,
ал.1 ЗЗД. Налице е изрично възражение на ответника, а от друга страна както
съгласно чл.7, ал.3 ГПК, така и въз основа на ТР №1/2010г., т.3 на ОСТК на ВКС,
съдът дължи служебно преценка относно противоречие на неустоечната клауза с
добрите нрави, т.е. при уговаряне извън присъщите и функции.
Установената
в нормата на чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и
отсъствието на императивни законови правила, регулиращи начините на
определяне на неустойката и нейните граници, както и въведения в гражданските и
търговски правоотношения принцип за справедливост, позволява да се приеме,
както изрично е посочено и в ръководната практика на ВКС /вкл.решение № 129 от
09.07.2010 г., по т. д. № 977/2009 г. на II-ро т. о. на ВКС/, че
съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото предели на
нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай към датата на
сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД намира
приложение и при търговски сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието
"добри нрави", но тъй като законодателят е придал правно значение на
нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният
в това понятие смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които
бранят правила, принципи, права и ценности -общи за всички правни субекти и
тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, не само на
някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливост, на
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на
предотвратяване несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни
правни норми. /цит. реш.88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, Първо т.о./ В
тази връзка, въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието
на договорната клауза, но при отчитане на други фактори. Съгласно задължителната
практика на ВКС, обективирана в №1/2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3, преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските
договори /договорът за лизинг е абсолютна търг.сделка съгл.чл.1, т.15 ТЗ/
поради накърняване на добрите нрави се извършва въз основа на различни
критерии, например: естеството на задълженията на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
В случая размерът е ограничен до три лизингови вноски с настъпил падеж. Съдът
не би могъл да осъразмери вредата за кредитора –лизингодател с друго освен с
плащането, което би получил от лизингополучателя до края на срока на договора,
т.е. до август 2022г., вкл. при евентуално придобиване на лизинговата вещ.
Договорът е развален още в началото на действието му през м.03.2018г. при
оставащи неплатени повече от 50 вноски и цена на МПС от 12 000 лева. Същевременно,
вещта е върната на лизингодателя, който свободно може да я отдаде отново за
ползване на трето лице /или продаде на трето лице/ като извлече полза от това. Като
коректив съдът съобразява съществуваща съдебна практика, обективирана в
тълкувателната част на решение №193/9.05.2016г. по т. д. № 2659/2014 г. по
описа на ВКС, ТК, I ТО, съгласно която уговорката за неустойка при предсрочно
прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина
на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от лизинговата
цена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, т. к. излиза извън
присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече
разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя
ползването на собствената му вещ, което води до неговото неоснователно
обогатяване и нарушава принципа за справедливост. Неустойката обезпечава
изпълнението, но в случая се проявява нейната обезщетителна и санкционна
функция, която страните са ограничили до трикратния размер на вноската по
договора. Същата има за предназначение да обезщети лизингодателя за вредите от
предсрочното прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Критерият
за преценка на съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, посочен
в ТР № 1/20210 год. на ОСТК, като съотношение на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнението, следва да се прилага по начин, който няма
за резултат абсолютна аритметична съпоставка помежду им, а схваща вредите на
плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението и така неустойката се
преценява като обезщетяваща вреди над обичайните или изпълняваща наказателна
функция. Горните изводи са съобразени с Решение № 66 от 23.08.2019 год. на ВКС
по т. д. № 2131/2018 год. ВКС І-во т. о., по което съдът е отхвърлил възражение
за нищожност и е уважил претенция за неустойка, уговорена без краен предел,
надвишаваща 15 пъти главното задължение. В случая договорната отговорност на
лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на лизинговата вноска при
оставащи повече от 50 вноски. От заключението се установява, че сборът от три
падежирали главници възлиза на 910.56 лева. Съдът намира, че уговорката не разкрива
белези на противоречие с добрите нрави, в съгласие с договорната свобода,
поради което претенцията, основана на действителна клауза, е основателна.
Размерът е съобразен с изричната воля на страните и ограничен по размер. Искът
подлежи на уважаване изцяло.
С оглед
направеното в евентуалност искане за намаляване на неустойката на основание
чл.92, ал.2 ЗЗД, съдът намира следното: Същото е неоснователно и следва да се
остави без уважение. С императивната норма на чл.309 ЗЗД е въведена забрана за
намаляване поради прекомерност на неустойка, дължима по търговска сделка. Няма
спор, че процесната сделка е търговска по смисъла на чл.1, т.15 от ТЗ.
Същевременно, съдът отчита, че клаузата не е договорена между търговци, а
спрямо физическо лице –потребител. По въпроса относно предпоставките, при които
съдът може да намали уговорената неустойка е налице задължителна практика на
ВКС, формирана с решение
№ 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 12 от
21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., в която се
приема, че невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на
търговци. Когато обаче се сключи абсолютна търговска сделка, по която страните
или една от тях не е търговец, какъвто е и настоящият случай, нетърговецът може
да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред,
т. е. по реда на ЗЗД. Доколкото в действащото законодателство липсва легална
законова дефиниция на понятието "прекомерно голяма неустойка", то
критерий за това е процентното съотношение между абсолютния размер на
договорената между страните неустойка и общата цена на договора.
Съдът
прецени, че искане за намаляване на неустойката като прекомерна е направено още
с отговора на исковата молба като се поддържа и с въззивната жалба. При
съотнасяне на размера на уговорената неустойка с общата стойност по договора от
18 282.89 лева, съдът намира, че неустойката не се явява прекомерна
-същата е ограничена с фиксиран множител спрямо вноската по главницата, а
стойността съотнесена към цената по целия договор е около 4%. Същевременно,
ответникът не е провел доказване на възражението си, тъй като именно в негова
тежест е установяване действителният размер на вредите на лизингодателя,
преценени към датата на прекратяване действието на договора за лизинг. С оглед
на изложеното съдът намира възражението за неоснователно.
По
претенцията за заплащане на разходи за връщане на вещта: Действително съгласно
т.8.7 и т.8.7.10 от Общите условия /на л.21/, лизингополучателят се задължава
да възстанови на лизингодателя в 5 дневен срок от издаване на фактурата,
разходите във връзка с възстановяването държането на лизинговия актив при
прекратяване на договора поради неизпълнение, когато лизингополучателят не е
върнал лизинговия актив в сроковете и условията на раздел 14 както и разходите
по т.14.5 от същите ОУ. Съгласно чл.1 от приложения Договор от 29.05.2017г.,
сключен между Мого България ЕООД и Фиксед Асистанс ЕООД, изпълнителят по
договора приема срещу възнаграждение да извършва издирване на автомобили,
превозни средства, машини и др., предмет на сключените договори за лизинг и/или
съдействие за възстановяване владението върху лизинговите вещи, в случаите,
когато лизингополучателят отказва връщането им на възложителя – лизингодател и
неговите дъщерни дружества. В чл.2 е разписана по-подробно процедурата по
издирване и изземване на вещите. В тази връзка е приложена фактура
№137/16.03.2018г., т.е. издадена в рамките на действие на договора /прекратен
счетоводно на 21.03.2018г./ за възстановяване владението на различни активи,
вкл. с цитиране на процесния договор за лизинг /наред с други правоотношения/ в
размер общо на 3 600 лева. От своя страна лизингодателят –възложител по
договора е издал фактура №8988/26.03.2018г. на М. Кр.М. за заплащане на сумата
от 540 лева с ДДС – разходи за възстановяване на владението на актива.
Основанието за това вземане на ищеца е оспорено своевременно с исковата молба.
Съдът намира претенцията за недоказана и неоснователна. Независимо от
приложения договор и издадения по същия счетоводен документ между ищеца и трето
лице, същият е непротивопоставим на ответника и обстоятелствата по реализиране
на този разход от лизингодателя подлежат на доказване. Съдът намира, че такова
доказване на отказа на лизингополучателя да върне вещта не е надлежно
проведено, което прави претенцията неоснователна.
Върху
уважената главница се дължи на ищеца и законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателно изплащане на дълга.
Поради
отчасти различните правни изводи по спора, решението на ВРС следва да бъде
потвърдено в една част, а в друга част отменено и искът отхвърлен.
Горното
налага преразглеждане на сторените от страните разноски. Съдът определя
ю.к.възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 ГПК и чл.37 от ЗПП като съобразява и
сторените възражения за прекомерност. За заповедното производство на ищеца се
следват разноски в размер на общо 165.72 лева – държавна такса и ю.к.възнаграждение,
което съдът намалява на 150 лева, на осн.чл.78, ал.5 вр.чл.26 от Наредбата за
заплащане на правната помощ и чл.37 от ЗПрП. Поради упражнено възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение по арг. от чл.78, ал.5 вр.ал.8 ГПК, съдът на
основание чл.37 от ЗПрП и чл.25 Наредбата за заплащането на правната помощ,
определя възнаграждение в размер на 300 лева за исковото производство за една
инстанция. Уговореното в размер на 720 лева съдът намира за прекомерно. /на л.115/.
Съдът определя съобразно уважената част от исковете дължимите на ищеца
разноски, както следва: 165.72 лева за заповедното производство, 948.15 лева за
първоинстанционното исково производство и 402.95 лева за въззивно производство,
на основание чл.78, ал.1, ал.5, ал.8 ГПК.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№5238/25.11.2019г., постановено по ГД №18587/2018г. на XVI състав на ВРС, в частта, в която съдът е приел за установено в отношенията между
страните, че ответникът М.К.М., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „МОГО
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, гр.София 1113, район р-н Изгрев, ж.к.Изток,
ул."Николай Хайтов"№12, ет.2, ап.3, представлявано от управителя Е.В.В.,
суми по Договор за финансов лизинг № AG0000327 със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив от 09.08.2017г., както следва: сумата от 1 312.97 лева - неплатени
лизингови вноски по Договор за финансов лизинг № AG0000327 със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив от 09.08.2017г.; сумата от 18.09 лева - неустойка за
забавено плащане на лизингови вноски; сумата
от 910.56 лева - неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК по ЧГД №13954/2018г. на ВРС на 17.09.2018г. до
окончателното изпълнение.
ОТМЕНЯ решение №№5238/25.11.2019г.,
постановено по ГД №18587/2018г. на XVI състав на ВРС, в частта, в която съдът е приел
за установено в отношенията между страните, че ответникът М.К.М., ЕГН **********,***,
дължи на ищеца „МОГО БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
ЕИК *********, гр.София 1113, район р-н Изгрев, ж.к.Изток, ул."Николай
Хайтов"№12, ет.2, ап.3, представлявано от управителя Е.В.В., суми по
Договор за финансов лизинг № AG0000327 със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив от 09.08.2017г., за сумата от 540.00 лева - разходи за възстановяване на лизинговия
актив, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МОГО
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, гр.София 1113, район р-н Изгрев, ж.к.Изток,
ул."Николай Хайтов"№12, ет.2, ап.3, срещу М.К.М., ЕГН **********,***,
иск за установяване между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 540 лева - или общо сумата
в размер
на разходи за възстановяване на лизинговия актив съгласно т.8.7.10 от
Общите условия към договора за финансов лизинг от 09.08.2017г.
ОСЪЖДА М.К.М., ЕГН **********,***,
да заплати на „МОГО БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
ЕИК *********, гр.София 1113, район р-н Изгрев, ж.к.Изток, ул."Николай
Хайтов"№12, ет.2, ап.3, сторените по делото разноски, както следва: 165.72 лева за заповедното производство
по ЧГД №13954/2018год. на ВРС; 948.15
лева, представляващи сторените в първоинстанционното производство разноски
и 402.95 лева за сторените във
въззивното производство разноски, или разноски в общ размер от 1516.82 лева,
на основание чл.78, ал.1, ал.8 вр.ал.5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: