Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/….02.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
втори ноември през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 1155 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 527205 от 06.11.2018 г., постановено по гр.д. № 30576/2018 г. на СРС, 34
състав, е признато за установено, по предявените от В.И.И.
против „Т.С.” ЕАД, обективно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, че В.И.И. не дължи следните суми: сума в размер на
764.28 лева - главница за потребена
топлинна енергия за периода
от м.11.2009г. до м.04.2011г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „Люлин”, бл.
*******, аб. № 162960; сума в размер на 88.78 лева - мораторна лихва за периода от 31.12.2009г. до 03.01.2012г.;
сума в размер на 491.70 лева - законна лихва за периода от 16.01.2012г. до
10.05.2018г.; сума в размер на 75.00 лева - разноски, за които
суми е издаден изпълнителен лист от 23.07.2012г. по ч. гр. дело № 1094/2012г.
по описа на СРС, 82 с-в, въз
основа на който е образувано
изп. дело № 20128440403354 по описа
на ЧСИ С.Я., като ответникът е осъден да заплати
на ищцата сумата 1000 лв. разноски по делото.
Това решение е
обжалвано в срок от ответника „Т.С.” ЕАД чрез пълномощник юрк.К.И., с общо оплакване за неправилност на решението
поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и
необоснованост поради липсата на опора на изводите на съда с доказателствата по
делото. Конкретно изложено е само оплакване за неправилност на извода на съда,
че при непредставяне на доказателства за влизане в сила на заповедта по чл.410
от ГПК следвало да се приеме, че давността тече от издаване на изпълнителния
лист, тъй като въззивникът счита, че от представените
по делото доказателства било видно от кога тече давността и кога е влязла в
сила заповедта по чл.410 от ГПК. Моли се обжалваното решение да се отмени и
исковете да се отхвърлят, искат се и разноски по делото.
Въззиваемата страна-ищец В.И.И. чрез пълномощник адв.К.Д.,
оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения
в жалбата пороци, а жалбата като бланкетна такава,
несъдържаща конкретни твърдения за нарушения на съдопроизводствените
правила, не задължавала въззивния съд да проверява
служебно за евентуално допуснати от първоинстанционния
съд процесуални нарушения, тъй като е ограничен от изложеното блакетно в жалбата, без конкретика-
по аргумент от чл. 269 от ГПК. Така счита, че въззивният
съд следва да прецени служебно само дали е налице неправилно прилагане на материалния
закон и нито противоречие на първоинстанционното
решение с императивни материално правни норми, като намира, че такова нарушение
няма. Излага доводи, че ответникът с отговора на исковата молба не е излагал
конкретни твърдения за евентуални правно релевантни факти от естеството да
спрат или да прекъснат перемпционния и давностния срокове, и първоинстанционният
съд не е бил длъжен и не е следвало нито да допълва делото с неизтъкнати в
отговора на исковата молба евентуални факти, нито да събира доказателства по
отношение на неизтъкнати в отговора на исковата молба факти. Намира, че по тази
причина първоинстанционният съд не е следвало да
обсъжда копието от изпълнително дело № 20128440403354 по описа на частен
съдебен изпълнител, с per. № 844 на КЧСИ, С.Я.,
постъпило по делото след приключването на съдебното дирене и устните състезания
по делото, като няма процесуална възможност да се обсъжда- и правилно не било
коментирано изпълнително дело №
20128440400079 по описа на ЧСИ С.Я., което изпълнително дело не е сочено от
никоя отстраните и не е приобщено към доказателствения
материал по делото. По същество намира възражението на ответника с отговора на
исковата молба за приложимост на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по д. № 3
/1980 г. на Пленума на ВС, за неоснователно, поради ревизиране на това
Постановление на ВС с Тълкувателно решение № 2 /26.VI.2015 г. от ОСГТК на ВКС
по тьлк. дело № 2/2013 г., според т. 10 от което самото
образуване и висящност на изпълнителното производство
не спират, нито прекъсват давността, давността се
прекъсва само от предприетите изпълнителни действия от взискателя
спрямо конкретния длъжник и новата давност започва да тече от последното
валидно изпълнително действие, а не от датата на прогласяване на перемпцията от частния съдебен изпълнител /настъпваща ех lege/, при което следва извод,
че давността не тече докато трае изпълнителният процес. Аргументира защитата си
и с довода, че заповедта за изпълнение се ползва с изпълнителна сила, но не и
със сила на присъдено нещо, и правните последици на заповедта за изпълнение не
се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес, поради което и
след влизане в сила на заповедта е започнала да тече нова, кратка тригодишна
давност, както за процесиите вземания за главница, така и за тези за акцесорните вземания за лихви, доколкото за тях като
периодични такива съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. от ОСГТК на ВКС по т. дело № 3/2011
г. е приложима 3-годишната погасителна давност. Моли жалбата да се остави без
уважение, като се потвърди обжалваното решение, претендира разноски за въззивната инстанция
съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Ищецът твърди, че
на 23.07.2012 г. СРС е издал в полза на ответника
изпълнителен лист по заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ №
1094/2012г. по описа на СРС, 82 с-в , за дължими от ищеца суми в размер на 764.28 лева - главница за потребена топлинна енергия за периода от м.11.2009г. до
м.04.2011г. за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, жк „Люлин”, бл. *******, аб. № 162960; сума в размер на 88.78 лева - мораторна лихва за периода от 31.12.2009г. до 03.01.2012г.;
сума в размер на 491.70 лева - законна лихва за периода от 16.01.2012г. до плащането;
сума в размер на 75.00 лева – разноски. Въз основа на издадения изпълнителен
лист е било образувано изп. дело № 20128440403354 по
описа на ЧСИ С.Я., с разпореждане от 26.10.2012 г. и от тогава взискателят е бездействал, не е поискал извършване на
никакви изпълнителни действия повече от 3 години, нито съдебният изпълнител
е предприемал изпълнителни действия
повече от 3 години от посочената дата на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД, както
и счита, че по силата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнителното дело се счита
прекратено по силата на закона с изтичане на 2 години от посочената дата, като
нямало действия, които да спират или прекъсват давността от 26.10.2012 г.
нататък. Сочи, че сумата на законната лихва е определена в изпълнението за
периода 16.01.20132 г.-10.05.2018 г. на 491,70 лв. съгласно издадено удостоверение
от ЧСИ.
Ответникът оспорва исковете с възраженията по отговора на исковата молба, че давностния срок за вземанията по посоченото изпълнително дело № 20128440403354 по
описа на ЧСИ С.Я. е прекъснат с подаване на молбата за образуване на изп.дело, и към момента на това прекъсване на давността не
е била изтекла 3-годишната погасителна давност за вземанията съгласно чл.111,
б.“в“ от ГПК. Позовава се на приложението на ППВС № 3/1980г. , съгласно което
давността не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането, доколкото съдебният изпълнител има задължението
служебно да осъществи исканите от взискателя изпълнителни
действия по посочения изпълнителен способ, и едва след тяхното извършване тече
давността. Намира, че в случая от датата на последното изпълнително действие по
посоченото дело не е изминал период повече от 2 години и изп.дело
не може да се счита прекратено. Моли исковете да се отхвърлят.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявениата с
исковата молба претенция.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Въззивният съд,
при преценката за правилност на решението, е ограничен от оплакванията в
жалбата за неправилно установяване на правно значими факти с обжалваното
решение, като не може да разширява предмета на спора и на доказване извън
изрично предвидените изключения по чл.266, ал.1 и ал.3 от ГПК, и не може да
приеме за първи път да недоказани факти, за които няма данни и твърдения във въззивната жалба да са били
спорни пред първата инстанция и по този начин да разшири предмета на
доказване, ако липсва оплакване във въззивната жалба
в тази насока и ако не е дал изрични указания за това- в този смисъл решение №
76/05.06.2018 г. по гр.д.№ 3195/2017 г. на ІІ г.о. на ВКС.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени
доказателства, представени с исковата молба, както и на приобщеното към
доказателствата копие от изпълнително
дело № 20128440403354 по описа на ЧСИ С.Я. с определението от откритото съдебно
заседание на 11.10.2017 г., относно допустимост
на иска по чл.439 от ГПК поради твърдения за факти, настъпили след
стабилизиране на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК –изтекла погасителна
давност в хода на образуваното изп.дело по издадения
по заповедта изпълнителен лист, приел е, че за процесните
вземания като периодични такива се прилага кратката 3-годишна давност по чл.
111, б. „в", пр. 3 ЗЗД по аргумент и от ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, приел е още, че при
липсата на ангажирани доказателства кога издадената заповед по чл. 410 ГПК е
влязла в сила, то давността за вземанията по нея започва да тече от
23.07.2012г. - датата на издаване на изпълнителния лист въз основа на
заповедта, че на 19.10.2012г. е подадена молба от взискателя
за образуване на изп.дело пред ЧСИ –бчез посочване на изпълнителен способ, и е образувано изп. дело № 20128440403354 по описа на ЧСИ С.Я., по което изп.дело с Разпореждане от 26.10.2012г. /л. 6 от изп. дело/ е присъединена държавата като взискател по изпълнителното дело, като същевременно е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца в „Унитурс“
АД. При така приетите за установени факти е направен извод, че давността досежно процесиите вземания е прекъсната едва с
присъединяването на държавата като взискател по
изпълнителното дело и с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на
ищеца в „Унитурс“ АД на 26.10.2012г. , съобразно
указанията по ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС по тълк. д.
№ 2/2013г., ОСГТК, с което изрично е обявено за изгубило сила Постановление №
3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, и доколкото в периода от 26.10.2012г. до
15.05.2018г. /датата на депозиране на ИМ/ нямало извършено нито едно
изпълнително действие, което да прекъсне давността, и така е приел, че вземанията
са погасени по давност на 27.10.2015г. /с изтичането на тригодишния давностен срок/.
Тези констатации и
правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение изцяло.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение
нито на материалния, нито на процесуални закон, и правилно е приложил и
разясненията по ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по ТР № 3/18.05.2012 г.
по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. От събраните по делото писмени
доказателства в срока по чл.146 от ГПК не се установява датата на влизане в
сила на заповедта по чл.410 от ГПК, при което следва да се приеме, че това е
станало най-късно на датата на издаването на изпълнителния лист – 23.07.2012 г.
Тази дата, има отношение към преценката за допустимостта на иска по чл.439 от ГПК, предмет на исковата молба и на настоящето дело, доколкото отрицателният установителен иск по чл.439 от ГПК е допустим само когато
се основава на доводи за факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене по чл.422 от ГПК не се
провежда в случая-никоя от страните не твърди да е подавано в срок възражение
по чл.414 от ГПК и да е предявяван и уважен иск по чл.422 от ГПК. Датата на влизане
в сила на заповедта по чл.410 от ГПК има и отношение към основателността на
иска по чл.439 от ГПК, доколкото от нея тече и погасителната давност, като за
прекъсването и спирането на давността могат да се считат само изпълнителни
действия, посочени в ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото единственото конкретно оплакване по
въззивната жалба на ответника е относно факта на
влизане в сила на заповедта по члц.410 от ГПК, който
факт въззивният съд намира да е правилно установен с
обжалваното решение като датата на издаване на изп.лист
по заповедта по чл.410 от ГПК, при липсата на доказателства за по-ранна дата за
влизането й в сила, то за въззивният съд няма
задължение да преразглежда дали други факти, обусловили уважаването на иска, са
правилно установени от първоинстанционния съд. Въззивната жалба в останалата й част е бланкетна,
с нея не са направени конкретни оплаквания, че първоинстанционният
съд неправилно е определил датата, от която е прекъсната давността в хода на
изпълнителното дело, нито са направени оплаквания относно приетото за
установено от първоинстанционния съд с решението, че
в 3 годишния срок от 26.10.2012 г. до 26.10.2015 г. не са предприемани никакви
изпълнителни действия, годни за спрат или прекъснат погасителната давност за
вземанията по изп.лист.
Не се установи при
извършената въззивна проверка нарушение на
императивна материално правна норма относно погасителната давност, спрямо приетите
за установени факти от първоинстанционния съд за
началото, прекъсване, и края на 3
–годишната давност в случая, като по отношение на тези факти въззивният съд не може да решава друго, съобразно
изложеното по-горе за липса на конкретни
оплаквания с въззивната жалба по тях. Мотивите на първоинстанционния съд по
прилагането на закона са в съответствие с чл.111, б.“в“ от ЗЗД и ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС относно действията, които прекъсват давността на съдебно признати
вземания - а именно налагането на запор или възбрана или предприемането на
което и да е друго изпълнително действие в рамките на избрания изпълнителен
способ, и изключването от кръга на
действията, прекъсващи давността, на това по образуване на изпълнително дело. С посоченото
ТР на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС 3/1980 г., което постановление
приемаше, че давността не тече докато трае изпълнителния процес относно
вземането. По силата на тези разяснения, съдът следва да приеме, че
молбата за образуване на изпълнително дело, не са действия на принудително
изпълнение, които да прекъсват/спират давностния срок
по чл.116, б."в" от ЗЗД. Издаването на изпълнителен лист е една възможност за
кредитора да удовлетвори вземането си, но едва при образуване на изпълнително дело и конкретно едва след предприемане на действие
по изпълнение съобразно избрания от кредитора изпълнителен способ, следва да се
счита, че е прекъсната давността. Възражението на ответника-въззивник
с отговора на исковата молба се основава само на приложение на ППВС 3/1980 г., което
е изгубило сила вече.
При липсата на други оплаквания с
жалбата, които въззивният съд да е задължен да
обсъжда, предявените искове се явяват основателни и доказани, и подлежат на
уважаване.Поради съвпадане изводите на двете инстанции обжалваното решението следва
да се потвърди изцяло.
По разноските: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник
разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ищец има право на разноски, които ответникът, предвид изхода на спора, й
дължи, а именно възнаграждение за защита от адвокат съгласно чл.78, ал.1 от ГПК. Със списъка по чл.80 от ГПК се претендират за защита срещу въззивната жалба от 900лв. адвокатско възнаграждение,
заплатени в брой съгласно удостовереното от договора за правна помощ,
представен пред въззивния съд. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на това адвокатско
възнаграждение, въззивният съд намира за основателно.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно обжалваемия
интерес, определен от цената на иска, е
329,38 лв. съгласно чл.7,
ал.2, т.2 от НМРАВ № 1/2004 г. н аВАдвС, до който
размер въззиният съд намира, че следва да намали
дължимата от ответника разноска за адвокатско възнаграждение,
като съобрази, че е подаден отговор на исковата молба, проведено е едно открито
съдебно заседание в присъствие на адвоката на въззиваемата
страна-ищец, не са настъпили усложнения в процеса.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
527205 от 06.11.2018 г., постановено по гр.д. № 30576/2018 г. на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА Т.С.”
ЕАД, с ЕИК *******, с адрес: *** да заплати на В.И.И.,
с ЕГН **********, с адрес;***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.5 от ГПК, сумата 329,38 лв. разноски за въззивната
инстанция-възнаграждение за защита от адвокат.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.