РЕШЕНИЕ
№ 255
гр. ЛЕВСКИ, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на седми октомври
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава К. Николаева
при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Десислава К. Николаева Гражданско дело №
20254410100631 по описа за 2025 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са от А. К. Х. от гр.Левски кумулативно обективно и
субективно съединени искове, както следва:
1. срещу ответника „Аксес Файнанс“АД за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за паричен
заем №11089582/21.02.2024г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 1 и 2
от ЗЗД, при условията на евентуалност за признаване за установено, че
клаузата на чл.3 от договора за паричен заем е нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП;
- срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор
за предоставяне на гаранция №11089582/21.02.2024г. е нищожен на основание
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП;
- срещу ответника „Аксес Файнанс“АД с правно основание чл.55, ал.1,
т.1 ЗЗД за връщане на ищеца А. К. Х. на сумата в размер на 297,67 лв. /след
допуснато изменение размера на иска на основание чл.214 ГПК/ - получена
без правно основание по Договор за паричен заем №11089582/21.02.2024г.,
ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска до
1
пълното погасяване на вземането;
- срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание
чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за връщане на ищеца А. К. Х. на сумата в размер на 660,21
лв. /след допуснато изменение размера на иска на основание чл.214 ГПК/ -
получена без правно основание по Договор за предоставяне на гаранция
№11089582/21.02.2024г., ведно със законната лихва считано от датата на
предявяване на иска до пълното погасяване на вземането.
Ищецът твърди, че на 21.02.2024г. сключил с ответното дружество
„Аксес Файнанс“ АД Договор за паричен заем №11089582. Във връзка със
сключения Договор и условието в чл.4, ал.3, с което Заемателят се задължил в
срок до 5 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова
гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки, ищецът сключил Договор за предоставяне на гаранция
№11089582/21.02.2024г. с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД,
чрез посредник „Аксес Файнанс“ АД.
Твърди, че двата договора са сключени на една и съща дата, което води
до извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и
драстично увеличаване на задълженията на потребителя, като за последния не
е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и
да избере едно от трите вида обезпечение.
Твърди, че отпуснатия на потребителя кредит е в размер на 1300 лв.,
като главницата и възнаградителната лихва са разсрочени на вноски.
Възнаграждението за гарант е в размер на 671,40 лв., което е почти половината
от главницата по договора за заем. Счита, че размерът на уговореното
възнаграждение за предоставяне на гаранция в сравнение с размера на дълга,
който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.
Навежда довод, че договорът за потребителски кредит е недействителен
на основание чл.22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин, като
неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за
кредит.
Излага аргументи, че поетото от потребителя задължение за заплащане
на възнаграждение за гаранция представлява разход по кредита, който
2
съществено е оскъпил ползвания от него паричен ресурс. Потребителят е
поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на
клаузите на договора. Предвидените в договора допълнителни плащания
заобикалят и изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно максималния размер на
годишния процент на разходите.
Излага аргументи, че възнаграждението за гаранция е следвало да бъде
включено в ГПР като общ разход по кредита, тъй като отговаря на
дефиницията за такъв. Задължението за сключване на договор с одобрено от
Заемодателя Дружество - гарант е предвидено в самия договор за кредит. За
допълнителния разход на кредитополучателя за заплащане на възнаграждение
за дружеството гарант се знае от кредитора още към момента на сключване на
договора. Знанието на кредитора за допълнителния разход на потребителя се
извежда и от договора за гаранция, който е сключен чрез посредничеството на
кредитора и съгласно чл.2, ал.3 дължимото възнаграждение за издаване на
гаранцията, както и всички други плащания по договора за гаранция,
дължими от потребителя на гаранта, се заплащат по начините, установени в
договора за заем за плащане на задълженията на потребителя по този договор,
а съгласно ал.4 на чл.2 от договора, гарантът декларира, че кредиторът „Аксес
Файнанс“ АД е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на
задълженията на потребителя за плащане на възнаграждението по договора за
гаранция.
Позовава се и на Решение на СЕС от 13 март 2025г. по дело С-337/23,
съгласно което разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Навежда довод за нищожност на клаузата на чл.3 от Договора за
паричен заем, с която Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване
на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки - и на
самостоятелно основание, а именно чл.21, ал.1 от ЗПК - като заобикаляща
изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Посочва, че така въведените изисквания в цитираните клаузи от
договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от
определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за
3
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В
случая е предвидено възнаграждение за дружеството-гарант, което води до
скрито и значително оскъпяване на кредита.
Навежда довод, че клаузата на чл.3 от договора за заем, с която
Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от
едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от заемодателя
дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки, е неравноправна и
нарушава изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Сама
по себе си, така уредена, клаузата от договора противоречи на добрите нрави и
добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
Твърди още, че клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен
начин съгласно изискването на чл.147, ал. 1 от ЗЗП, включително и не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.
Сочи като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, като подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Навежда довод за нищожност на Договора за предоставяне на гаранция,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй
като не са спазени изискванията на чл.10а, чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК, във
връзка с чл.22 от ЗПК, както и на основание чл.68е, чл.143, ал.1 и чл.147 от
ЗЗП, както и за противоречие на договора с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1
от ЗЗД.
Навежда довод, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и
на основание чл.26, ал.2, предл.1 и 4 от ЗЗД поради липса на предмет и
4
основание /кауза/. Предвид обстоятелството, че договорът за предоставяне на
гаранция е каузален и акцесорен договор, с основание гарантиране на
изпълнението на длъжника към кредитора, същият е нищожен поради липсата
на основание /кауза/ по смисъла на чл.26, ал.2, предл.4 от ЗЗД предвид
акцесорния му характер спрямо главния договор - договорът за паричен заем.
Предвид нищожността на главния договор - Договорът за паричен заем и
акцесорния характер на Договора за предоставяне на гаранция, то последният
се явява нищожен и поради липса на предмет по смисъла на чл.26, ал.2,
предл.1 от ЗЗД.
Моли исковете да бъдат уважени като основателни. Претендира
направените по делото разноски, както и присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответниците „Аксес Файнанс“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, които в
законоустановения срок са подали писмени отговори.
Ответникът „Аксес Файнанс“ АД оспорва като неоснователни
доводите на ищеца, че договорът за паричен заем нарушава изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
Излага аргументи, че не е налице основание за обявяване на целия
договор за потребителски паричен заем за нищожен. Счита, че дори да бъдат
уважени аргументите на ищеца за недействителност на отделни клаузи от
договора, това не влече нищожност на целия договор, доколкото неговото
изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание.
Твърди, че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от Закона за потребителския кредит,
уреждащи минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски
кредит. Сочи, че нарушаване на други разпоредби от ЗПК и ЗЗП води до
нищожност на съответните клаузи от договора, която не влече
недействителност на целия договор за кредит. Посочва, че съгласно
разпоредбите на чл.19 от ЗПК дори надвишаването на максимално
допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност
на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия
размер, се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при
последващи плащания по кредита.
Позовава се на решение на СЕС по дело C-453/10, съгласно което
констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява
непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за
кредит“, „член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
5
1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между
продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната
юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните
за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на
недействителността на съответния договор в неговата цялост.“ Позовава се и
на решение на СЕС по дело С-42/15, в което се приема, че прилагането на
санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и
разноски, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите
данни по чл.10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Или Член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че
когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази
директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски
само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Твърди, че годишният процент на разходите по процесния договор не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, с оглед на което няма нарушение на чл.19 от ЗПК, а видно
от текста на договора в него са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин, поради което е спазена разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК.
Навежда довод, че възнаграждението на Дружеството гарант не
представлява разход по договора за заем. Същото е дължимо не към
Заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл България“ ЕООД, като
е уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна
на заемателя на задължението му да представи едно от другите две
обезпечения по договора за заем.
В договора за паричен заем, ГПР е фиксиран. Посочена е и общата сума
за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула,
съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване
механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем.
Навежда довод, че нормата на чл.11, т.10 ЗПК не предвижда в договора
за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
6
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Посочва, че разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, съгласно която при посочване на годишния процент на разходите
(ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР
по определения в Приложение №1 начин, следва да се тълкува в смисъл
посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР. Думата
допускания се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл
на разходи, част от ГПР. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки
или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни
периоди от действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално
уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не е уговорена възможност за
промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни
допускания.
Излага аргументи, че възнаграждението на гаранта не отговаря на
дефиницията на общ разход по кредита, за да бъде включено в ГПР.
С подписването на договора за предоставяне на гаранция „Файненшъл
България“ ЕООД се е задължил, срещу възнаграждение, да издаде гаранция за
плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на кредитодателя, с
наредител потребителя /ищеца/ с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем,
както и за всички последици от неизпълнение на задължението на
потребителя. Гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в 5-дневен срок
само и единствено в случай, че заемателят не изпълни задълженията по
сключения Договор за паричен заем да предостави обезпечение -
поръчителство от физическо лице или банкова гаранция. Съгласно чл.3, ал.1
от Договора за заем, заемателят е разполагал със срок до пет дни след
подписване на договора да предостави едно от трите обезпечения. Излага
аргументи, че не следва да се тълкува, че срокът за предоставяне на
обезпечението е само 5 дни, тъй като той започва много преди подписване на
договора. Заемателят е разполагал с достатъчно време преди да вземе решение
да потърси паричен заем; да избере институция, от която може да го получи;
да се запознае с условията на финансовата услуга и да сключи договор за
кредит.
Договорът за предоставяне на гаранция е второ, акцесорно
облигационно правоотношение и не би могло дължимото се възнаграждение
на гаранта да бъде включено в годишния процент на разходите по Договора за
паричен заем. Задължението по договора за предоставяне на гаранция не е
7
обвързано с договора за паричен заем. Това възнаграждение към ,,Файненшъл
България“ ЕООД не представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото
същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не.
Посочва още, че чл.11, ал.1, т.10 предвижда, че ГПР се изчислява към
момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора
няма как да е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно,
какъв разход ще направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение.
Възнаграждението е уговорено като дължимо само при настъпване на
визираното условие т.е. е дължимо само ако потребителят прибегне до тази
възможност- обезпечаване на вземането чрез гарант, който предоставя
гаранционни сделки, а не е дължимо предварително, за да е известно към
момента на сключване на договора за заем.
Оспорва като невярно твърдението в исковата молба, че длъжникът не
бил информиран за икономическите последици от поемането на
задължението, като твърди, че потребителят е имал цялата необходима
информация, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези
условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури
необходимото обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да
предостави, съответно имал е достатъчно време още със сключването на
договора да предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури
такова, изобщо да не пристъпва към подписване на договора или да се откаже
от него в законоустановения 14-дневен срок.
Оспорва като неоснователни доводите на ищеца за недействителност на
договора за предоставяне на гаранция.
Твърди, че „Файненшъл България“ ЕООД е търговско дружество,
вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите
институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец, Дружеството
следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка, с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем.
Навежда довод, че с оглед на изложеното следва да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези
на Търговския закон.
Излага аргументи за неоснователност на твърдението, че Договорът
между ищцовата страна и „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството й на
втори ответник в настоящото производство е бил лишен от правно основание.
8
Ищецът, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за
паричен заем, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на
обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл.3 от Договора за заем
или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсил услугите на
Дружеството гарант за изпълнение на задълженията му по Договора за
паричен заем. Изпълнението на договорното задължение на Заемателя за
обезпечаване на вземанията по Договор за заем е породило сключването на
Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството гарант е сключило
Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената
услуга.
Посочва, че по отношение на твърдението на ищеца, че договорът за
предоставяне на гаранция и договорът за кредит противоречат на добрите
нрави, в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка, поради
което същото е неоснователни и недоказано.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на
ищеца, както и за липсата на предпоставки за изплащане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД твърди, че на 21.02.2024г.,
А. К. Х. сключил с ответното дружество Договор за предоставяне на гаранция,
по силата на който ищецът възложил на „Файненшъл България“ ЕООД да
издаде гаранция в полза на „Аксес Файнанс” АД с цел гарантиране
изпълнението на всички негови парични задължения, възникнали съгласно
сключения Договор за паричен заем №11089582 с „Аксес Файнанс” АД, както
и за всички последици от неизпълнението на задълженията му по посочения
Договор за кредит. Съгласно чл.16 от договора за предоставяне на гаранция,
същият влизал в сила в случай че потребителят не изпълни задължението си
по чл.3 от Договор за паричен заем №11089582 в указания срок да предостави
обезпечение - поръчителство от едно физическо лица или банкова гаранция.
Предвид факта, че ищецът не предоставил изискуемото обезпечение по
договора за паричен заем, сключеният между него и „Файненшъл България“
ЕООД договор за предоставяне на гаранция е влязъл в сила, респ. гаранцията
по силата на Договора е издадена, за която услуга ищецът дължи
възнаграждение в размер на 671.40 лв., платимо разсрочено на 12 вноски,
всяка от които в размер на 55.95 лв.
Оспорва като неоснователни доводите на ищеца за нищожност на
договора за гаранция, а по отношение на доводите за нищожност на отделни
клаузи сочи, че дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната
9
недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото
неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание.
Излага възражения срещу доводите на ищеца за нищожност на договора
за предоставяне на гаранция поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че „Файненшъл България“ ЕООД е търговско дружество,
вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите
институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на
гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец,
Дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка, с цел гарантиране изпълнението на
всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно сключен от
последния Договор за паричен заем с трето лице, различно от „Файненшъл
България“ ЕООД. С оглед на изложеното следва да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези
на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си
по договора за паричен заем, сключен с „Аксес Файнанс“ АД, с което да
избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение
на задълженията по чл. 3 от Договора за заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) е потърсила услугите на Дружеството да издаде
гаранция с цел гарантиране изпълнението на задълженията й по Договора за
заем. Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за
обезпечаване на вземанията по Договора за заем е породило сключването на
Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило Договора
поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.
Счита твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен
в противоречие на добрите нрави за неоснователно поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Навежда довод, че
твърдението за нарушаване на добрите нрави е необосновано и недоказано.
Сочи, че престациите по процесния договор не са явно нееквивалентни,
тъй като с Договора за предоставяне на гаранция „Файненшъл България“
ЕООД поема задължение, което изпълнява издавайки гаранцията, предмет на
Договора в полза на „Аксес Файнанс“ АД с реквизити, съобразно чл.1, ал.2 от
Договора. Дружеството, издавайки гаранция (и то за размер на дълга, който е
много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в
повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни в
10
срок задълженията към Заемодателя, последният ще ангажира отговорността
на Гаранта по издадената от него гаранция. От своя страна издадената
гаранция гарантира и всички последици от неизпълнението на задълженията
на гищеца по сключения между него и Аксес Файнанс АД Договор за кредит,
включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което
престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза
на ищцовата страна, а в полза на Гаранта, чиято отговорност може да бъде
ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Възнаграждението на Гаранта е определено след извършена преценка на
риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя
изобщо не следвало да е сключвала договора.
Твърди, че с предоставяне на гаранция „Файненшъл България“ ЕООД
извършва възмездна услуга в полза на Заемодателя. Видно от договора за
паричен заем и по-точно от чл.3 от същия, Заемодателят не е поставил
изискване към Заемателя да обезпечи вземането по договора единствено чрез
сключване на договор с дружество-гарант. Дори напротив, действайки
добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на
всеки заемател, заемодателят му предоставил възможност да избере един от
три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не
изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред.
Твърди, че гарантът е сключил договора за предоставяне на гаранция
само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при
условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Дружеството,
изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва
безвъзмездни сделки. Посочва още, че предоставянето на гаранционни сделки
е основният предмет на дейност на Гаранта „Файненшъл България“ ЕООД,
поради което то не може да си позволи да го извършва безвъзмездно.
Счита, че не следва да се смесват възникналите правоотношения и дори
съдът да приеме, че Договорът за заем е нищожен, то „Файненшъл България“
ЕООД, изпълнявайки задължението си по договора за предоставяне на
гаранция с ищеца, има право да получи възнаграждение в пълния уговорен
размер. Дори съдът да приеме, че договорът за заем, сключен между ищеца и
„Аксес Файнанс“ АД, е нищожен, излага аргументи, че непредоставянето на
другите две обезпечения от страна на ищеца, е обусловило пораждане на
действието на Договора за предоставяне на гаранция и с оглед изпълнение на
задължението на „Файненшъл България“ ЕООД да издаде гаранцията,
11
предмет на Договора, в полза на „Аксес Файнанс“ АД, което е извършено и
същата е предоставена на „Аксес Файнанс“ АД, на Дружеството се дължи
възнаграждение в пълен размер.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
от пълномощника на ищеца.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
С доклада по делото съдът е обявил за безспорно и се установява от
приетия Договор за паричен заем №11089582/21.02.2024г., че между ищеца А.
К. Х. и ответника „Аксес Файнанс“ АД, е сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който ответното дружество предоставило в заем парична
сума в размер на 1300 лв., която следва да бъде върната чрез 12 месечни
вноски, съгласно погасителния план на договора. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40,00%, като общата дължима сума по
кредита, включваща главница и лихва е в размер на 1598,52 лв. Посочен е
годишен процент на разходите в размер на 49,02%.
Договорът е подписан от разстояние, при спазване изискванията на
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. На кредитополучателя е предоставен стандартен
европейски формуляр, съдържащ необходимата преддоговорна информация.
В клаузата на чл.3 от договора е предвидено, че заемателят се задължава
в срок до 5 дни, считано от датата на сключване на договора за заем, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Едно физическо лице поръчител, което да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; брутният размер на дохода му да е в размер не по-
малък от 1 500 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Аксес
Файнанс“АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма задължения към други финансови институции или ако има – кредитната
му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период на
просрочие“ от 0 до 30 дни;
2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата общо
дължимата сума от заемодателя – главница+лихва, със срок на валидност 30
дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора;
3. Одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя
гаранционни сделки по занятие, съгласно предметът му на дейност и в
12
съответствие с всички необходими разпоредби, относими към упражняването
на тази дейност.
Съдът е обявил за безспорно и се установява от представения Договор за
предоставяне на гаранция №11089582/21.02.2024г., че процесният договор за
заем е обезпечен посредством сключен договор за предоставяне на гаранция
между заемополучателя А. К. Х. и дружество – гарант, одобрено от
заемодателя – втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД.
Съгласно договора за предоставяне на гаранция гарантът се задължава
да издаде гаранция в полза на „Аксес Файнанс“АД с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за заем.
Съгласно клаузата на чл.2 от договора за предоставяне на гаранция, за
поемане на горното задължение потребителят дължи на гаранта
възнаграждение в размер на 671,40 лв., платимо разсрочено на вноски,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за заем.
Дължимото възнаграждение за издаване на гаранцията, както и всички други
плащания по договора за гаранция, дължими от потребителя на гаранта, се
заплащат по начините, установени в договора за заем за плащане на
задълженията на потребителя по същия. С подписване на договора за гаранция
гарантът декларира, че „Аксес Файнанс“АД е овластено да приема вместо
гаранта изпълнение на задълженията на потребителя за плащане на
възнаграждението и всички други задължения по този договор.
С доклада по делото съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че в ГПР по договора за паричен заем, заемодателят е включил като
разход единствено дължимата се възнаградителна лихва, т.е. като разход по
кредита не е включено възнаграждението, дължимо на гаранта по договора за
предоставяне на гаранция.
Не е спорен между страните размерът на извършените плащания от
заемополучателя и за погасяване на кои задължения по договора за заем и
договора за предоставяне на гаранция са съотнесени – съобразно
представената от ответника „Аксес Файнанс“ АД справка за извършени
плащания. От същата се установява, че ищецът е заплатил сума в общ размер
на 2275,36 лв., от които общо 1300 лв. са отнесени за погасяване на главница,
общо 297,67 лв. – за погасяване на лихва, общо 660,21 за погасяване на
възнаграждение за гарант.
С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
13
По предявения установителен иск с правно основание чл.22 ЗПК чл.26,
ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договора за заем:
Основателен е наведения от ищеца довод, че сключеният с ответното
дружество „Аксес Файнанс“ АД договор за заем, имащ характера на договор
за потребителски кредит, е нищожен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на целия договор за потребителски заем,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
В процесния случай, не е спазено императивното изискване на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона
начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК на договора за потребителски кредит, е налице не
само, когато в него изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР.
В процесния случай ГПР, посочен в договора, не отговаря на
действителния такъв, тъй като в него като разход не е включено
14
възнаграждението, дължимо на гаранта по договора за предоставяне на
гаранция, сключен за обезпечаване на договора за потребителски кредит.
Основателен е наведения от ищеца довод, че възнаграждението,
дължимо на поръчителя, макар формално да е установено с друго
облигационно правоотношение, изпълва изискванията на общ разход по
кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде
включен при изчисляване на ГПР. Аргументите за това са следните:
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, включително
застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита.
Макар всеки един от двата договора – договорът за кредит и договорът
за предоставяне на гаранция, да представляват самостоятелни такива, съдът
приема, че същите следва да бъдат разглеждани не самостоятелно, а като
съвкупност от правоотношения и във връзка един с друг. Възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция представлява разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае разход във
връзка с обезпечаване на вземанията по договора. Тълкуване клаузите на
договора водят до извод, че предоставянето от потребителя на обезпечение е
задължително условие за сключване на договора за кредит, като се твърди на
потребителя единствено да е бил предоставен избор относно вида на
обезпечението – поръчител, отговарящ на предвидените изисквания, банкова
гаранция или гаранция, предоставена от одобрено от кредитора дружество-
гарант.
На следващо място, възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява и разход, който изначално е известен на кредитора и
на практика е сигурно, че потребителят ще заплати.
Извод за това, че възнаграждението за гаранта е разход за потребителя,
който е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора,
следва от клаузата на чл.3, в която изрично е посочено, че кредитът се
обезпечава и потребителят следва да представи едно от обезпеченията в
петдневен срок. Макар на потребителя формално да е предоставен избор от
обезпечения, изискванията към останалите форми на обезпечение и
изключително краткия срок за предоставянето им, както и спецификата на
15
договора навеждат на извод, че потребителят реално е бил лишен от такъв
избор и кредиторът е целял да го насочи към формата на обезпечение, която
длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави в този срок -
обезпечение от одобрено от кредитора дружество-гарант. Въпреки, че на
кредитополучателя формално е била предоставена възможност да осигури
банкова гаранция или поръчител - физическо лице, с оглед спецификата на
т.нар. бързи кредити, при които се цели получаване на парични средства в
кратък срок, обстоятелството, че предоставянето на обезпечение е условие за
отпускане на кредита, предвид на което именно в такъв кратък срок следва да
бъде осигурено обезпечение, както и въведените от кредитора многобройни
изисквания, които са изначално неизпълними в установения кратък срок, води
до извод, че потребителят е бил насочен именно към избор на одобрения от
„Аксес Файнанс“ АД гарант – „Файненшъл България“ ЕООД. В подкрепа на
този извод е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен на същата дата, на която е сключен договора за заем, изначалното
разсрочване на възнаграждението на гаранта и изричното му включване във
вноските по кредита, видно от погасителния план към договора за паричен
заем, въпреки възможността за представяне на едно от обезпеченията в
петдневен срок, обстоятелството, че кредиторът е овластен да приема вместо
гаранта изпълнение на задълженията на потребителя за плащане на
възнаграждението по договора за гаранция.
От така изложеното следва, че към момента на сключване на договора
кредиторът предварително е знаел и е бил сигурен, че потребителят ще
направи разход по повод на потребителския кредит чрез заплащане на
възнаграждение на дружеството гарант.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че така уговореното представлява
и неравноправно третиране на потребителите. Договорът за гаранция има за
цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. За
длъжника от друга страна заплащането на възнаграждението се явява
безпредметно, тъй като при всяка хипотеза той ще дължи сумите по кредита и
няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от
гаранта. Нещо повече, същият ще дължи допълнително и възнаграждение на
дружеството – гарант, което в процесния случай е в размер на 671,40 лв. –
16
надхърлящ 50% от размер на отпуснатия на потребителя паричен заем от 1300
лв. При съвкупния анализ на изложеното по-горе следва извод, че на практика
не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на
скрито възнаграждение под формата на възнаграждение за гарант.
Поради изложените по-горе доводи възнаграждението, дължимо от
потребителя на гаранта, се явява разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР
на ЗПК, предвид на което и същото възнаграждение е следвало да бъде
посочено в договора за кредит, в общата дължима във връзка с кредита сума,
както и включено в ГПР.
В подкрепа на този извод е и Решение на СЕС по дело C‑337/23, в което е
прието, че Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В същото решение
съдът в Люксембург напомня, че за да осигури по-голяма защита на
потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В цитираното решение се посочва, че в
случая с платените поръчителства по бързи кредити, на потребителя е
наложено да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. В
решението СЕС приема: „Така по силата на последния договор осигуряването
на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит по
смисъла на чл.3, буква ж от Директива 2008/48 и доколкото сключването на
договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита,
свързани с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за
потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от
същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР“ И
заключава, че с оглед съществения характер на посочването на ГПР в
договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
„Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“, заявява съдът в Люксембург.
17
Не е спорно между страните по делото и изрично се признава от
заемателя, че в ГПР, посочен в договора, не е включено възнаграждението,
дължимо от заемополучателя на гаранта.
Следователно нарушена е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
предвиждаща, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, като в процесния случай посоченият в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на
целия договор за кредит на основание императивната разпоредба на чл.22 от
ЗПК. Следва да бъде уважен предявеният установителен иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит.
По предявения установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция:
Поради изложените по-горе доводи за свързаност между договора за
кредит и договора за предоставяне на гаранция, представляващи основание за
разглеждането им съвкупно като комплекс от правоотношения,
недействителността на договора за кредит рефлектира и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция поради естеството на
правоотношенията, който договор също се явява недействителен. Процесният
договор за предоставяне на гаранция, като акцесорен такъв, се явява и лишен
от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той
обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството - т.е. нищожен на основание чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД.
Договорът за предоставяне на гаранция се явява нищожен и на
собствено основание, като съдът намира за основателни изложените от ищеца
доводи за липса на кауза, както и е налице противоречие с добрите нрави. В
процесния случай, срещу задължението за заплащане на възнаграждение,
ищецът не получава насрещна престация в замяна. Обезпечение на своето
вземане получава кредиторът по договора за заем, който е поставил изискване
за сключване на договор за предоставяне на гаранция като условие за
отпускането на паричния заем. Ищецът е бил поставен в положение, при което
на практика е принуден от икономически по-силната страна да сключи
договор за предоставяне на гаранция с одобреното от кредитора дружество. За
гаранта е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с
длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случай на
тяхното заплащане от гаранта обаче, за последния се поражда регресно право
срещу заемателя за възстановяване на платените от гаранта суми.
Следователно гаранта получава възнаграждение без реално да съществува
18
същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил,
подлежат на възстановяване. За длъжника от друга страна заплащането на
възнаграждението се явява безпредметно, тъй като при всяка хипотеза той ще
дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от гаранта. Срещу заплащането на възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция, което е повече от 50 % от
получената в заем сума, ищецът - потребител не получава каквато и да било
насрещна услуга. Обезпечението е в полза на кредитора, за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя.
Поради изложените доводи, договорът за предоставяне на гаранция се
явява нищожен, на основание чл.26, ал.1, пред.3 ЗЗД и ал.2, предл.4 ЗЗД.
Предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на договора
следва да бъде уважен, като основателен.
По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД срещу
„Аксес Файнанс“АД:
В чл.34 ЗЗД е предвидено, че когато договорът бъде признат за
нищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е
получила от нея, което е проявление на заложеното в нормата на чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД правило за връщане на дадено при изначална липса на основание -
нищожен акт.
На основание чл.23 от ЗПК, когато договор за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесния случай се установява, че с направените от ищеца плащания
по договора за кредит, освен главницата, представляваща чистата стойност на
кредита, същият е заплатил и сумата в размер на 297,67 лв. за възнаградителна
лихва. Същата се явява недължимо платена - без правно основание.
Предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за сумата от 297,67 лв.
следва да бъде уважен изцяло.
По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД срещу
„Файненшъл България“ ЕООД:
Предвид прогласяване нищожността на договора за предоставяне на
гаранция, заплатените по този договор суми се явяват недължимо платени –
при изначална липса на основание. Установява се, че ищецът е заплатил
сумата в общ размер на 660,21 лв. за възнаграждение на гаранта по договора
за предоставяне на гаранция. Предявеният от ищеца иск с правно основание
чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за тази сума следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се
19
дължат направените разноски за заплатена държавна такса в размер на 213,94
лв., от които 113,94 лв. следва да бъдат възложени в тежест на ответника
„Аксес Файнанс“АД и 100 лв. следва да бъдат възложени на ответника
„Файненшъл България“ЕООД – съобразно уважените срещу всеки ответник
искове.
От пълномощника на ищеца е поискано присъждане на адвокатско
възнаграждение за всеки един от предявените искове на основание чл.38, ал.2
ЗА, както следва: по предявените искове срещу ответника „Аксес
Файнанс“АД – адвокатско възнаграждение в размер на 527 лв. за уважения
установителен иск и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за
уважения осъдителен иск, или адвокатско възнаграждение в общ размер на
927 лв.; по предявените искове срещу ответника „Файненшъл България“
ЕООД – адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за уважения
установителен иск и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за
уважения осъдителен иск, или адвокатско възнаграждение в общ размер на
800 лв. От ответниците са направени възражения за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът намира, че претендираният адвокатски хонорар за всеки от
предявените искове е в справедлив размер при съобразяване на фактическата
и правна сложност на делото, осъществените от пълномощника процесуални
действия, материалният интерес по всеки от исковете и ориентировъчните
размери на адвокатско възнаграждение визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г.
за възнаграждения за адвокатска работа. Претендираното адвокатско
възнаграждение за всеки от исковете не надвишава ориентировъчните
размери, визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа, при съобразяване на материалния интерес. Отчетена е
правната и фактическа сложност на делото, приключило в едно с.з. при
събиране само на писмени доказателства и без явяване на пълномощника в
о.с.з., поради което съдът намира, че претендираният адвокатски хонорар се
явява справедлив такъв и следва да бъде присъден в полза на адвоката.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22
от ЗПК Договор за паричен заем №11089582/21.02.2024г., сключен между А.
К. Х., ЕГН:**********, адрес: *** и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК:***, със
седалище и адрес на управление: ***.
20
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.143, ал.1 от ЗПК Договор за предоставяне на гаранция
№11089582/21.02.2024г., сключен между А. К. Х., ЕГН:**********, адрес: ***
и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: ***.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Аксес Файнанс“ АД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на А. К. Х.,
ЕГН:**********, адрес: ***, сумата в размер на 297,67 лв. - платена без
правно основание по нищожния Договор за паричен заем
№11089582/21.02.2024г., които да бъдат заплатени чрез Easy Pay с паричен
превод на името на А. К. Х., ЕГН:********** или чрез пощенски запис на
адрес: *** с получател А. К. Х..
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на А.
К. Х., ЕГН:**********, адрес: ***, сумата в размер на 660,21 лв. - платена без
правно основание по нищожния Договор за предоставяне на гаранция
№11089582/21.02.2024г., които да бъдат заплатени чрез Easy Pay с паричен
превод на името на А. К. Х., ЕГН:********** или чрез пощенски запис на
адрес: *** с получател А. К. Х..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Аксес Файнанс“ АД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на А. К. Х.,
ЕГН:**********, адрес: ***, разноски в размер на 113,94 лв., които да бъдат
заплатени чрез Easy Pay с паричен превод на името на А. К. Х.,
ЕГН:********** или чрез пощенски запис на адрес: *** с получател А. К. Х..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на А.
К. Х., ЕГН:**********, адрес: ***, разноски в размер на 100 лв., които да
бъдат заплатени чрез Easy Pay с паричен превод на името на А. К. Х.,
ЕГН:********** или чрез пощенски запис на адрес: *** с получател А. К. Х..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА „Аксес
Файнанс“ АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати
на адв.Й. В. М., личен номер:****, АК-Плевен, адрес на кантора: ***,
адвокатско възнаграждение в размер на 927 лв., които да бъдат заплатени по
банкова сметка с IBAN: ****, Банка ДСК, титуляр на сметката: Й. В. М..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати на адв.Й. В. М., личен номер:***, АК-Плевен,
адрес на кантора: ***, адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., които
21
да бъдат заплатени по банкова сметка с IBAN: ***** Банка ДСК, титуляр на
сметката: Й. В. М..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
22