Р Е Ш Е Н И Е № 349/15.5.2019г.
15.05.2019
година град
Ямбол
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ямболският районен съд, 16 - ти граждански състав
На двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател:
Георги Георгиев
при секретаря И. Г.
като разгледа докладваното от съдия Георгиев
гражданско дело № 78 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по искова молба на „АСВ“ЕАД, с които се претендира да бъде
прието за установено по отношение на ответника Й.И.Д., че дължи на ищцовото
дружество сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ***/2018 г. на ЯРС.
Твърди се в исковата молба, че на 22.11.2016 г. между
ответника и „Вива кредит“ ООД /заемодател/ е бил сключен Договор за паричен
заем „Вивакредит План 14 и 30“ № *** при общи условия, по силата на който
кредиторът е отпуснал на ответника заем в размер на 700,00 лв., ведно с
договорна лихва в размер на 107,48 лв.,на 18 равни двуседмични погасителни
вноски,в размер на 44,86 лв.всяка,като падежът на първата вноска бил на 06.12.2016 г.,а падежа на последната
погасителна вноска на 01.08.2017 г.,като общия размер на плащанията бил 807,48
лв. Заемът бил получен при подписването
на договора което било удостоверено от заемателя,че е получил изцяло заемната
сума,като договора имал силата на разписка за предадената,съответно получената
сума. Ответникът не е погасявал редовно задълженията си по кредита,като към
момента ответникът платил сумата от 277,00 лв.,с която били погасени сумите за
такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит в размер на
48,09 лв.,такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 60,00
лв.,неустойка в размер на 48,09 лв.,договорна лихва в размер на 30,94 лв. и
главница в размер на 89,88 лв. и
оставало да дължи процесните суми, описани в исковата молба. Освен това, понеже
бил изпаднал в забава, ответникът дължал и лихви за забава в размер на 50,21
лв. за периода от 04.01.2017 г. до датата на входиране на заявлението по чл.
410 от ГПК.
Съгласно клаузите на договора,ответника се задължил в
3 дн. срок от подписването на договора да представи на заемателя обезпечение на
задължението му по договора,а именно поръчител физическо лице което да отговаря
на определени условия или валидна банкова гаранция,като същия не представил
нито едно от двете обезпечения му била начислена неустойка за неизпълнение в
размер на 288,54 лв.,като страните постигнали споразумение,същата да бъде
разсрочена на 18 равни вноски,всяка в размер на 16,03 лв.,дължими на падежните
дати на погасителните вноски по договора за заем. Също така ответника при
подписването на договора е избрал доброволно да се възползва от допълнителна
услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение на паричен
заем,предоставена от кредитора.С оглед на това заемателя дължал такса в размер
на 288,54 лв.,като страните постигнали споразумение да бъде разсрочена на 18
равни вноски,всяка в размер на 16,03 лв.,включени в размера на всяка
погасителна вноска и се дължали на падежните дати на погасителните вноски. Така
погасителната вноска била в размер на 76,92 лв. която включвала вноска по
кредита,вноска по неустойка и вноска по такса за експресно разглеждане на
искането за отпускане на кредит. На
07.09.2017 г. бил подписан Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания, заедно с Приложение № 1 към рамков договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.11.2016 г., с което кредиторът прехвърлил вземанията си срещу
ответника на ищеца. Длъжникът бил редовно уведомен за цесията, респ. следвало
да се счита за уведомен с подаването на исковата молба. Поради липсата на
доброволно плащане от страна на ответника, ищецът подал за дължимите сумите
заявление по реда на чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № ***/2018 г. на
ЯРС, по което съдът издал заповед за изпълнение срещу длъжника. Същият е бил
уведомен по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което се предявява настоящият
установителен иск. Иска
се уважаване на иска, както и присъждане на разноски.
Ответникът в срока по чл.131 ГПК не
е депозирал отговор на исковата молба
В
съдебно заседание ищецът не изпраща представител. С депозирано писмено
становище заявява, че поддържа исковете и моли за уважаването им.
Ответника
редовно уведомен не се явява и не се представлява,като не взема становище по
предявения иск.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, че по
заявление на ищеца е образувано ч.гр.д. №***/2018
год. на ЯРС, по което съдът е издал заповед за изпълнение №
***/05.07.2018 г., с която е разпоредено ответника да заплати на ищеца
посочените в заповедта суми. Т.к. последния е бил уведомена по
реда на чл. 47,ал.5 от ГПК и в едномесечния срок от уведомяването си за това
заявителят е предявил настоящия иск по чл. 422 ГПК.
По делото е представено копие от договор за паричен заем „Вивакредит
План 14 и 30“ № *** от 22.11.2016 г. при общи условия, по силата на който
кредитодателя „Вива Кредит“ ООД е отпуснал на ответника заем в размер на 700,00
лв., ведно с договорна лихва в размер на 107,48 лв.,на 18 равни двуседмични
погасителни вноски,в размер на 44,86 лв.всяка,като падежът на първата
вноска бил на 06.12.2016 г.,а падежа на
последната погасителна вноска на 01.08.2017 г.,като общия размер на плащанията
бил 807,48 лв. С подписването на договора заемателя удостоверил,че е получил
от заемателя заемната сума,като договора
имал силата на разписка за предадената,съответно получена сума. Също така е
уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40.27 %,годишен
процент на разходите на заема 49.29 %,като общия размер на всички плащания с
включена такса експресно разглеждане възлизала на 1096,02 лв. Приложени са и ОУ
към договора,приети и неоспорени от заемателя,погасителен план,разходен касов
ордер № *** от 22.11.2016 г. с което заемната сума от 700,00 лв. е предадена на
ищеца.
Представено е още копие от Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземанията от 22.01.2013 год., сключен
между „Вива Кредит“ ООД и „АСВ“ЕАД, в качеството на цесионер, по силата на
който страните са се споразумели продавачът да прехвърли възмездно на купувача
просрочени и ликвидни вземания по договори за потребителски парични и стокови
кредити, които ще се индивидуализират в приложение 1, към всеки отделен месечен
договор за цесия.Представени са товръждения за сключената цесия на основание
чл.99,ал.3 ЗЗД и на основание т.4.7. от
Договора за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. между „Вива
Кредит“ ООД като продавач и „АСВ“ ООД като купувач с които се потвърждава
извършената цесия на всички вземания,цедирани от „Вива кредит „ ООД на „АСВ“
ООД.Представено е Приложение № 1/07.09.2017 г. към договора за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ сключен между„Вива Кредит“ ООД и „АСВ“ ООД на
22.01.2013 г.,с което продавачът прехвърлил на „АСВ“ ЕАД,правоприемни на „АСВ“
ООД следните свои вземания,като под № *** фигурира вземането срещу ответника по
процесния договор за паричен заем № *** от 22.11.2016 г. Прдставено е
уведомително писмо от 12.09.2017 г. с което ответника е уведомен от стария
кредитор за извършената цесия,както и покана за доброволно изпълнение изх.№ ***/***
от същата дата. Видно от приложените писмени доказателства пратката е изпратена
на посочения в договора за паричен заем адрес на заемателя и е непотърсена от
получател.Същото уведомление /за цесия и покана за доброволно изпълнение/ е
изпратено до ответника и на 18.12.2018 год.,но от представените доказателства
се е върнала като грешен посочен адрес.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79,ал.1 от ЗЗД и чл. 86,ал.1 от ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК.
Така предявения иск съдът намира за
допустим, т.к. е предявен от легитимна страна – заявител в заповедното
производство, в предвидения от закона едномесечен срок от уведомяването на
заявителя по реда на чл. 415 ГПК.
В настоящото производство в тежест
на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване дължимостта на
вземането си по оспорената заповед за изпълнение, а в тежест на ответника
извършено плащане, респ. наличие на предпоставки за недължимост на сумата.
Според съда безспорно се установи по
делото, че праводателят на ищеца и ответника
са били във валидни облигационни отношение по повод сключен договор за заем. Ответника не е оспорил
получаването на сумата по уговорения в договора начин.
Освен изложеното съдът намира, че между
стария кредитор на ответника и ищеца е сключен валиден договор за цесия, който
е надлежно съобщен на длъжника. За да има действие договорът за цесия по
отношение на длъжника, той следва изрично да бъде уведомен за извършеното
прехвърляне и това уведомяване да е направено от цедента/ стария кредитор/ като
това задължение на цедента има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение, тоест срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Законодателят е въвел изискването съобщението за прехвърленото
вземане да бъде извършено именно от стария кредитор, за да се създаде правна
сигурност за длъжника и за да се обезпечи точното изпълнение на задължението
му. Трайна и безпротивореичва е съдебната практика, че за да се счита
достигнало уведомлението до длъжника, кредиторът следва да е положил дължимата
грижа за откриване на длъжника, каквато в процесния случай е налице, предвид
обстоятелството, че пратката е изпратена
на посочения в договора за заем адрес Трайна и безпротивореичва е съдебната
практика, че за да се счита достигнало уведомлението до длъжника, кредиторът
следва да е положил дължимата грижа за откриване на длъжника, каквато в
процесния случай е налице, предвид обстоятелството, че пратката неколкократно е
изпратена на посочения в договора за заем адрес- Решение № 40/17.06.2015 г. по т.д.№ 601 по
описа за 2014г. на ВКС.
На следващо място, според Решение № 123
/ 24.06.2009г. по т.д. №12/2009 год., 2 т.о. на на ВКС, законът не поставя
изрично изискване за начина, формата и момента на съобщаването на цесията,
затова съобщаването може да се извърши и в хода на съдебното производство по
предявен иск за прехвърлено вземане/ какъвто е настоящия случай/ и няма как да
бъде ингорирано като по правилата на чл.235 ал.3 от ГПК следва да се вземе
предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска, който е от значение за спорното право. Характер на такова съобщаване в хода на висящ
процес няма самата искова молба, а връченото със самата искова молба уведомление
за извършена цесия, изходящо от цедента и адресирано до длъжника. Установи се
по несъмнен начин в настоящия казус, че към исковата молба е приложено
уведомително писмо , изходящо от цесионера, в качеството му на
пълномощник на цедента и адресирано до ответника, с което е уведомен за
извършената цесия, като препис от това уведомление , ведно с препис от исковата
молба са връчени на ответника в хода на
процеса. Допустимо
е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД, какъвто е и настоящия случай, предишният кредитор
/цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната власт възниква
по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за
издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са
издадени от съда, а не от цедента, нито от негов пълномощник, но получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от
цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. /в т. см. Решение № 114
от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., постановено по реда на
чл.290 ГПК./ При това положение съдът намира, че
изискванията на закона за съобщаване на цесията са спазени. Без значение за
горното обстоятелство е правното основание на предявеният иск, т.е. дали същият
е осъдителен или иск по чл. 422 ГПК.В горния смисъл е и практиката на ЯОС,
обективирана в решение от 10.101.2017 год. по в.гр.д. №270 /
2017 г. и др.
Съдът приема, че на ответника е връчена преддоговорна информация, в
която ясно и точно са посочени размерът на заема, на сумата , която следва да
бъде върната- глобално и като месечни вноски, лихвен процент, падежна дата и
т.н. Представени са и ОУ към договора за заем и погасителен план, като всички
тези документи са подписани, следователно изрично приети от ответника.Договорът между страните, който е за
заем, е сключен в писмен вид, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора, включително Общите условия и ценовата листа, са представени с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В договора ясно е посочен общия размер на заема,общата сума за
погасяване,броя на месечните вноски,стойността на месечната погасителна
вноска,ден на изплащането, посочен е фиксиран лихвен процент – 40,27 %,посочен
е годишния процент на разходите по кредита - 49.29%. Поради това, не са налице
хипотезите по чл.10 и чл.11, ал.1, т.7-т.12 ЗПК, визирани в чл.22 от ЗПК и
сключеният между страните договор е действителен такъв, породил облигационните
си последици. Не е налице и неравноправност на договора по смисъла на ЗЗП.
Досежно чл.147 ЗЗП вече се посочи, че клаузите в процесния договор за съставени
по ясен и недвусмислен начин.
Националният съд е длъжен служебно да
преценява неравноправания характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
Съгласно
чл.4, ал.1 от договора, в тридневен срок от неговото подписване заемателят е
бил задължен да предостави на заемодателя обезпечение – било чрез едно
физическо лице- поръчител, които е следвало да отговарят на дадени условия,
свързани с неговата платежоспособност и финансова надеждност, било чрез
предоставяне на банкова гаранция.
Въпросната неустойка, която се претендира по
делото в размер на 240,45 лв., в случая е начислена съгласно чл.4, ал.2 от
договора за заем, а именно – заради неизпълнението на задължението на длъжника
в 3-дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение,
чрез банкова гаранция или чрез поръчителството на физическо лице, което следва да отговарят на
определени условия, свързани с трудова заетост, платежоспособност и кредитна
история. Тази клауза от договора за заем, обаче, е нищожна поради противоречие
с добрите нрави – обстоятелство, за което съдът следи служебно. В решенията по множество две от които са дело С-243/08
и дело С-618/10 е прието, че националният съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕИО. В решенията е прието, че националният съд е длъжен
да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за
това правни и фактически обстоятелства. Това е така, тъй като въведената с Директива
93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С оглед на това положение
на по-слаба страна, член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от
съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели
замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и
задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да
възстанови равенството между тях .
Понятието „добри
нрави“ е изяснено в съдебната практика по решения на ВКС, като се приема, че се
касае за обща правна категория, приложима както към гражданските, така и към
търговските правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми,
които бранят принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и
тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на
интереса на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива
са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване – аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на
конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”,
злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се
преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и
събраните доказателства по конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Според чл.92 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.4, ал.2 от договора
неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя чрез осигуряване на
поръчител, респ. банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл.4, ал.2
от договора задължението на заемателя, обаче, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така,
защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната
практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част
от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация,
за да знае дали това лице е подходящо и отговаря на условията по чл.4, ал.1 от
договора. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на
лицето-поръчител и данните за това има ли сключени други кредити и
поръчителствал ли е за други лица. С тази информация заемателят би могъл да се
снабди много по-трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя
кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и
сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им –
само 3 дни, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от
кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2
от договора за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.
92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Поради това, ответника не дължи на ищеца сумата от
240,45 лв. – начислена неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответника не дължи на ищеца и
сумите от 115,00 лв. такса разходи за
събиране на просрочени вземания и и
сумата от 70 лв. такса разходи за дейност на служител , тъй като клаузите от
договора, предвиждаща начисляването на подобни суми, съдът също преценя като
такава с неравноправен характер, т.е. като нищожни по мотивите, изложени
по-горе. Отделно от това, по делото не са представени никакви доказателства във
връзка с доказване на основанието за начисляването на тази суми – не се доказва
извършването на каквито и да било разходи във връзка със събиране на вземането
/извънсъдебни/. В никакъв случай не може да се приеме, че тези суми са винаги
безусловно дължими от длъжника. Отделно от това ответникът не дължи на ищеца и сумата от 240,45 лв. – такса за експресно разглеждане на искането, тъй като
тази клауза от договора, предвиждаща начисляването на подобна сума, съдът също
преценя като такава с неравноправен характер, т.е. като нищожна по мотивите,
изложени по-горе. Отделно от това, по делото не са представени никакви
доказателства във връзка с доказване на основанието за начисляването на тази
суми – не се доказва искането за
отпускане на кредит да е било експресно разгледано, в рамките на 20
минути.Както беше посочено по-горе в никакъв случай не може да се приеме, че
тази сума е винаги безусловно дължими от длъжника.
Ето защо,
предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи
за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № ***/2018
г. на ЯРС, а именно: сумата от сумата от 610,12 лв. – главница,сумата от 76,54
лв. договорна лихва за периода 03.01.2017 г. до 01.08.2017 г. и сумата от 50,21
лв. лихва за забава за периода 04.01.2017 г. до 02.07.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението – 02.07.2018 г. до
окончателното изплащане, като предявения иск по чл.422 ГПК за сумите от 115,00
лв. такса разходи за събиране на просрочени задължения, за сумата от 240,45 –
неустойка за периода от 17.01.2017 г. до 01.08.2018 г.,за сумата от 240,45 лв.
такса за експресно разглеждане на искането за кредит за периода 03.01.2017 г.
до 01.08.2017 г.и сумата от 70,00 лв. такса разходи за дейност на
служител, искът по чл.422 от ГПК следва
да се отхвърли като неоснователен.
С оглед изхода на спора и
претенцията на ищеца за присъждане на разноски, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК
ищецът има право на направените от него съдебно-деловодни разноски по
заповедното производство в размер на 41,00
лв., а по исковото – в размер на 326,21
лв., съразмерно на уважената част от исковете /в които разноски по исковото
производство се включва и определено от съда възнаграждение за юрисконсулт в
минималния размер от 300 лв./.
Мотивиран от горното, Ямболският районен
съд
Р ЕШ И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Й.И.Д. с ЕГН ********** и адрес ***, че същия дължи на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от управителите Мартин Деспов Десподов и Николина Тодорова
Станчева, следните суми, за която е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № ***/2018 г. по описа на ЯРС, а именно: главница в размер на 610,12 лв.,представляваща задължение по
договор за паричен заем № ***,сключен между „Вива кредит „ ООД и Й.И.Д. на 22.11.2016 г.,договорна лихва в
размер на 76,54 лв. от 03.01.2017
г. до 01.08.2017 г. и лихва за забава в
размер на 50,21 лв. за периода 04.01.2017
г. до датата на подаване на заявлението в съда 02.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда
– 02.07.2018 г. до окончателното изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска по
чл. 422 от ГПК за такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 115,00 лв., за сумата от 240,45 лв.-неустойка за периода 17.01.2017
г. до 01.08.2017 г.,за сумата от 240,45
лв. -такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит за
периода от 03.01.2017 г. до 01.08.2017 г. и за сумата от 70,00 лв. такса разход за дейност на служител,като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Й.И.Д. с ЕГН **********
и адрес *** , да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от
управителя М. Д. Д. и Н. Т. С., направените по ч.гр.д. № ***/2018 г. на ЯРС
разноски в размер на 41,00 лв.,
както и направените в исковото производство разноски в размер на 326,21 лв. съразмерно на уважената част
от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Ямболския окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: