Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 23.07.2021 година, град София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
IІ-ри брачен въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
март през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При
секретаря Мариана Ружина,
след като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 6016 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 62910
от 10.03.2020 г., постановено по гражданско дело № 3106 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 92 състав, на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН
била издадена заповед за защита в полза на Г.Р.П. срещу В.Й.В., с мерките по
чл. 5, ал. 1, т.1 и т.3 от ЗЗДН, като същият бил задължен да се въздържа от
извършване на домашно насилие спрямо нея, както и да се приближава до нея, на разстояние
по-малко от 200 метра за срок от 10 месеца, В.В. бил предупреден, че при
неизпълнение на заповедта, полицейският орган е длъжен да го задържи и
незабавно да уведоми Прокуратурата; на основание чл. 5, ал. 3 от ЗЗДН наложил
на В.В. глоба в размер на 400 лева, платима в полза на държавния бюджет, като
го осъдил да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а на
молителката Г.П. сторените деловодни разноски в размер на 400 лева.
Недоволен от така
постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство В.Й.В.
(въззивник в настоящето производство), който обжалва същото изцяло с оплаквания
за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност, като излага подробни съображения. Моли настоящата въззивна
инстанция да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт и остави
без уважение молбата на Г.П. за предоставяне на съдебна защита, като му присъди
сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В хода на съдебното
дирене, лично и чрез пълномощника си по делото поддържа въззивната си жалба и
пледира за уважаването й. Претендира разноските по делото, но не представя
списък на същите.
В срока по чл. 17,
ал. 4 от ЗЗДН не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от Г.Р.П., молител
в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство.
В хода на съдебното
дирене, редовно призована, не се явява и представлява и не сочи причини за
неявяването си.
Жалбата е
процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в
първоинстанционното производство, имащо правен интерес от обжалването и срещу
подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.
При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази
следното :
Първоинстанционният
Софийски районен съд бил сезиран с молба за защита от домашно насилие, предявена
от Г.Р.П. срещу В.Й.В.. В
нея молителката излагала, че с ответника живеели във фактическо съпружеско
съжителство, от което имали родено едно малолетно дете. Твърдяла, че на
13.01.2020 г., около 07.30 часа В. взел телефона й и започнал да разглежда
съдържанието му-контакти, приложения, като част от приложенията били защитени с
парола. Поради това В. не успял да ги отвори и поискал от П. да му предостави
достъп до тях, за да ги разгледа. П. поискала да й върне телефона и ответникът й
го дал. След като взела телефона, П. отказала да отключи приложенията и да
предостави паролата си за тях на ответника, в следствие на което той избухнал,
като започнал да й вика и да я обижда. Нарекъл я „боклук“ и я ударил два пъти
през лицето с отворена ръка. Тя побягнала към кухнята и излязла на балкона,
където успяла да набере номера на своя приятелка- Ц.Б.И., на която споделила
случващото се. Междувременно В. също излязъл на балкона, сграбчил П. и я
повалил назад, като тя паднала на пода в кухнята. Казал й да не звъни на никого
и отново я нарекъл „боклук“. П. заявила на В., че не желае да търпи повече този
тормоз и че ще го напусне. Тогава В. й се заканил, че ще я убие и ще остави
детето без майка, след което излязъл от дома им. По време на този инцидент
страните били сами в дома си и не присъствали свидетели очевидци.
Към молбата за
защита от домашно насилие била приложена Декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Ответникът оспорвал
молбата и молел същата да бъде оставена без уважение. Твърдял, че на процесната
дата не се е случил описания от молителката инцидент, като той излязъл за
работа както обикновено. Различното било, че тогава молителката му споделила,
че е загубила работата си, поради което била в лошо настроение. Твърди, че
раздялата им настъпила неочаквано за него на следващия ден, когато молителката
напуснала дома с детето им и от тогава той нямал представа къде се намира
дъщеря им, но до него достигнали слухове, че П. съжителствала на съпружески
начала с друг мъж. Твърдял, че по време на 10-годишното им съжителство не бил
обиждал, нагрубявал и удрял молителката, като между тях нямало разправии или
раздели.
Предвид наведените
в молбата твърдения, на основание чл. 18 от ЗЗДН, на 30.01.2020 г., Софийски
районен съд издал заповед за незабавна защита, с която задължил ответника В.В.,
на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3, предл. 1 и 2 от ЗЗДН, да се въздържа от
извършването на домашно насилие по отношение на Г.П., като му забранил да се
доближава до нея на разстояние по-малко от сто метра.
В съдебно заседание, молителката, чрез
пълномощника си поддържала молбата за защита и пледирала за нейното уважаване.
Ответникът, чрез
пълномощника си, по делото оспорвал молбата и изложените в нея твърдения и пледирал
за нейното отхвърляне.
За да постанови
обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за
установена следната фактическа обстановка :
Страните по делото не спорели, че са живели във фактическо съпружеско съжителство.
Представената декларация
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН първоинстанционният съд кредитирал като годно
доказетелствено средство.
Ответникът бил
осъждан за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК бил освободен от наказателна отговорност, като му било наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 2000 лева. Той не се водел на диспасерно
наблюдение и не бил преглеждан в спешните звена на ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“ или
хоспитализиран за лечение в същото здравно заведение, както и в други
психиатрични лечебни заведения в периода 01.01.2005 г. до 04.02.2020 г.
Между същите страни
нямало друго водено производство по ЗЗДН, като по настоящето дело за първи път
на ответника се налагали мерки по този ред.
От показанията на
свидетелката Ц.Б.И. се установявало, че на 13.01.2020 г., около 07,35 часа, по
време на прието от нея обаждане от молителката по телефона й, чула ответника да
казва „Ела тук“, след което се чул шум като от удар или падане. И. чула
ответника да казва на молителката „боклук“, „****“, като повтарял тези обиди.
След това се чул шум от врата. След известно време, същия ден молителката дошла
в дома на свидетелката сама (детето било на детска градина). Била силно
разстроена и макар по нея да нямало видими наранявания, се оплаквала от болка в
устата. Страхувала се, че ответникът ще осъществи заканите си. И. знаела, че и
преди ответникът заплашвал молителката, че ще я убие и ще остави детето без
майка. По-късно същия ден свидетелката и молителката взели детето от детска
градина и П. се обадила на ответника, за да го предупреди, че ще дойде да си
вземе вещите. След това отишла до жилището за вземе своите и на детето вещи, но
едва на следващия ден го напуснала. От тогава живеела в страх.
Свидетелката А.А.Я.установява,
че страните живеели заедно с детето си в дома на ответника в с. Чепинци и
според наблюденията й отношенията им били добри.
При тази фактическа
установеност, първоинстанционният съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на
страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда
на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение,
приема за установено следното :
Въззивният съд
споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка,
не счита за необходимо да я преповтаря и препраща към нея. Същата се установява
от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства
посредством показанията на свидетелите И. и Я., които въззивният съд преценява
по реда на чл. 172 от ГПК и кредитира в обсъдените от първоинстанционният съд
части, доколкото същите възпроизвеждат непосредствени и лични впечатления
относно факти и обстоятелства, попадащи в предмета на доказване по делото. В
подкрепа на същата са и приетите в първоинстанционното производство писмени
доказателства, в това число представената от въззиваемата страна декларация по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна
инстанция.
При тази фактическа установеност, въззивният съд
достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е изцяло
неоснователна.
Настоящият съдебен
състав изцяло споделя правни изводи на първоинстанционния съд, касаещи
осъществяването на акт на домашно насилие от страна на ответника спрямо
молителката, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за
необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от
Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед оплакванията
в жалбата, следва да се отбележи следното :
В производството по
ЗЗДН е налице облекчено доказване в полза на пострадалите от домашно насилие
лица. Допустими са всички доказателствени средства по ГПК, както и
доказателствените средства, посочени с разпоредбата на чл. 13 от ЗЗДН, като в
случаите, когато няма други доказателства, декларацията на пострадалото лице по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е достатъчно основание за издаване на заповед за защита. В
процесната хипотеза, представената от въззиваемата декларация е годно
доказателствено средство, като съдържа подробни данни за извършителя на домашно
насилие, както и за самия акт на домашно насилие по време, място и конкретно
описание на агресивното поведение на ответника. В този смисъл същата се явява
достатъчно основание за издаване на заповед за защита за осъществения акт на
домашно насилие на 13.01.2020 г. спрямо пострадалата Г.П.. Преценявана
съобразно останалите събрани доказателства и твърденията на молителката, същата
не е опровергана нито в първоинстанционното, нито във въззивното
производството. При анализ на доказателствената съвкупност се установява такова
поведение на ответника на процесната дата, което значително надхвърля границите
на оправданото житейско реагиране дори при установени конфликтни отношения,
което осъществява състава на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН
във формите му на психическо и физическо насилие, което в случая се изразява в
следните действия: отправяне на обиди, заплахи и нанасяне на удари по лицето на
пострадалата.
На следващо място
следва да се отбележи, че показанията на свидетелката И., преценени по реда на
чл. 172 от ГПК, не разкриват основания да не бъдат ценени, в частта им касаеща
нейните лични впечатления за обстоятелствата, предмет на настоящото
производство. Свидетелката е възприела състоянието на молителката
непосредствено след инцидента, а посредством техническо средство – прието
обаждане по телефона от молителката, тя възприела част от процесния инцидент,
като чула отправяни обиди от въззивника към въззиваемата. След инцидента
пострадалата била разстроена и изплашена и чувствала болка в травмираните
области. Тази свидетелка присъствала при други случаи, когато въззивникът
заплашвал въззиваемата. Показанията на И.
са логични и обективни в пресъздаването им, поради което правилно са
кредитирани от първоинстанционния съд. Сам по себе си факта, че тази свидетелка
е близка приятелка на въззиваемата не съставлява достатъчно основание за
дискредитиране на нейните показания, които още повече, че са дадени под страх
от наказателна отговорност. В случая липсва забрана сочените от въззиваемата
факти да се установят със свидетелски показания, като въззивникът не е правил възражения
в тази насока пред първоинстанционния съд.
Изцяло
несъстоятелни са доводите на въззивника в жалбата, касаещи показанията на тази
свидетелка. В случая липсват твърдения, че И. е възприела по описания начин в
цялост процесния акт на домашно насилие, както и, че през цялото време
пострадалата е продължавала да държи мобилния си телефон в ръка. Отделно от
това възприятията на свидетелката от телефонния й контакт с въззиваемата се
припокриват и с последващите й впечатления от състоянието на приятелката й,
както и от по-ранните й впечатления за действителните отношения между страните.
Следва да се отбележи също, че показанията на тази свидетелка кореспондират с
наведените от молителката твърдения в молбата й защита и не се опровергават от
други събрани в производството доказателства. В тази връзка следва да се
отбележи, че доведената от въззивника свидетелка А.А.Я.има съвсем бегли
отношения със страните, макар да ги познава отдавна и не се намира в
доверителни отношения с никой от тях. Нито една от страните не е споделила с
тази страна настъпването на раздялата им. За нея свидетелката разбрала не от
въззивника, а от съседите. След раздялата на страните, въззивникът й споделил
единствено, че не знае къде е детето, което обстоятелство е ирелевантно в
настоящето производство. Сама въззиваема не й споделяла нищо за отношенията си
с въззивника, нито за причината да го напусне, като тя самата не я виждала след
14.02.2020 г. Предвид това, показанията на тази свидетелка, която има само бегли
впечатления за отношенията на страните, по никакъв начин не опровергават нито
депозираната от въззиваемата декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, нито
показанията на свидетелката Ц.Б.И., като не обуславят различни изводи от
направените в обжалвания съдебен акт.
Несъстоятелни са и
доводите в жалбата относно липсата на доказателства за получени от въззиваемата
травматични увреждания от процесния акт на домашно насилие. Следва да се
отбележи, че липсва задължение за пострадалото от домашно насилие лице да се
снабди със съдебномедицинско удостоверение, във всички случаи на упражнено над
него физическо въздействие. Освидетелстването на пострадалия от медицинско лице
е предпоставено изцяло от волята му да се подложи на необходимите за това прегледи.
Освен това, евентуално издаденото в резултат на такова освидетелстване съдебно
медицинско удостоверение установява единствено констатираните при прегледа
травматични увреждания, тяхната давност и механизъм на причиняване, но не и
самоличността на лицето, което ги е причинило. Следователно, в процесната
хипотеза, наличието на такъв документ не би допринесла за установяване на
фактите по делото, като липсата му също не се отразява върху изясняването на
фактическата страна на спора.
Що се касае до
твърденията за прекарана от страните спокойна вечер у дома им на процесната
дата, същите са изолирани и не се подкрепят от доказателствата по делото.
Липсват доказателства, че волята на пострадалата е да пренощува и на тази дата
в дома на въззивника, още повече предвид показанията на свидетелката И., която
очаквала връщането на приятелката си същата вечер, но не могла да се свърже с
нея или да отиде на място, тъй като била сама с децата си. Недоказаните
твърдения не са факти и не пораждат никакви правни последици, в това число не
следва да бъдат взети предвид от съда при произнасянето му по спора. Останалите
доводи за необоснованост се основават единствено на анализа на доказателствата,
направен с жалбата и развитите в нея съображения за неправилност, които въззивният
съд не споделя. Все пак следва да се отбележи, че се касае за специално
производство, в което, при липсата на други доказателства, при условията на чл.
13, ал. 3 от ЗЗДН е допустимо издаване на заповед за защита само въз основа на
представената от пострадалото лице декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, когато
същата е годно доказателствено средство, какъвто е и процесния случай. В случая
обаче са събрани и други доказателства, които установяват твърденията на
пострадалата. В подкрепа на същите са показанията на свидетелката И., както и
събраните доказателства за съдимост на ответника. Последният е признат за
виновен в това, че на 29.08.2015 г. извършил действия, грубо нарушаващи
обществения ред и изразяващи се в явно неуважение към обществото-отправил
обидни думи към проверяващите полицейски служители и им се заканил, с което
осъществил престъпление от общ характер по чл. 325, ал. 1 от НК. Следва да се
отбележи, че това не е първото осъждане на въззивника, като може да се направи
извод за устойчив стереотип на поведение, насочен към нарушаване на правата на
околните. В производствата и пред двете съдебни инстанции не са събрани
доказателства, които да опровергават показанията на свидетелката И., както и
разколебават доказателствената сила на представената от въззиваемата декларация
по чл. 9, ал. 3 от ЗДДН като годно доказателствено средство.
Заявеното от въззивника
становище по отношение на същата декларация е изцяло бланкетно и представлява
защитна реакция срещу твърденията на молителката изложени подробно в
първоинстанционното производство. Въпреки заявеното от него оспорване на
молбата за защита и на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН същия не е
ангажирал никакви доказателства оборващи твърденията на молителката за
извършения спрямо нея акт на домашно насилие от негова страна. Възражението му
в тази насока е останало голословно, след като не е подкрепено с никакви
доказателства. В случая, както се сочи от въззивника в жалбата му, следва да
има предвид, че настоящото производство, което се води по реда на Закона за
защита от домашно насилие е едно особено производство, при което правилата за
разпределение на доказателствената тежест, визирани в разпоредбата на чл. 154 и
сл. ГПК не са приложими. В него правилата за разпределение на доказателствената
тежест се определят с разпоредбите на чл. 12 и чл. 13 от ЗЗДН, които
предполагат много по-голяма активност от страна на ответника, който следва да
проведе насрещно оборване на твърденията за осъществен от него акт на домашно
насилие. В процесната хипотеза ответника и настоящ въззивник не е сторил това,
както беше отбелязано и по-горе. След като в проведеното на 26.02.2020 г.
съдебно заседание е заявил позиция, че оспорва молбата и твърденията в нея е
следвало да представи такива доказателства, с които да ги опровергае, което
той не е сторил. С оглед на това си процесуално поведение на недостатъчна
процесуална активност, последният следва да понесе неблагоприятните последици
от него. Именно поради тази причина и първоинстанционният съд е предоставил съдебна
защита на пострадалата, вземайки съответните защитни мерки по чл. 5 от ЗЗДН,
които са съобразени с характера на акта на домашно насилие. Въззивният съд
намира същите за адекватни и правилно определени, тъй като с тях е осигурена
защита на пострадалото лице.
Прочее, други
конкретни оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания
съдебен акт не са формулирани от въззивника в жалбата му, като при цялостната
си проверка на допустимостта и валидността на обжалвания съдебен акт, съдът не
констатира такива негови пороци, водещи от отмяната му.
По изложените
правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция
с тези на първата инстанция, въззивния съд счита, че първоинстанционното
решение е правилно, не страда от визираните пороци и следва да бъде оставено в
сила.
По разноските :
Съдът е сезиран с
претенция за присъждане на сторените в настоящото производство разноски от
страна на въззивника, като при този изход на делото същата е неоснователна и
като такава следва да се отхвърли.
При този изход на
спора и при условията на чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК и във връзка с чл. 11, ал. 2 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът следва да се осъди за дължимата по делото държавна такса в
размер на 12,50 лева.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен
въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита
от домашното насилие
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила Решение №62910 от 10.03.2020
г., постановено по гражданско дело № 3106 по описа за 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 92 състав.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на въззивника В.Й.В., за
присъждане на сторените в настоящото производство деловодни разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА въззивника
В.Й.В., с ЕГН **********, да заплати
по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 12,50 (дванадесет
лева и петдесет стотинки) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………