Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.08.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 8984 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 04.04.2019 г., постановено по гр. дело
№ 10328/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 31-ви състав, е уважил предявения
от ИА „В.К.И В.-П.Д.“ срещу В.С.Г. иск с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД,
като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 3952,34 лева, представляваща
обезщетение за продължаващо ползване за периода от 01.07.2014 г. до 31.07.2017
г. на имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********след прекратяване на
наемното правоотношение. С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 258,09 лева – разноски
по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от В.С.Г. чрез адв. Л.Д., в която се правят оплаквания, че решението
е недопустимо, евентуално неправилно. Излага, че с преминаването от установителен
в осъдителен иск ищецът е направил недопустимо изменение на иска, поради което
решението по него също е недопустимо. По същество поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че е налице незавършен фактически състав на
сделката по продажба на имота, като твърди, че се касае до висяща
недействителност, която е санирана с подписване на договора за покупко-продажба
на 17.04.2019 г., в изпълнение на решение по адм. дело № 12513/2017 г. по описа
на ВАС. По тази причина, след като процедурата е завършена, се пораждат
последиците на влезлия в сила административен акт от 01.06.1992 г. и възникналото
право на собственост поглъща всички облигационни претенции. Освен това обжалваното
решение било постановено в противоречие с добрите нрави и правния ред, тъй като
предоставя възможност на администрацията да черпи право от собственото си
виновно поведение, което води до необходимост ответникът да предприеме действия
за защита на правата си. Моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна ИА „В.К.И В.-П.Д.“ чрез юрск. Ц.В., в която са
изложени подробни доводи в подкрепа на допустимостта и правилността на
обжалваното решение. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна. Представя списък по чл. 80 от ГПК, инкорпориран в отговора
на въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда, от законен
състав, в писмена форма и е подписано от съдията. Възражението на въззивника,
че съдът се е произнесъл по недопустим иск е неоснователно. С разпореждане от
10.04.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 52599/2017 г.на СРС, I ГО, 31-ви
състав, влязло в законна сила на 15.05.2018 г., заповедта за изпълнение на
парично задължение, издадена въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
13.08.2017 г. по същото дело, е обезсилена на основание чл. 417, ал. 5 от ГПК.
По тази причина за ищеца е налице правен интерес да премине по реда на чл. 214,
ал. 1 от ГПК от установителен към осъдителен иск за същото вземане, тъй като
вече не е налице изпълнително основание за търсеното вземане (в този смисъл
Решение № 51 от 18.05.2012 г., постановено по т.д. № 427/2011 г. на I ТО на
ВКС).
Настоящият съдебен състав
счита, че разгледано по същество решението е правилно. Правните изводи на
първоинстанционния съд са обосновани, почиват на вярна и точна интерпретация на
фактите, установени по делото и са постановени при правилно приложен материален
закон. Събраните пред въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК
доказателства не променят съществено установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, поради което въззивният съд споделя мотивите му, като на
осн. чл. 272 ГПК, препраща към тях и в допълнение намира следното:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск по чл. 236, ал.
2 от ЗЗД за заплащане на сумата от
3952,34 лева, представляваща обезщетение за продължаващо ползване за периода от
01.07.2014 г. до 31.07.2017 г. на имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********след
прекратяване на наемното правоотношение.
Между страните не е спорно, а и по
делото се установява, че със заповед № 429 от 01.06.1992 г. на осн. чл. 9а, ал.
1, т. 2 от Указа за създаване на жилищен фонд към Министерство на народната
отбрана и съгласно чл. 11 от Закона за собствеността и чл. 120 от Наредбата за
държавните имоти, е заповядано държавният (ведомствен на МНО) недвижим имот,
находящ се в гр. София, „************заедно с припадащите се идеални части от
общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, да се продаде на ответника
и неговата съпруга за сумата от 10270 лв. и 1% режийни разноски 102,70 лева.
От приетия във въззивното
производство по реда на чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК договор за продажба на
недвижим имот от жилищния фонд на Министерство на отбраната № ВИ-42-8 от
17.04.2019 г. се установява, че процедурата по продажбата на имота, частна
държавна собственост, е приключила на 17.04.2019 г. с подписването а този
договор, като по делото не е спорно, че друг договор за продажба на недвижим
имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за държавните имоти, изготвен
въз основа на заповед № 429/01.06.1992 г. не е подписван и няма друго
основание, на което ответникът е придобил собствеността върху имота.
Настоящият съдебен състав споделя
извода на първоинстанционния съд, че за да се осъществи прехвърлянето на
правото на собственост върху процесния недвижим имот в полза на ответника
следва да бъде осъществен смесен фактически състав, включващ административноправни
и гражданскоправни елементи, като част от този състав предвижда подписване на
писмен договор съгласно чл. 18 от ЗС, вр. с чл. 18 от ЗЗД. Едва с подписването
на договора в предвидената от закона форма правото на собственост преминава в
патримониума на купувача, ако праводателят му е бил собственик, като нито
облигационният, нито вещният ефект на договора имат обратно действие, каквато
теза поддържа жалбоподателя. Доводът, че се касае до висяща недействителност,
която може да бъде санирана с последващото сключване на договора в предвидената
от закона форма е неоснователен, защото висяща недействителност в общия случай
е налице когато сделката не поражда действие, но може да го породи по-късно
поради възникването на нов, независещ от волята на страните факт, какъвто
сключването на договор между тях в изискуемата форма не е. В конкретния случай
договор, в предвидената от закона форма не е бил подписан въобще, респективно
прехвърлителната сделка не е съществувала поради неосъществяване на цялостния
ѝ фактически състав.
Ето защо, при безспорно установено наличие
на предпоставките по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, а именно прекратяване на
съществуващото наемно правоотношение, ползване от страна на ответника на имота
за процесния период въпреки противопоставянето от страна на ищеца и размер на
търсеното обезщетението, тъждествен и исковата сума, правилно
първоинстанционният съд е уважил иска като е осъдил ответника да заплати на
ищеца сумата от 3952,34 лева, представляваща
обезщетение за продължаващо ползване за периода от 01.07.2014 г. до 31.07.2017
г.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски
на въззивника не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски за въззивна
инстанция. Същият е заявил искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, което е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност на
делото и осъществените действия от страна на въззиваемия, изчерпващи се с
подаване на отговор на въззивната жалба, както и с оглед обстоятелството, че
съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а
не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. Поради
изложеното и с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв. разноски за
тази инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 04.04.2019 г., постановено по гр. дело № 10328/2018
г. на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви състав.
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Изпълнителна
агенция „В.К.И В.-П.Д.“, с адрес в гр. София, бул. „**********на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, сумата от 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.