Р Е Ш Е Н И Е
№ ........................
гр. София, 13.07.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание двадесет и осми април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Светлана
Влахова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 5352 по описа за 2020 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 281417 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 45742 по описа за 2012 г. на
СРС, 50 състав, ответникът „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, е осъден на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на всеки
от ищците В.П.С. и И.П.С. сума от по 2712,00 лв., ведно със законната лихва от
28.09.2012 г. до окончателното изплащане, представляваща стойност на обогатяването на ответната страна
чрез ползването в периода 27.09.2007 г. - 08.04.2012 г. на собствения на ищците
имот, а именно енергиен обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна
сграда“, включващ абонатна станция и топлопровод, находящ
се в гр. София, ул. „********, построена в УПИ X-80, кв.8, по плана на гр.
София, местността „Крива река”.
Със същото решение
СРС отхвърлил изцяло предявения от всеки ищец иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за сума от
по 5 549,32 лв., ведно със законната лихва от 28.09.2012 г. до окончателното
изплащане, претендирана като стойност на обогатяването на ответната страна
поради присъединяване към топлопреносната мрежа на собствения на ищците имот - енергиен
обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, включващ абонатна
станция и топлопровод, находящ се в гр. София, ул. „********, построена в УПИ XXVII-80, кв.8, по плана на гр. София, местността „Крива река”,
без заплащане на цена за присъединяване.
С определение № 93051/19.05.2020 г., постановено по реда
на чл. 248 ГПК, решението е изменено в частта за разноските.
Решението е
атакувано и от двете страни в производството.
В жалбата,
подадена от ищците В.П.С. и И.П.С., се
поддържа, че решението в частта, с която съдът отхвърлил претенциите им е
неправилно, като постановено при нарушения на материалния закон и процесуалните
правила, а също е и необосновано. Оспорват правилността на изводите на съда, че
не им се дължи цена за присъединяване от ответника, както и че могат да
претендират вземанията си на основание чл. 138, ал. 3 ЗЕ, които искове били
уважени в производството. Неправилно съдът тълкувал чл. 138, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ и
допуснал смесване на фактическите състави, които не се изключвали взаимно.
Когато топлопреносното предприятие ползвало съоражения на вече присъединени към
топлопреносната мрежа потребители, по силата на чл. 138, ал. 3, изр. 1 ЗЕ потребителите
имали задължение да предоставят достъп до собствените си съоръжения за
посочените цели, а този достъп не бил безплатен – за него се дължала цена,
определена по методиката, одобрена от КЕВР, като задължен за заплащането на
същата бил ответникът.
Неправилно според
жалбоподателите съдът анализирал събрания по делото доказателствен материал.
Ищците доказали в производството основателността на претенциите си и същите
неправилно не били уважени от първия съд изцяло. Исковете, които съдът уважил,
били за вземане, основано на неоснователно обогатяване на ответника за тяхна
сметка за това, че през процесния период е осъществявал търговска дейност без
да им заплати обезщетение за ползването на енергийния обект. Другите искови
претенции /отхвърлени с обжалваното решение/ били за неплатената и дължима от
ответника еднократна цена за присъединяване на основание чл. 138, ал. 3 ЗЕ. По
делото било установено, че е извършено присъединяване с цел топлоснабдяване на
изградената в съседния имот жилищна сграда, а също и цената на това
присъединяване, т.е. исковете били доказани по основание и размер.
Заявеното искане е
решението в обжалваните от ищците части, с които исковете им са отхвърлени, да
бъде отменено, а претенциите им – уважени за пълните предявени размери.
Претендират се разноски.
В жалбата,
подадена от ответника „Т.С.“ ЕАД, решението в частите, с които исковете на
ищците са уважени, се оспорва като неправилно, необосновано и постановено в
противоречие със събраните доказателства. Въз основа на сключения между
страните през 2004 г. предварителен договор, ответникът имал право да разрешава
присъединяване на нови потребители на топлинна енергия към присъединителния
топлопровод на строежа. След като дали съгласие за това, за ищците липсвал
правен интерес да предявяват искове пред гражданския съд, с оглед което се
поддържа, че производството било недопустимо. Освен това исковете били и
недоказани – не се установило нито обедняване на ищците, нито обогатяване на
ответника. Имало сключен предварителен договор за присъединяване, с оглед което
и ищците не били легитимирани да предявяват искове по чл. 59 ЗЗД. С окончателния
договор, сключен помежду им, отношенията им били окончателно уредени. Страните
се намирали и в договорно правоотношение по силата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Оспорва
се и относимостта на заключенията на съдебно-техническите експертизи, приети в
първинстанционното производство. Позовава се и на § 4,
ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, която разпоредба уреждала заварени отношения, като
ищците не доказали да са отправяли покана към ответника. Искането, отправено до
въззивния съд, е да отмени решението в обжалваната от ответника част и да
присъди разноски за производството.
С отговор,
постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, ответниците по тази жалба оспорват
основателността на доводите, заявени от „Т.С.“ ЕАД. Поддържа се, че същите са
неотносими към предмета на делото, а също и бланкетни. По отношение на
позоваването от страна на въззивника ответник на разпоредбата на § 4, ал. 4а от
ПЗР на ЗЕ обръщат внимание, че същата не е била действащ закон, с оглед което е
неприложима към правоотношенията, предмет на спора. От въззивния съд се иска да
потвърди решението в обжалваната от дружеството част.
Софийски
градски съд, II-B въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи за пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
С исковата молба
ищците са предявили претенции за обезщетение за ползване за търговски цели от
страна на ответника на процесните съоръжения за периода 27.09.2007 г. –
08.04.2012 г., както и искове за цена за присъединяване към изградените от тях
съоръжения на съседната жилищна сграда, находяща се на адрес гр. София, ул********
Между страните не
е спорно, че в собствения на ищците недвижим имот и по време на брака помежду
им съпрузите са изградили процесните енергийни съоражения въз основа на
разрешение за строеж № 237/16.09.2004 г.
Същите са въведени
в експлоатация на 07.10.2005 г.
На 30.11.2004 г.
между „Т.С.“ ЕАД и В.П.С. е сключен договор за присъединяване на потребители,
ползващи топлинни услуги за битови нужди относно жилищна сграда, намираща се на
ул. „********, чрез изграждане на присъединителен топлопровод, съоръжения към
него и абонатна станция.
С Разрешение за
строеж на благоустройствени обекти №Б-63/15.12.2008 г., влязло в сила на
09.01.2009 г., е разрешено изграждането на абонатна станция и топлоснабдяване
на сградата на ул. „********, за която е издадено Разрешение за ползване
изх.№СТ-05-1553/23.12.2010 г. на ДНСК.
На 09.04.2012 г.
между страните в настоящото производство е сключен договор за изкупуване на
енергиен обект, а именно: абонатна станция с мощност 50/50 kW и топлопровод с дължина 23,5 метра, диаметър 2Ду65
мм, находящи се на адрес“ гр. София, ул. „******** за сумата от 14 214
лева.
В хода на
съдебното дирене, проведено пред първоинстанционния съд, е прието заключението
на съдебно-икономическа и оценителна експертиза, съгласно което справедливата
пазарна стойност на ползването на процесния енергиен обект за периода 27.09.2007
г. – 08.04.2012 г. възлиза на 5 424 лева. Изслушано
и прието е и заключението на съдебно-техническа експертиза, съгласно което от
експлоатацията на енергийния обект се обслужват сградите, находящи се на адрес
ул. „******** и на ул******** Първата сграда се обслужва от абонатната станция
и присъединителния топлопровод с дължина 24,08 линейни метра, а втората сграда
– само от външното топлозахранване /трасето за присъединяване с положените
тръби/, като нейното присъединяване с Г-образна форма и дължина 14,50 линейни
метра се зауства в присъединителни топлопровод на сградата, собственост на
ищците. Присъединяването на сградата на ул. „******** е извършено съгласно
разрешение за строеж на благоустройствени обекти № Б-63/15/12.2008 г., издадено
от главния инженер на СО и разрешение за ползване, изх. № СТ-05-1553/23.12.2010
г. на ДНСК. Същото се изразява в присъединяване на присъединителния топлопровод
към вече изградения топлопровод, собственост на ищците. Според заключението на
вещото лице цената за присъединяване на топлопровода на жилищната сграда на
адрес ул. „******** към този на ищците възлиза на 11 098,65 лева към датата на
издаване на разрешението за строеж за присединената сграда и на 10 358,74 лева
към датата на изкупуване на енергийния обект от ответника.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за процесния период е
доставяна и начислявана топлинна енергия за сградата на ул. „********.
От свидетелските
показания на свидетеля Б.Ж., сестра на ищеца С., се установява, че през лятото
на 2010 г. на улица „******“ дошла строителна техника и до края на м.август
2010 г. бил положен топлопровод за присъединяване и на другата сграда.
При тези фактически
констатации въззивният съд приема следното от правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, като отводът за недопустимост на предвените искове, поддържан и с подадената
от ответника въззивна жалба, е неоснователен. Правният интерес е процесуална
предпоставка за правото на иск, като за наличието на същата съдът следи
служебно. В конкретния случай претенциите на ищците са предявени при твърдения
за наличие на вземания, произтичащи от неоснователно обогатяване от страна на
ответника за тяхна сметка, който през периода преди да придобие правото на
собственост върху енергийните обекти, изградени от ищците, е ползвал същите,
без да заплаща цена за това ползване, както и че без съгласието на страните са
извършени действия по присъединяване на съседната сграда към изградените от
ищците енергийни обекти, за което присъединяване съгласно чл. 138, ал. 3,
изр.посл. ЗЕ се дължи цена по методика, одобрена от комисията. Ето защо и съдът
следва да се произнесе по същество на исковете, пренесени за разглеждане пред
настоящата инстанция чрез подадените от страните въззивни жалби.
Според въззивния
състав на съда СРС е бил сезиран с искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 138, ал. 3 ЗЕ, които претенции по
съществото си са израз на принипа за недопускане на неоснователно обогатяване.
При иск с правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД спорното материално право се обуславя от
кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на обогатяване у
ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ факт, причиняващ
едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание (конкретен
юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и обогатяването и
4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на възможност за
защита с друг иск.
В конкретния
случай посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищците по иска с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докажат, че през процесния период
ответникът е ползвал собствените им енергийно обекти, като като не е заплащал
цена за ползването, с което се е обогатил, спестявайки разходи.
Със
законодателните изменения в ЗЕ, приети с ДВ., бр. 74 от 2006 г., законодателят
е създал вече ясна регламентация на този вид правоотношения, като е изменил
разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, съгласно която изграждането на съоръженията
по ал. 1 /присъединителен топлопровод, съоръженията
към него и абонатна станция/ може да се извършва и от потребителите след съгласуване
с топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие
заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от потребителите.
Тази разпоредба санкционира разместването на имуществени блага, до което се
стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за
сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова
собственост, е изграден за сметка на битов потребител, а правото на собственост
все още не е прехвърлено в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези
случаи за времето до изкупуване на съоръженията, топлопреносното предприятие
дължи на лицето, изградило същите за своя сметка, цена за ползването им.
Обстоятелството,
че посочената норма в този ѝ вид не е била действащ закон към момента на
изграждане от ищците и въвеждането в експлоатация на процесните енергийни
съоръжения, не означава, че последните са лишени от правен способ за защита на
вземането им, произтичащо от факта на ползване без да се заплаща цена за същото
от страна на енергийното предприятие. На тяхно разположение е общият иск по чл.
59, ал. 1 ЗЗД, в която връзка наведените от ответника доводи са неоснователни.
Както се посочи и
по-горе, между страните не са спорни обстоятелствата, че процесните обекти са
изградени от ищците по време на брака им в недвижим имот, собственост на ищеца В.П.С..
Установява се също така, че изградените съоръжения са въведени в експлоатация на
07.10.2005 г. съгласно представеното по делото удостоверение за въвеждане в експлоатация
рег.№Б-07-Т/07.10.2005 г. Ето защо е верен изводът на първия съд, че към
посочената дата обектите са били завършени, с оглед което е била налице
фактическа възможност за ползването им.
Не е спорно още и
обстоятелството, че правото на собственост е прехвърлено от ищците на ответника
по силата на сключения помежду им договор за изкупуване на енергиен обект от
09.04.2012 г.
От страна на
ответника не се твърди в периода, за който исковете са предявени, да е заплащал
на ищците цена за осъществяваното ползване, което съдът приема за установено по
делото, противно на поддържаното с въззивната жалба – по делото са представени писмени
доказателства, прието е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, с
оглед което е доказан фактът, че ответникът е доставял в сградата, собственост
на ищците, топлинна енергия, като за целта е ползвал обствените им енергийни
обекти през целия процесен период.
По другите доводи
на въззивника ответник, поддържани и с въззивната жалба, следва да се посочи,
че с представения по делото договор за присъединяване на потребители, ползващи
топлинна енергия за битови нужди, страните са уговорили, че потребителят ще
изгради енергийните обекти за собствена сметка и се е задължил да изплаща
цената на топлинните услуги, доставяни му от дружеството. Последното от своя
страна се е задължило да изкупи енергийните обекти, като до прехвърлянето на
собствеността, собственик на обектите остава потребителят. Не е уговорена цена
за ползването на изградените съоражения от страна на топлопреносното дружество,
осъществяващо търговската си дейност и предоставящо услугите си на
потребителите, за които последните дължат цена. Ето защо и неоснователни в тази връзка се явяват заявените от
ответника възражения, че страните са обвързани от договор, с оглед което и
искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим и неоснователен. Както се посочи и по-горе, макар
чл. 137, ал. 2 ЗЕ в редакцията му след 2006 г. да не е бил действащ закон към
момента на въвеждане в експлоатация на енергийните съоръжения, на разположение
на ищците е искът по чл. 59 ЗЗД, израз на принципа за недопускане неоснователното
разместване на имуществени блага, с оглед което и правилно е възприемането
именно на тази правна квалификация от първия съд.
Неотносими към
предмета на спора са и другите доводи на ответника, а именно че страните били
обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи
условия по реда на чл. 150 ЗЕ. Правоотношението, произтичащо от този договор,
не обхваща цената за ползване на енергийните съоръжения от страна на продавача
на топлинна енергия в хипотеза, при която тези обекти са собственост на
потребителя, както е в случая. Ето защо страните не са уредили с договор
дължимата за ползването цена, с оглед което и същата се дължи на извъндоговорно
основание.
Позоваването
на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ от страна на
въззивника ответник в депозираната от последния въззивна жалба, съдът намира за
неотносимо в настоящия случай. Посочената норма е приета с ДВ, бр. 38 от 2018
г., в сила от 08.05.2018 г., като не са налице основания съдът да приеме, че
изискването за изпращане на покана съставлява предпоставка за основателност на
предявените с подадената на 28.09.2012 г. искова молба претенции.
По тези
съображения исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за изплащане на обезщетение за
ползване от ответника на собствените на ищците енергийни обекти през процесния
период са доказани в своето основание. Относно размера им е изслушано и прието
заключението на съдебно-икономическата и оценителна експертиза, което СРС е ползвал,
за да уважи тези искове в пълния предявен размер. Не са изложени конкретни
оплаквания в тази връзка от страна на въззивника ответник, а за въззивния съд
не е налице основание да се съмнява във верността и компетентността на
изгответното експертно заключение. При тези констатации следва да се обобщи, че
решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По исковете с
правно основание чл. 138, ал. 3, изр. последно ЗЕ:
Съгласно
разпоредбата на чл. 138, ал. 3 ЗЕ присъединените към топлопреносната мрежа
потребители са длъжни да предоставят достъп на топлопреносното предприятие,
получило лицензия, през собствените си съоръжения за целите на преноса на
топлинна енергия до други потребители на територията, определена в лицензията.
Цената за предоставения достъп се определя по методика, одобрена от комисията.
С решението си
първоинстанционния съд е приел, че ищците
биха могли да претендират само цена за достъп по чл.138, ал.3 ЗЕ за ползването
на обекта им, за чийто размер са основателни първите искове на ищците, т.е. че
след като е уважил исковете им по чл. 59 ЗЗД, неоснователни според решаващия
състав се явяват исковете им за заплащане от ответника на цена за достъп до
собствените им съоръжения за целите на преноса на топлинна енергия до други
потребители.
Предвид изложеното
въззивният съд следва да даде отговор на въпроса дали се касае за различни
права на ищците и в какво съотношение се намират същите – дали собствениците на
енергийни обекти са материалноправно легитимирани да получат парично
обезщетение за ползването на собствените им обекти от страна на енергийното
предприятие, от една страна, за да предоставя последното услугите си на самите
тях като потребители на доставяните им топлинни услуги, за които дължат
насрещно плащане и каквото право след законодателното изменение през 2006 г. установява
специалната разпоредба на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, а от друга страна, да получат цена
за това, че изпълняват законовото си задължение да предоставят достъп на
дружеството до собствените си енергийни обекти за целите на преноса на топлинна
енергия до други потребители, също ползващи услугите на доставчика, при това
също срещу заплащане, а по силата на изричната норма на чл. 138, ал. 2 ЗЕ, тези
други потребители дължат на топлопреносното предприятие и цена за
присъединяването си към топлопреносната мрежа.
Според настоящия
състав на съда се касае за различни вземания, чиито основания са породени от
различни фактически състави, съответно от различно поведение на доставчика на
топлинна енергия. Аргумент за това може да бъде почерпен дори и от действащата
към момента на присъединяване към енергийните обекти на ищците сграда на адрес
„Феликс Каниц“ № 6-8 /м.08.2010 г./ нормативна уредба.
Съгласно чл. 137,
ал. 1 и ал. 2 ЗЕ при присъединяване на потребители на топлинна енергия за
битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост. Изграждането
на съоръженията може да се извършва от потребителите след съгласуване с
топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие заплаща
цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от потребителите. Доколкото
към момента на въвеждане в експлоатация на процесните обекти чл. 137, ал. 2 ЗЕ
е имал различна редакция, ищците, изградили енергийните обекти за собствена
сметка и които съоръжения са ползвани от ответника през процесния период, са
предявили по реда на чл. 59 ЗЗД претенциите си за цена за ползването на
собствените им абонатна станция и топлопровод, посредством които ответникът е
доставял в тяхната сграда топлинна енергия. За настоящия състав на въззивния
съд не е налице съмнение, с оглед заявените в исковата молба и уточнителната
молба от 28.10.2014 г. фактически основания, че тези им претенции са насочени
към обезщетяването им за ползването от страна на ответника на изградените от
тях в собствения им имот енергийни съоръжения и същите намират своето правно
основание в нормата на чл. 59 ЗЗД.
Съгласно чл. 138,
ал. 3 ЗЕ присъединените към топлопреносната мрежа потребители са длъжни да
предоставят достъп на топлопреносното предприятие, получило лицензия, през
собствените си съоръжения за целите на преноса на топлинна енергия до други
потребители на територията, определена в лицензията. Цената за предоставения
достъп се определя по методика, одобрена от комисията. При тази законова
регламентация става ясно, че вземането по чл. 138, ал. 3 ЗЕ произтича от
задължението на потребителите да предоставят достъп до собствените им съоръжения,
но за друга цел /извън доставянето на топлинна енергия на самите тях/, а именно
– за да доставя топлопреносното дружество услугите си на други свои потребители,
които да присъедини към топлопреносната мрежа, като изрично е посочен начинът,
по който се изчислява цената за предоставения достъп.
Аналогичен случай
е разгледан в решение №179/18.05.2011 по дело №13/2010 на ВКС, ТК, II Т.О,
съгласно което ползването на такъв достъп без наличието на постигнато между
страните взаимно съгласие се явява без правно основание, поради което се дължи
съответно обезщетение от страна на ползващия. Недопустимостта на
неоснователното обогатяване е не само източник на облигационни задължения, но и
принцип на гражданското право. Обезщетението се дължи за периода от време, през
който ищецът е бил собственик на процесните съоръжения и през което ответникът
е ползвал уредбите и съоръженията за преобразуване и пренос на енергия до други
потребители, различни от ищеца. Обезщетението представлява сумата, с която
предприятието се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп и с
която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради
неполучаване на цената за достъп.
С оглед така
проведеното разграничение, според въззивния състав се касае за различни вземания,
с оглед което исковете по чл. 138, ал. 3 ЗЕ неправилно са били отхвърлени от
районния съд.
По делото е
установено, че през м.август /или най-късно през м.декември/ 2010 г. ответникът
е извършил присъединяване към енергийните обекти, собственост на ищците, на
сградата, находяща се на съседен адрес: гр. София, ул. „******“ 6-8, за което обстоятелство
по делото са приети писмени доказателства, заключението на СТЕ, от което става
ясен точният начин на присъединяването, в този смисъл са и показанията на
разпитания свидетел. По въпроса за размера на предявените искове в хода на
първоинстанционното производство е прието заключението на СТЕ, като в тази част
последното не е оспорено от страните. Следователно тези претенции са доказани
както по основание, така и по размер – на всеки от ищците се следва сумата от
5549,32 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска /28.09.2012 г./
до окончателното плащане. В тази част решението на СРС, предвид несъвпадение на
изводите на двете съдебни инстанции, следва да бъде отменено, а предявените
искове – уважени в пълен размер.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението, изменено с определение № 93051/19.05.2020 г., следва да се отмени
и в частта за разноските, като за яснота на страните разноски за
първоинстанционното производство бъдат присъдени с въззивното решение.
Доколкото всички
предявени от ищците искове са основателни за пълните предявени размери, то им
се следват всички сторени в производството пред първия съд разноски в размер на
общо 2353,12 лева.
За въззивнотото
производство право да им се присъдят разноските, извършени във връзка със
същото имат само въззивниците ищци, които имат и процесуалното качество на
въззиваеми по подадената от ответника въззивна жалба. Установява се, че
разходите, които са направени, възлизат на сумата от 1258 лева, представляваща
сбор от заплатените държавни такси и адвокатски възнаграждения съгласно
договорите за правна защита и съдействие, представени по делото. Неоснователно
се явява заявеното от страна на „Т.С.“ ЕАД възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Заплатените от въззивниците адвокатски възнаграждения на общия им процесуален
представител са съобразени с минималните размери, регламентирани в Наредба №
1/2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 281417 от
21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 45742 по описа за 2012 г. на СРС, 50 състав,
в частите, с които са отхвърлени предявените от всеки от ищците В.П.С., ЕГН **********,
и И.П.С., ЕГН **********, искове с дадена от СРС правна квалификация чл.59,
ал.1 ЗЗД за сума от по 5 549,32 лева, ведно със законната лихва от 28.09.2012
г. до окончателното изплащане, претендирани като стойност на обогатяването на
ответната страна поради присъединяване към топлопреносната мрежа на собствения
на ищците имот - енергиен обект „Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна
сграда“, включващ абонатна станция и топлопровод, находящ се в гр. София, ул. „********,
построена в УПИ XXVII-80, кв.8, по плана на гр. София, местността „Крива река”,
без заплащане на цена за присъединяване, както и в частта за разноските изцяло,
в която част решението е изменено с определение № 93051/19.05.2020 г.,
постановено по гр. д. № 45742 по описа за 2012 г. на СРС, 50 състав, и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
да заплати на В.П.С., ЕГН **********, на основание чл. 138, ал. 3, изр.
последно ЗЕ сумата от 5549,32 лева, ведно със законната лихва от предявяване на
иска /28.09.2012 г./ до окончателното плащане, представляваща цена за
предоставен достъп до собствения на ищците имот - енергиен обект
„Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, включващ абонатна
станция и топлопровод, находящ се в гр. София, ул. „********, за целите на
преноса на топлинна енергия до други потребители, а именно сграда, находяща се
на адрес: гр. София, ул********
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
да заплати на И.П.С., ЕГН **********, на основание чл. 138, ал. 3, изр.
последно ЗЕ сумата от 5549,32 лева, ведно със законната лихва от предявяване на
иска /28.09.2012 г./ до окончателното плащане, представляваща цена за
предоставен достъп до собствения на ищците имот - енергиен обект
„Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, включващ абонатна
станция и топлопровод, находящ се в гр. София, ул. „********, за целите на
преноса на топлинна енергия до други потребители, а именно сграда, находяща се
на адрес: гр. София, ул********
ПОТВЪРЖДАВА решение № 281417 от 21.11.2019 г., постановено по гр.
д. № 45742 по описа за 2012 г. на СРС, 50 състав, в частите, с които ответникът
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, е осъден на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на
всеки от ищците В.П.С., ЕГН **********, и И.П.С., ЕГН **********, сума от по
2712,00 лв., ведно със законната лихва от 28.09.2012 г. до окончателното
изплащане, представляваща стойност на
обогатяването на ответната страна чрез ползването в периода 27.09.2007 г. -
08.04.2012 г. на собствения на ищците имот, а именно енергиен обект
„Топлоснабдяване и абонатна станция за жилищна сграда“, включващ абонатна
станция и топлопровод, находящ се в гр. София, ул. „********.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на В.П.С., ЕГН **********, и на И.П.С., ЕГН **********, сумата от
2353,12 лева, представляваща разноски за производството по гр.д №45742/2012 г.
по описа на СРС, 50 състав, както и сумата от 1258 лева – разноски за
настоящото производство.
Решението в частта,
с която са уважени исковете с правно основание чл. чл. 138, ал. 3, изр. последно ЗЕ, подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл. 280 ГПК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.