Р
А З П О Р Е Ж Д А Н Е
гр.
София, 17.02.2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-22 състав, в закрито заседание на седемнадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
като се запозна с т. дело № 282 по описа
на СГС, ТО за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба на М.К.Б. и И.К.Б., с която се иска от съда да осъди
ответника „Б.л.ц.С.“ АД да изплати на „О.А.“ ООД дивиденти за петте години,
предхождащи исковата молба, в размер на 25 000 лева като част от сумата
4 000 000 лева.
Ищците твърдят,
че са съдружници в дружеството „О.А.“ ООД, което дружество е мажоритарен
акционер в ответното дружество. Излагат
твърдения, че „О.А.“ ООД е техен длъжник, тъй като им дължи в качеството на
съдружници неразпределена печалба за последните 5 години, която печалба се
формира изцяло въз основа на участието му в капитала на ответника. Ответникът
от своя страна е длъжник на основния си акционер „О.А.“ ООД. Освен това ищците
твърдят, че са правили допълнителни парични вноски по отношение на „О.А.“ ООД,
които не са им възстановени. Освен това имали и право на ликвидационен дял от
имуществото на „О.А.“ ООД.
Настоящият
съдебен състав намира, че така заявеното от ищците Б.искане, във връзка с което е образувано
настоящето производство, е процесуално недопустимо. Съображенията за този извод
на съдията-докладчик са следните:
Съгласно чл. 26 от ГПК, страните по гражданските дела са лицата
от чието име и срещу които
се води делото,
като процесуалната правоспособност е обусловена от правоспособността по материалното право – чл. 27, ал. 1 от ГПК. Следователно
основен
принцип в процеса е, че правото
на иск е предоставено на носителя на спорното
право, но поради сложността на материалните
граждански правоотношения, законодателят е предвидил изключение от този принцип в нормата
на чл. 26, ал. 2 от ГПК. Съгласно тази разпоредба, право на иск притежава и лице, което не
е страна в спорното материално правоотношение, но това е допустимо
само в предвидените от закона случаи. В тези случаи, третото
за материалното правоотношение лице има собствено право
на иск и то е главна, нетипична
страна в правоотношението,
т. нар. процесуален субституент. В исковата молба ищците заявяват, че притежават
качеството процесуален субституент на акционера „О.А.“ ООД по смисъла на чл. 134 от ЗЗД, но не излагат
никакви фактически твърдения, обуславящи наличието на фактическия състав на
разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД. Няма твърдения за налично имуществено право на
дружеството „О.А.“ ООД спрямо ответника. Правото на дивидент
е право на акционера да получи
част от реализираната
от дружеството чиста печалба, т.е. право на
участие в разпределението на печалбата, съразмерно
участието му в капитала. Това е абстрактна потенциална възможност да се придобие
конкретно право на вземане, когато
и доколкото в правната действителност се реализира фактическия състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това право
на вземане и когато то стане
изискуемо конкретно облигационно право на дивидент. Конкретното
право на дивидент не следва
непосредствено от закона, а е обусловено от редица предпоставки,
които са елементи на правопораждащия
фактически състав и те са: изтичане
на финансовата година; приемане на годишния счетоводен
отчет и баланс; решение на общото събрание
на акционерите за разпределение на реализираната печалба. В случая ищците не
излагат никакви твърдения за кумулативното наличие на тези предпоставки, като
въобще липсват твърдения за взети решения от ОСА за изплащане на някакви
дивиденти на акционерите. От изложените от ищците в исковата молба твърдения не
може да се формира и извод, че същите имат качество на кредитор по отношение на
„О.А.“ ООД по смисъла на чл. 134 от ЗЗД,
тъй като не са посочени никакви конкретни вземания, удовлетворяването на които
е застрашено от бездействието на длъжника, а са изложени твърдения за наличието
на някакви хипотетични задължения на дружеството с ограничена отговорност
спрямо ищците. Доколкото предвидената в чл. 134, ал.
1 от ЗЗД хипотеза е в отклонение от общия принцип, установен в чл.
26, ал. 1 от ГПК, че правото на иск
е предоставено на носителя на спорното
право, то тази хипотеза не може да бъде прилагана
разширително, а следва да бъде тълкувана стриктно. В този смисъл не се
установява наличието на предвиден в закона случай, при който ищците, в
качеството им на процесуални субституенти на „О.А.“ ООД може да предявят осъдителен иск срещу ответника
от името на „О.А.“ ООД.
Правото на иск представлява абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която Съдът следи служебно по време на цялото
производство. Съдът преценява
съществуването на тази предпоставка не
съобразно твърденията на страните, а от обективното съществуване на право на иск на
ищцовата страна, при съобразяване с разпоредбата на чл. 26 от ГПК. Забраната за предявяване
пред съда на чужди права,
освен в изрично посочените от закона
случаи, е установена в нормата на чл. 26, ал. 2 от ГПК, като при липсата на установен от съда такъв изрично предвиден в закон
случай, съдът няма
право да разгледа и реши спора по същество,
а е длъжен да прекрати делото.
Предвид обстоятелството, че правото
на иск е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за
която съдът следи служебно, то при нейната липса предявените искове са недопустими и исковата молба следва да бъде върната – по арг. от
чл. 130, изр. 1 ГПК.
Съгласно определение на САС №
3188/27.09.2016 г., по ч.гр.д. № 4011/2016 г.,
нормите на чл. 129 и чл. 130 ГПК, уреждащи различни хипотези на
процедиране при недопустим иск – първата при нередовност на исковата молба
/редовната ИМ е положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска/,
а втората – за други хипотези на недопустимост, не изискват задължителна
поредност на визираните в нормите процесуалните действия. При положение, че
искът е недопустим в хипотезите на чл. 130 ГПК е безпредметно да се отстраняват
неговите нередовности по реда на чл. 129 ГПК. Затова и при констатирана от съда
недопустимост на иска по чл. 130 от ГПК е ненужно да се дават указания по реда
на чл. 129, ал. 2 от ГПК, а исковата молба следва да бъде директно върната по
чл. 130 от ГПК.
Мотивиран от
горното, Съдът
Р А З
П О Р Е Д И :
ВРЪЩА, на основание чл.
130, изр. 1 ГПК, исковата молба с вх. № 278768/15.02.2021 г., във връзка с
която е образувано т. дело № 282/2021 г. по описа на СГС, ТО, VІ-22 състав и ПРЕКРАТЯВА образуваното по предявените
с нея искове съдебно производство.
Разпореждането може да бъде обжалвано от ищците, с частна
жалба пред Софийски апелативен съд, в едноседмичен срок от съобщаването му.
Съдия: