№ 2617
гр. София, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100500980 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 16293 от 10.10.2023 г. по гр.д. № 8769/2023 г. по описа на СРС, 78
с-в е признато за установено на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответниците Л. Р.
П., ЕГН: **********, адр. гр. София 1000, ж.к. „******* вх. ******* и З. Т. Т., ЕГН:
**********, адр. гр. София 1000, ул. „*******, ******* дължат солидарно на ищеца
„П.К.Б.” ЕООД, ЕИК: *******, адр. гр. София, бул. *******, сумите от 252,98 лв. -
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване заповед за изпълнение- 28.10.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, 50.00 лв. - договорна лихва за периода 02.03.2020 г. - 05.10.2021
г. и 30.00 лв. - законна лихва за периода 05.10.2020 г. - 27.10.2022 г., като задължение
по Договор за потребителски кредит № 30042137868, като са отхвърлени като
неоснователни исковете в частите за сумата над 252,98 лв. до пълния предявен размер
от 3 852,76 лв. - главница, изцяло за сумата от 1 088,55 лв. - договорна лихва, изцяло за
сумата от 1 000.00 лв. - възнаграждение за допълнителна услуга „фаст“, изцяло за
сумата от 1 500.00 лв. - възнаграждение за допълнителна услуга „флекси“, за сумата
над 50.00 лв. до пълния предявен размер от 264,76 лв. - договорна лихва и за сумата
над 30.00 лв. до пълния предявен размер от 201,61 лв. - законна лихва, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване заповед за изпълнение- 28.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
1
В частта на уважаване на исковете решението, като необжалвано е влязло в
законна сила.
Срещу така постановеното решение, в частта на отхвърляне на претенциите за
главница и договорно възнаграждение е подадена въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.”
ЕООД, като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение;
необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Неправилно, според
ищеца, съдът е приел, че клаузите за договорната лихва и възнаграждението за
допълнително избрани услуги „фаст и флекси“ на процесния договор за кредит
нарушават изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което са нищожни по силата на
чл.19, ал. 5 от ЗПК. Идентични съображения са изложени и за изводите на съда, че
клаузата за договорното възнаграждение по договора за кредит е нищожна, като
накърняваща добрите нрави - чл. 26, ал. 1 , предл. 3 от ЗЗД.
Поддържа, че при определяне на ГПР по договора за кредит, съдът неправилно е
включил в разходите по кредита възнаграждението за допълнително избрани услуги
„фаст и флекси“. Като неправилни жалбоподателя определя изводите на съда, че
клаузите на договора за кредит за тези възнаграждения са определени като нищожни.
Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване на
предявените искове за главница и договорно възнаграждение в цялост. Претендира
разноски.
Въззиваемите страни и ответници в производството Л. Р. П. /Н./ и З. Т. Т. в
подадените писмени отговори на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК
изразяват становище за неоснователност на последната. Излагат се доводи, че
първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част е правилно, като
обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са
допуснати процесуални нарушения. Молят за потвърждаване на решението в
обжалваната от насрещната страна част като правилно и законосъобразно.
Претендират разноски.
Срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 40612/14.11.2023
г., в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на
постановеното решение в частта на разноските, е подадена въззивна частна жалба от
ищеца с изложени доводи, че е неправилно. Излага доводи, че присъдените с
постановеното решение разноски в полза на ответниците, съответно в тежест на ищеца
са прекомерни и несъобразени с действителната правна и фактическа сложност на
спора и минималния размер на адвокатско възнаграждение.
В срок е подаден писмен отговор на подадената частна въззивна жалба от страна
на ответниците, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
2
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че при сключване
на процесния договор за кредит са нарушени императивните разпоредби на чл. 19, ал.
4 и ал. 5 от ЗПК доколкото при определяне на ГПР по договора в последния като
разход по договора е включена единствено договорната лихва по заема, а не и
възнаграждението за допълнителни услуги „фаст и флекси“, което е вземане по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При тези фактически констатации, съдът е приел, че
включването на последните повишава ГПР от 41 % на повече от 50 %. С оглед това,
съдът е приел, че в случая е налице нарушение на изискванията на 19, ал.4 от ЗПК, тъй
като е налице превишаване с над 5 пъти процента на законната лихва. Тези клаузи
определил като нищожни по смисъла на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, доколкото взети
заедно формират печалба на ищеца в размери над законно лимитираните. Освен това,
съдът е приел, че при отпусната сума по заема 5 000 лв., клаузата за уговорена
възнаградителна лихва в размер на 2 407,41 лв. показва един значителен дисбаланс на
насрещните престации по смисъла на релевантната съдебна практика /реш. №
452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV-то ГО/, което определя клаузата,
като нищожна, като накърняваща добрите нрави - чл. 26, ал. 1 , предл. 3 от ЗЗД.
Решението е правилно при допълнително изложени от настоящата инстанция
фактически констатации и правни изводи.
Страните не спорят и чрез представените пред първата инстанция доказателства
се установява, че между страните е сключен процесния договор за потребителски
кредит № 30042137868/24.01.2020 г., по силата на който заемодателят ищец
предоставил на заемателите ответници сумата от 5 000 лв. , като последните е следвало
3
да изплатят обратно 24 х 308,65 лв.
С договора за кредит ответниците се задължили да заплатят на ищеца сумата от
1 500 лв. - възнаграждение за предоставена допълнителна услуга „фаст“: приоритетно
разглеждане на молбата и отпускане на кредита. С договора за кредит ответниците са
се задължили да заплатят на ищеца и сумата от 2 250 лв. - възнаграждение за
предоставена допълнителна услуга „флекси“: възможност за отлагане на определен
брой вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за промяна датата на падеж. Общата сума на възнагражденията за
предоставените услуги „фаст“ и „флекси“ възлиза на 3 750 лв. и се разсрочва на 24 х
156,25 лв. Така общото задължение на ответниците по кредита се формирало като сбор
от предоставената главница, задължението за възнаградителна лихва и
възнагражденията за предоставените услуги „фаст“ и „флекси“, което било разсрочено
на 24 равни месечни вноски от по 464,90 лв. Съгласно чл. 12.3 от ОУ при просрочие на
поне 2 месечни вноски, целият кредит ставал предсрочно изискуем след писменото
уведомяване на кредитополучателя за това.
Установява се от събраните пред първата инстанция доказателства и
констатациите на ССчЕ, която настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202
ГПК, че ответниците не са изпълнили задълженията си по договора за заем точно,
доколкото са заплатил само частично сумите по договора. Поради това и предсрочната
изискуемост на вземанията по кредита е била обявена от кредитодателят – ищец
надлежно. Чрез констатациите на ССчЕ към датата на обявената предсрочна
изискуемост ответниците са останали задължени за претендираните суми от 3 852,76
лв. главница, 1 088,55 лв. - договорна лихва, 1 000 лв. - възнаграждение за
допълнителна услуга „фаст“, 1 500 лв. - възнаграждение за допълнителна услуга
„флекси“, 264,76 лв. договорна лихва за забава за периода 02.03.2020 г. - 05.10.2021 г.,
201,61 лв. законна лихва за забава за периода 05.10.2020 г. - 27.10.2022 г.
Установява се, че за непогасените по договора за кредит суми ищецът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 и сл. от ГПК. Срещу
издадената на 09.11.2022 г. по ч.гр.д.№ 58799/2022 г. по описа на СРС, 78 с-в заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК е било подадено в срок възражение от ответниците.
Изводите на ССчЕ, че ГПР по договора за кредит е 41 %, съдът намира за
неправилни доколкото се установява, че в него като разход по кредита е включена само
договорната лихва по кредита. Годишният процент на разходите с включен процента
на договорната лихва и възнагражденията за допълнителни услуги възлиза общо на
повече от 50 %.
При така установеното, съдът намира следното от правна страна:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
4
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41 %,
като в него е включена само уговорената договорна лихва, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – и възнаграждението за допълнителни услуги
„фаст и флекси“, което е вземане по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Доводите на
въззивника, че възнагражденията за така посочените допълнителни услуги по договора
за кредит не следва да се включват в ГПР, съдът намира за неоснователни.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
В случая възнагражденията за така посочените допълнителни услуги „фаст и
флекси“ по договора за кредит представляват разходи, които е следвало да бъдат
включен в ГПР и липсата на тези разходи в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл е и даденото
определение в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Както правилно е отбелязал в своето решение СРС при включване на
възнагражденията за тези допълнителни условия по кредита в ГПР същият възлиза на
общо на повече от 50 %, което е превишаване с над 5 пъти процента на законната
5
лихва по смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което сочи за нищожност на клаузата на
основание чл.19, ал.5 ЗПК. Соченият извод се споделя и възприема напълно и от
настоящия състав при разрешаване на процесния спор.
Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът,
намира че в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната
институция, „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство.
Поради това, съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и
изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като
съществено условие на договора.
Доводите на ищеца за необоснованост на постановеното от първата инстанция
решение, съдът намира за неоснователни. Фактическата страна на спора е била
установена от първата инстанция правилно и по идентичен начин се установява и пред
настоящия състав. Съответно, изложените правни изводи са съответни на материалния
закон и по идентичен начин настоящия състав ги възприема и излага в постановеното
решение.
С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по
гр.д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС е прието, че предявения по реда на чл. 422
ГПК иск може да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност
на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 ЗПК. Това становище се възприема от настоящия състав
и е приложимо при разрешаване на спора по настоящето дело. Признаване на
задължението – чиста стойност на кредита с оглед указанията на чл.23 ЗПК може да
бъде извършено в производството по чл.422 ГПК.
При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно.
По частната жалба:
С постановеното от първата инстанция решение, съдът се е произнесъл с оглед
указанията на чл.81 ГПК по искането за разноски на страните, като е присъдил на
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника Л. Р. П., сумата от 239,47 лв. -
деловодни разноски по първоинстанционното производство; в полза на ответника Л. Р.
П., сумата от 383,15 лв. - деловодни разноски по заповедното производство; в полза на
процесуалния представител на ответника Л. Р. П. - адв. Р. Р., на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв във вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1 044,82 лв. - деловодни разноски по
първоинстанционното производство и в полза на процесуалния представител на
ответника З. Т. Т. - адв. А. В. Ч., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв във вр. чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 1 044,82 лв. - деловодни разноски по първоинстанционното
производство.
6
Доводите на въззивника, че разноските присъдени в полза на ответниците са
неправилно определени съдът намира за неоснователни. Съдебната практика е
константна, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл.
38, ал. 2 ЗА е: правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които
да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл. 78 ГПК. Принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е че адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3
ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на
предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
в който смисъл е формирана и практика на ВКС /така например определение № 515 от
02.10.2015 г., по ч. т. дело № 2340/2015 г. на ВКС, І т. о./.
Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е
постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при
обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК
разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. По аргумент от чл. 78, ал.3
ГПК ответниците имат право на разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете. В конкретния случай разноски се дължат по силата на закона при наличието
на посочените по-горе предпоставки, които са установени в настоящето производство.
Размерът на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази с действителната
правна и фактическа сложност на спора и извършените от процесуалните
представители на ответниците процесуални действия пред първата инстанция-
подаване на писмени отговори на исковата молба, явяване в съдебно заседание,
отправяна на искания за допускане на ССчЕ. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се
определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно. В разглежданата хипотеза се касае за субективно и обективно съединени
искове, с определен материален интерес. Въпреки това, настоящия състав намира че
правилно СРС е определил дължимото възнаграждение за процесуалното
представителство върху материален интерес-сбор от цената на всеки от исковете, а не
съобразно разпоредбата на чл. 9, ал. 3 във връзка с съответната хипотеза на чл. 7, ал. 2
от Наредбата, при съобразяване цената на всеки от исковете. В този смисъл доводите
на въззивника за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, съдът
7
намира за неоснователни.
Доводите на въззивника за неправилно присъждане на разноски за заповедното
производство, съдът намира за неоснователни. В случая с оглед отправеното искане и
приложените договор за правна защита и съдействие от 10.01.2023 г. и пълномощно от
същата дата, размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09 юли 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Поради изложеното, съдът намира че следва да остави без уважение подадената
от ищеца частна жалба.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗА в полза
на процесуалния представител на ответника З. Т. Т. - адв. А. В. Ч., адр. гр. София, ул.
„******* офис 1, следва да бъде присъдена сумата от 400.00 лв. - разноски
осъществена безплатна правна помощ по настоящото производство.
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗА в полза
на процесуалния представител на ответника Л. Р. П. - адв. Р. Р., адр. гр. София 1612,
ж.к. „******* офис- партер, следва да бъде присъдена сумата от 400.00 лв. - разноски
осъществена безплатна правна помощ по настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16293 от 10.10.2023 г. по гр.д. № 8769/2023 г. по
описа на СРС, 78 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени като неоснователни
предявените от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК: *******, адр. гр. София, бул. *******, срещу Л.
Р. П., ЕГН: **********, адр. гр. София 1000, ж.к. „******* вх. ******* и З. Т. Т., ЕГН:
**********, адр. гр. София 1000, ул. „*******, *******, искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 9 ЗПК и чл.422 ГПК, вр. с чл.86, ал.1
ЗЗД за признаване съществуването на парични вземания както следва: за главница за
разликата над 252,98 лв. до пълния предявен размер от 3 852,76 лв. - главница, изцяло
за сумата от 1 088,55 лв. - договорна лихва, изцяло за сумата от 1 000.00 лв. -
възнаграждение за допълнителна услуга „фаст“, изцяло за сумата от 1 500.00 лв. -
възнаграждение за допълнителна услуга „флекси“, за сумата над 50.00 лв. до пълния
предявен размер от 264,76 лв. - договорна лихва и за сумата над 30.00 лв. до пълния
предявен размер от 201,61 лв. - законна лихва, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение- 28.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 09.11.2022 г. по гр.д. №
8
58799/2022г. на СРС, 78 състав.
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК: *******, адр. гр. София, бул. ******* да
заплати на процесуалния представител на ответника Л. Р. П. - адв. Р. Р., адр. гр. София
1612, ж.к. „******* офис- партер, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв във вр. чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 400.00 лв. - разноски по настоящото производство.
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК: *******, адр. гр. София, бул. ******* да
заплати на процесуалния представител на ответника З. Т. Т. - адв. А. В. Ч., адр. гр.
София, ул. „******* офис 1, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв във вр. чл. 78, ал. 3
от ГПК, сумата от 400.00 лв. - разноски по настоящото производство.
ОСТАВЯ без уважение подадената частна жалба от „П.К.Б.” ЕООД срещу
постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 40612/14.11.2023 г., в частта, с
която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното
решение в частта на разноските.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9