Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260340 08.02.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9764 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.
Ищцата Д.В.Р., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявила против „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Хаджи Димитър”, ул. „Панайот Хитов“ бл. № 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от *** С.К., иск за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на такса за допълнителна услуга в договора за имуществено проучване от 30.12.2019 г. е нищожна, поради несъответствие със специалните изискванията на ЗПК.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 30.12.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 900 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 50 %, ГПР- 49, 68 % и срок за погасяване на заема- 29 седмици. Наред с това, се дължала и такса в размер на 600 лева, която се дължала заедно с месечната погасителна вноска. Тази клауза била нищожна, като неравноправна, защото липсвало еквивалентност между таксата и извършената услуга. В случая се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и таксата реално представлявала скрит разход по кредита, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се още, че фиксираният в договора лихвен % не отговарял на действителния такъв, защото таксата за допълнителна услуга представлявала добавък към договорната лихва, а така нараствал и ГПР, като кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Добавката към лихвата неоснователно обогатявала кредитора, като тя не била обявена на потребителя. Таксата за допълнителна услуга противоречала на добрите търговски практики и била в пряко противоречие с добрите нрави. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на императивните правила на ЗПК, а и потребителят не бил информиран за това преди сключване на договора. Тази такса противоречала на добрите търговски практики и представлявала директна уговорка във вреда на потребителя. По съдебната практика на ЕС в областта на защита на потребителите използването на заблуждаваща търговска практика, чрез непосочване на конкретния размер на ГПР и елементите в него, водело до нищожност на клаузата. При неспазване на изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК договорът бил недействителен и не пораждал права и задължения за страните. В случая нищожната клауза за такса не можела да се замести по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора, каквато била лихвата. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на тази клауза от договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли иска да се отхвърли изцяло. Твърди, че клауза за заплащане на такса за допълнителна услуга не съществувала в договора. Оспорва твърденията на ищеца за недействително приложен лихвен процент, защото същият бил във фиксиран размер и останал непроменен през време на договора. Съглашението между страните било действително, като ищецът получил кредита и дори извършил плащания по него. Неоснователни били съображенията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по кредита, защото това представлявала печалба на кредитора за предоставените заемни средства и нямала санкционен характер. Тя била резултат от договорка между страните, като липсата на обезпечение по заема оскъпявала финансовия ресурс. Между страните бил сключен и втори договор от същата дата- за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който ищцата нямала качеството на потребител, като двата договора не били свързани. Възнаграждението за тази услуга имало възможност да се прибави към дължимата по договора за кредит сума, като част от месечните вноски, с цел улесняване на клиента при погасяване на двете му задължения. Това бил договор подобен на този за услуга, като възнаграждението по него било договорено свободно между страните, без фиксирани размери от законодателя. Договорът за услугата не нарушавал добрите нрави, нито пък установения морал и утвърдени правила и норми в обществото. Срещу възнаграждението по него, уговорено в размер на 557, 09 лева изпълнителят извършвал редица дейности, свързани с анализ на платежоспособността на възложителя, като по него нямало такси и комисионни, каквито нямало и по договора за кредит. Оспорва иска и също претендира разноски. В с.з. страната чрез пълномощника си поддържа отговора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правния си интерес от иска, като цитира и съдебна практика в тази връзка. Отделно от това, с друга допълнителна молба се уточнява основанието на иска, произтичащо от договора за имуществено проучване, сключен заедно с договора за кредит.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за заем от 30.12.2019 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 900 лева, при следните условия: срок- 29 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 50 % и годишен процент на разходите- 49, 68 %, при общ размер на всички плащания- 1 566 лева, включващ и таксите за допълнителна услуга (29 седмични вноски, всяка от по 54 лева).
С договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, сключен между страните на същата дата- 30.12.2019 г., ищцата дължи като възнаграждение за услугата сумата от 557, 09 лева, платима разсрочено на 29 вноски.
Като писмени доказателства са представени копия от двата договора- за паричен заем и за имуществено проучване, като наред с това са представени още ОУ по кредита, погасителен план и стандартен европейски формуляр.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 49, 68 %, изчислен по формулата в приложението към ЗПК, като е посочило, че в него се включвала единствено договорната лихва. При оскъпяването на кредита с таксата за допълнителна услуга обаче, размерът на ГЛП ставал 106, 11 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 68 %, а възнаградителната лихва- 40, 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 1 566 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността на допълнителната услуга, като тази допълнителна услуга има своето основание не в договора за кредит, а в сключения заедно с него- договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който се дължи възнаграждение за предоставената от ответника на ищеца услуга в размер на 557, 09 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.
Предвид горното, съдът намира, че чрез клаузата за заплащане на допълнителна услуга, уговорена в договора за имуществено проучване, но включена във вноските по погасителния план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на разходи, свързани с отпускането на кредита, доколкото имущественото проучване на длъжника представлява анализ на неговата кредитоспособност. Според смисъла на чл. 16 от ЗПК кредиторът е задължен да направи такава предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит, т.е. това е вид преддоговорно задължение на кредитора, което не следва да води до допълнително увеличаване на задълженията по кредита, тъй като рискът да се отпусне необезпечен кредит е на кредитора и той не следва да се прехвърля като финансова тежест на длъжника при изплащането му на кредита. Доколкото обаче в случая е направено именно това- за оценката на платежоспособността на потребителя е начислена такса, платима после по погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва (или ГПР да е около 50 %), а според ССчЕ с включването на таксата за допълнителната услуга, превишението става повече от двойно- 106, 11 %. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Предвид изхода
на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50
лева (лист 13), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 64),
които суми следва да й се възстановят от ответника, като законна последица от
решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на
когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на
неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По
делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 15) е
посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Е.И., поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска (размера на нищожната
клауза за таксата за допълнителна услуга- 557, 09 лева) тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева. Направените
пък от ответника разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника му, си
остават за негова сметка.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Хаджи Димитър”, ул. „Панайот Хитов“ бл. № 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от *** С.К. и Д.В.Р., ЕГН: **********,***, че клаузата за заплащане на такса за допълнителна услуга в договора за имуществено проучване от 30.12.2019 г. е нищожна, като заобикаляща нормата на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит и поради несъответствието й с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Хаджи Димитър”, ул. „Панайот Хитов“ бл. № 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от *** С.К., да заплати на Д.В.Р., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Айзаем.БГ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Хаджи Димитър”, ул. „Панайот Хитов“ бл. № 118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, представлявано от *** С.К., да заплати на адв. Е.Г.И., ЕГН: **********,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Д.В.Р., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД