№ 15662
гр. София, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20231110144125 по
описа за 2023 година
Е. Д. М. е предявил срещу М. Г. П. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1
ЗЗД за сумата от 24000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в периода 16.04.2020 г. – 31.07.2023 г., за това че ответницата го е осъдила по
непредявени обвинения.
Ищецът твърди, че е осъден по непредявени обвинения по пр. пр. № 431/2013 г. на
СП. Сочи, че осъждането по положения, непосочени в обвинителния акт, не е дейност,
свързана с правораздаването, като съдът е оправомощен да се произнесе само по фактически
положения, очертани в обвинителният акт. Произнасянето извън тази рамка представлявало
произвол, в резултат на което ищецът претърпял болки и страдания, бил унизен, оклеветен,
обиден, личността му била криминализирана. Ищецът изрично сочи, че счита, че
неимуществените вреди са му причинени от ответницата в качеството на частно-правен
субект, доколкото правомощията на съдиите са ограничени в рамките на процеса, очертани
от обвинителния акт.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата не е подала отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически
изводи:
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свид. Е. Д. П., който
разказва, че му било известно, че ищецът е осъден по непредявено обвинение по пр. пр. №
431/2013 г. на СП. Ищецът споделял, че има правни очаквания от институциите, но се
страхувал, че нищо няма да се случи. Бил изнервен, имал отклонения, панически атаки, не
можел да спи, само мислел за делата, очаквал оправдателна присъда, бил стрес и нервиран,
1
тъй като бил осъден, без да е виновен. След присъдата по непредявено обвинение изпитвал
унижение, тревожност, безпокойство, страх и ужас от случващото се. Твърдял, че съдията по
делото нямал правомощия да го осъди без обвинителен акт и се надявал, че тази грешка ще
бъде поправена. Ищецът ми споделял, че правомощията на съдията се определят от рамката
на обвинението и дейност на съдията извън тази рамка, определена с обвинителен акт, не
може да се счита за дейност на държавен служител. След прочитането на присъдата ищецът
изпитвал отчаяност, тревожност, безизходица, стрес, не се чувствал добре, не се хранел.
Престоят в затвора приемал като противозаконно лишаване от свобода вследствие на
незаконни действия на съдията.
При така определените фактически твърдения, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 132 КРБ при осъществяване на съдебната власт
съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за
техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е
умишлено престъпление от общ характер. Цитираната разпоредба регламентира
функционалния имунитет на магистратите, която изключва личната наказателна и
гражданска отговорност на съдии, прокурори и следователи за действията им по повод и във
връзка с разглежданите от тях дела. В този случай отговорността за вреди от незаконни
служебни действия на магистратите се носи от съответната магистратура.
В разглеждания случай с предявения иск по чл. 45 ЗЗД се търси отговорност на
магистрат – съдия във връзка с негови служебни действия по н. д. № 1018/2019 г. на ВКС,
изразяващи се в постановяване на съдебни актове. Съответният съдия е длъжен да се
произнасе по наказателно дело, което е определен да разгледа чрез случайно рзпределение.
Твърденията на ищеца, че съдията се е произнесъл извън фактическите положения, очертани
от обвинителния акт, не може да бъде основание за ангажиране на гражданската му
отговорност, тъй като произнасянето е извършено от него в качеството му на магистрат, а не
на физическо лице. Постановяването на съдебни актове несъмнено съставлява
осъществяване на служебна дейност по реализиране на съдебната власт. Следователно
същите попадат в обхвата на функционалния имунитет по чл. 132 КРБ и след като по силата
на този закон гражданската отговорност за тези ответници е изключена, то предявен спрямо
такъв ответник иск по чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД е недопустим.
Независимостта на съдебната власт е прогласена и в чл. 1а, ал. 2 ЗСВ. Както приема
КС на Р България разпоредбата на чл. 117, ал. 2 КРБ очертава приложното поле на
функционалната независимост, която се проявява при осъществяване на властническите
функции на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите в реализиране на
предоставените им правомощия съобразно специфичното им място в структурата на
органите на съдебната власт и изпълняваната дейност, а именно на съдиите - в
осъществяването на правосъдието (чл. 119 КРБ). Именно функционалната независимост на
органите на съдебната власт гарантира свободното формиране на вътрешното убеждение,
което се основава на събрания доказателствен материал по делото и на закона. В крайна
2
сметка независимостта на съдията при изпълнение на неговите функции, чрез които се
реализира съдебната власт, е ограничена винаги и само в рамките на Конституцията и
закона. Следователно не става дума за абсолютна независимост, а за функционална
независимост, ограничена в рамките на решаване на въпросите по делото (решение №
3/07.07.2015 г. по к. д. № 13/2014 г. на КС/. Приема се също така, че независимостта на
магистратите по отношение на предмета на тяхната дейност /наказателно, гражданско или
административно производство/, произтичаща от чл. 117 КРБ, разбирана като свободно от
указания, законосъобразно изпълнение на служебните функции, не може да съществува, без
да е подсигурена и тяхната лична независимост. Ето защо в сферата на
конституционноправното регулиране са изградени и се прилагат правни механизми,
предназначени да гарантират постигането на практика. Такъв е институтът на имунитета
на съдиите, прокурорите и следователите. По действащата българска Конституция съдиите,
прокурорите и следователите имат само функционален имунитет, предназначен да създаде
благоприятна среда на свободно от натиск и въздействие решаване на делата и преписките.
С това си съдържание и с този си предметен обсег неотговорността е предназначена да
гарантира на посочените лица тяхната независимост, когато осъществяват функциите си
(решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС). Тъй като функционалният имунитет
на магистратите е установен, за да се обезпечи функционалната независимост на съдебната
власт, в своята трайната съдебна практика ВКС последодателно приема, че функционалният
имунитет е пречка да бъдат предявявани искове срещу тях в хипотези, при които правилата
на функционалния имунитет намират приложение. Преценката дали такава пречка е налице
по конкретното дело трябва да бъде извършвана конкретно, включително с оглед естеството
на правото, което се твърди, че е нарушено с действия или актове на представителя на
съдебната власт, срещу когото искът е предявен.
Функционалният имунитет при това е установен в обществен интерес и не е абсолютен, т. е.
трябва да бъде съвместен със законните права и интереси на останалите правни субекти и
по-специално с принципа на правовата държава. Имунитетът всъщност е установен за
защита на държавата и нормалното функциониране на съдебната система, а не
изключително и само за защита на ползващото се от него лице.
В свое решение № 443/06 от 20.10.2006 г. по гр. д. № 397/2006 г. ВКС е имал повод да
приеме за допустимо производство, с което се претендира ангажиране на личната
отговорност на съдия, дал квалификации за душевното и психично здраве на страна /като
няма данни по делото производството да е с предмет поставяне под запрещение например/,
тъй като същите излизат извън осъществяването на съдебната власт и не попадат в
защитения периметър на функционалния имунитет на магистратите. Поради това би могла
да се търси личната отговорност на съдия, който се е произнесъл със съдебен акт, с цел да
причини вреди на подсъдимото лице.
Изводът, който се налага от всичко изложено, е, че функционалният имунитет на
магистратите по чл. 132 КРБ, който касае техните служебни действия и постановяваните от
тях актове, в настоящия случай намира приложение, доколкото не се установява
3
противоправно поведение на отвтеницата при постановяване на съдебни актове по н. д. №
1018/2019 г. на ВКС, нито пък да е налице причинна връзка между претърпените вреди и
осъществено противоправно поведение на ответницата. Доколкото разпитаният по делото
свидетел излага общи впечатления от претърпени от ищеца болки и страдания, касаещи
цялостният му престой в затвора, като визира широк диапазон от време, съдът намира, че не
се установява и ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди именно през
процесния период. Съдът счита, че постановяването на съдебни актове от ответницата по н.
д. № 1018/2019 г. на ВКС е било извършено напълно законосъобразно и съобразено със
събрания по делото доказателствен материал и съдопроизводствените правила, отговарящо
на постановките на материалния и процесуалния закон.
С оглед излеженото предяявения иск се явява неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
При този изход на спора право на разноски има ответницата, но същата не е
претендирала такива.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. М., ЕГН **********, срещу М. Г. П., с адрес в гр.
София, бул. „В.“ № 2, осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 24000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода
16.04.2020 г. – 31.07.2023 г., за това че ответницата е осъдила ищеца по непредявени
обвинения.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4