Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 04.02.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми ноември през 2018 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3273 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 82754
от 04.04.2017 г., постановено по гр.д. № 75096/2015 г. на СРС, 124 състав, е признато
за установено на основание чл.422 ГПК, че Б.И.Ш. и В.М.Ш. дължат на „Т.С.” ЕАД сумата от 339,83 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.12.2013
г. до м. 03.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 28.7.2015 г. до изплащане на вземането, както и лихва за забава в размер на 44 лв. за периода от 01.02.2014 г. до 06.07.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от по гр.д. № 44609/2015Г. на СРС, 124 с-в. С
решението са осъдени Б.И.Ш. и В.М.Ш. да
заплатят на „Т.С.” ЕАД 75.00 лева разноски в заповедното
производство, и 575.00 лева разноски в исковото производство.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице
- помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД.
Това решение е обжалвано изцяло от
ответниците Б.И.Ш. и В.М.Ш. чрез пълномощник адв.М.Я.,
с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на исковете срещу тях. С въззивната
жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на решението.
Недопустимостта на решението се обосновава с липсата на предпоставки за
издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, тъй като не била
представена изравнителна сметка за потребената зедание по делото при наличие на
причина за неговото отлагане съгласно чл.142, ал.2 от ГПК, необсъждане на
събраните по делото доказателства, непроизнасяне по възражението на ответниците
за прихващане и въобще за липса на мотиви, необоснованост на решението и
противоречие с направените от ответниците възражения по иска. По същество по
размера на твърдяното тяхно задължение, излагат оплаквания, че са погасили
изцяло задълженията си към ищеца за исковия период, тъй като сумата от 339, 83
лв. главница, предмет на иска, се явява разликата между сбора на прогнозно
начисляваните помесечно суми 666,28 лв. за исковия период, и сумата 326,4 лв.,
която те-ответниците, са заплатили на ищеца по банков път за начислените им
прогнозни месечни задължения за периода м.05.-м.11.2013 г. Направеното от тях
плащане било и признато от ищеца с представена от ищеца индивидуална стравка по
делото. Наред с това, възразяват, че съгласно изравнителната сметка за исковия
период, размера на задължението им за реално потребена топлинна енергия /ТЕ/ е
общо 319,40 лв., при което са и
надплатили сума от 7,05 лв. Доказателества за плащането и за размера на реабно
потребената ТЕ били събрани по делото. По тези съображения намират, че
решението е постановено и в нарушение на материалния закон – чл.154 и чл.155 от
ЗЕ. Молят решението да се обезсили, евентуално да се отмени и постанови ново от
въззивния съд, с което исковете срещу тях да се отхвърлят. Претендират и разноските
за двете съдебни инстанции съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД, не е представила писмен отговор по
въззивната жалба. С писмена молба за открито съдебно заседание, чрез
юрисконсулт, е оспорила бланкетно въззивната жалба, направени са възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение на противната страна, и искане за разноски
по чл.78, ал.1 от ГПК за защита от юрисконсулт.
Първоинстанционният съд е постановил и
определение по чл.248 от ГПК от 07.11.2017 г., с което е оставил без уважение
искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските. Това
определение не е обжалвано от страните и
не е предмет на въззивна проверка
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като е постановено в рамките на
правораздавателната власт на съда, от законен състав, подписано е от съдията,
разгледал делото при приключване на съдебното дирене и устните състезания,
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция,
основана на чл.422, вр. чл.415 от ГПК, решението има съдържанието по чл.236 от ГПК.
В мотивите на
обжалвания съдебен акт е изложен правен извод за основателност на исковете за
главница и лихва за забава, формирани на преценка, че от събраните по делото доказателства
и съвпадащите си твърдения на страните, се установява облигационна връзка между
страните по делото за доставка на ТЕ, и е доказан и размера на неплатеното
задължение. Така
изложените мотиви на атакуваното решение са ясни и последователни,
както и са съответни на постановения диспозитив. Макар в същите да не са обсъдени
всички подробно изложени доводи и възражения на страните, съответно и всички
събрани по делото доказателства, такава непълнота не води до нищожност на
решението, а до неговата необоснованост . Налице са достатъчно мотиви, от които
да се проследи как е формирана решаващата воля на съда за основателност на
исковете. Съгласието или не съгласието на
страната с изложените мотиви също не е равнозначно на липса на мотиви.
Оплакването по
жалбата за недопустимост на решението е неоснователно. В исовото производство
по реда на чл.422, вр. чл.415 от ГПК, съдът не проверява издадената вече
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, а преценява съществува ли вземането на
ищеца/заявител в заповедното производство/ към ответника/длъжник в заповедното
производство/, за което вземане е била издадена заповедта за изпълнение. В
заповедното производство по чл.410 от ГПК не се изисква от заявителя да доказва
съществуването на вземането си, а в случай, че длъжникът подаде възражение по
чл.414 от ГПК, тогава заявителят трябва да предяви иск в 1-месечен срок за
установяване на вземането си, което и е направено в случая. Едва в исковото
производство по чл.422 от ГПК ищецът-заявител следва да докаже основателността
на вземането си.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се
произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи,
като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че Б.И.Ш. и В.М.Ш. са потребители на ТЕ за битови
нужди по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ за топлоснабден имот - апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж.
к. Дружба-2, бл.527, вх.Б 5, и не са платили цената на доставената им за този
имот ТЕ за периода м.12. 2013 г. - м.03.2014 г., възлизаща на общо 339,83 лв.,
със законната лихва
от 28.07.2015 г./когато е подадено заявлението п очл.410 от ГПК/ както и дължат
и мораторна лихва върху главницата в размер на 44
лв. за периода 01.02.2014г. - 06.07.2015 г. За тези задължения ищецът подал
заявление до СРС за издаване на заповед за изпълнение, получил такава заповед и
поради подадени възражения от ответиците, предявява иска по чл.422 от ГПК за
установяване, че ответниците дължат посочените суми солидарно. Претендира и
разноските.
Ответниците Б.И.Ш. и В.М.Ш. оспорват исковете с писмен
отговор по чл.131 от ГПК с възраженията, че са погасили изцяло задълженията си към ищеца за
исковия период, и направеното от тях плащане било и признато от ищеца с представена
от ищеца индивидуална справка.Наред с това, възразяват, че съгласно
изравнителната сметка за исковия период, размера на задължението им за реално
потребена ТЕ е общо 319,40 лв., при
което са и надплатили сума от 7,05 лв.Възразяват, че ищецът не е съобразил изравнителната
сметка от фирмата за дялово разпределение, сочеща размер на задължение от 319,40лв.
за исковия период.Молят исковете да се отхвърлят, претендират и съгласно списък
по чл.80 от ГПК.
По оплакването за нарушение на
чл.146 от ГПК въззивният съд е взел отношение с определението си по чл.267 от ГПК от 29.03.2018 г. Не е налице нарушение на
чл.142, ал.2 от ГПК, тъй като за второто открито съдебно заседание пред
СРС се е явила ответницата Б.Ш., ответниците са в процесуално положение на
необходими другари като съпрузи относно общото имущество и неговото управление,
при което участието само на съпругата в съдебното заседание е достатъчно за
неговото редовно провеждане съгласно чл.216, ал.1, изр.първо от ГПК, и отсъствието
по уважителна причина на другия съпруг и на адвоката му не е основание за
отлагане на делото.
Съобразно изложеното в исковата
молба, ищецът „Т.С.“ ЕАД трябва да докаже, че между страните по делото е възникнало облигационно
отношение, по силата на което ищецът е доставял на ответниците ТЕ за битови нужди, респ. да докаже количеството реално доставена и потребена от ответниците ТЕ
за посочения в исковата молба жилищен имот, която ТЕ да е на стойност като
тази, посочена в исковата молба.
Върху ответниците тежи задължението да докажат плащане, ако се установи наличие на
задължение от тях към ищеца.
Ответниците не оспорват, че са собственици
като съпрузи, на описаното в исковата молба жилище почти до края на исковия период - до 24.03.2014 г., което се
установява и от копието от н.а. за продажбата от тях на жилището на трето лице.
Другите събрани писмени доказателства сочат, че най-късно към 2002 г. бл.527 в
жк.Дружба-2 е бил топлосабден, при което етажните собственици, съгласно ЗЕЕЕ от
1999г. (отм.), пар.1, т.13 от ДР, се считат и
потребители на ТЕ по силата на закона. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката,
облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по
силата на закона. Страни по договора са топлопреносното дружество и
собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези
разпоредби са специални по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според
която договор при общи условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. Приложените
по делото ОУ/2008 г., за процесния период ищецът е обявил надлежно /което е служебно известен факт/
. Според чл.150, ал.З ЗЕ
несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия могат
да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По
делото не се твърди и не се доказва ответниците да са подали възражение по
посочения ред.
Събраните по делото писмени
доказателства сочат на следното : За отоплителния сезон м.05.2013 г. – м.03.2014 г. ищецът е начислявал прогнозни месечни суми за цена
на потребена ТЕ за процесното жилище, в общ размер 666,28 лв., като само за
периода м.05.2013 г.-м.11.2013 г. е в размер на 326,45 лв. От приетата по
делото ССчЕ и от извлечението от банкова сметка *** Б.Ш., се установява, че
прогнозните суми за периода м.05.2013 г.-м.11.2013 г. в общ размер 326,45 лв. са
били платени. Плащането е ставало на следващия месец на този, за които се дължи
сумата, по банков път от сметка на съпругата Б.Ш.. Ищецът е и признал тези
плащания с писмо из.№ Г-189818.02.2016 г. до ответницата Ш. и приложената към
него справка за начислени суми.
От ФДР –третото лице-помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД, е изготвена индивидуална
справка, съгласно която цената на реално потребената ТЕ за
периода м.05.2013 –м.03.2014 г., е 319,40 лв.
При така установените факти, въззивният съд намира, че ответниците не
дължат на ищеца търсените с исковете суми за главница и лихви за забава, тъй
като са погасили изцяло задължението си към ищеца за цената на реалбно
потребената ТЕ за процесното жилище за исковия период. Това е така, защото
съгласно чл. 155, ал.1 от ЗЕ, клиентите на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, заплащат консумираната топлинна енергия
по един от следните избрани от тях начини: на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една
изравнителна вноска; по реална месечна консумация. Топлопреносното предприятие/ доставчикът на топлинна енергия, според чл.155, ал.2 от ЗЕ, фактурира консумираното количество
топлинна енергия въз основа на действителното потребление най-малко веднъж
годишно. Ищецът като
доставчик на ТЕ за битови нужди на ответниците, не е представил по делото
изготвена такава изравнителна фактура, но липсата й не освобждава ответниците,
като потребителите на ТЕ, от задължението да заплатят реално потребената ТЕ на
база изравнителната сметка, изготвена от ФДР, доколкото липсват други
доказателства, които да сочат различен размер на потребена ТЕ от тази по
изравнителната сметка на ФДР. Самите ответници и не оспорват, че изравнителната
сметка от ФДР отразява реално потребената ТЕ. А тя сочи общ размер на дълга от
319,40 лв. за период, който включва и исковия период и предходен такъв период, и
който размер на дълга въззивният съд намира за напълно погасени с направените
от ответника Б.Ш. плащания като солидарен длъжник, в размер на общо 326,45 лв.
по банков път. Плащанията от ответника Ш. са с погасителен ефект за общия дълг
със съпруга й В.Ш. за цената на ТЕ, съгласно чл.32, ал.2 от СК, вр. чл.123,
ал.1, изр.първо от ЗЗД. Тези плащания са с погасителен ефект за задължението за
ТЕ за процесното жилище за целия период от м.05.2013-м.03.2014 г., тъй като реалния
размер на задължението за потребената ТЕ за този период, се определя едва с
изравнителната сметка след отоплителния сезон, а тя в случая сочи, че прогнозно
начисляваните от ищеца месечни задължения- както тези за исковия период
м.12.2013-м.03.2014 г., така и за целия период м.05.2013-м.03.2014 г., надвишават
реалното потребление на ТЕ за същите тези периоди. В случай, че потребителите
не заплащат периодично прознозно начисляваните им от топлофикационното
дружество суми, и при изравнението се установи, че реалното потребление е
по-малко, то потребителите дължат само по-малката сума за реално потребената
ТЕ, а не прогнозната такава. В това е смисъла на нормата на чл.155 от ЗЕ, респ чл.32
от приложимите Обши условия от 2008 г.
Ето защо искът за главницата се
явява неоснователен поради погасяване на задължението чрез плащане, и следва да
се отхвърли. Макар плащането да е
направено преди да настъпи изискуемостта на вземанията за исковия период –плащането
е последно през м.12.2013 г. на прогнозната сума за м.11.2013 г., то следва да
се отчита при изравнителната сметка в края на периода на база реално
потребената ТЕ, съгласно чл.155 от ЗЕ и чл.32 от ОУ. По тази причина и не се
дължи лихва за забава върху месецните задължения за периода м.12.2013-м.03.2014
г., тъй като реално дължимите главници за цената на ТЕ за тези месеци е била
вече заплатена предварително, поради което ответиците не са изпаднали в забава
за задълженията си за главница за реално потребена ТЕ за тези месеци. Искът за
установяване дължимост на сумата 44 лв. лихва за забава следователно също е
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради несъвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в следва да се отмени, и исковете да се
отхвърлят като недоказани и неоснователени. При този изход на спора,
направените от ищеца разноски остават в негова тежест и ответниците не му
дължат възстановяване на такива по чл.78, ал.1 от ГПК. Следва да се отмени и решението
в частта за разноските при този изход на спора.
Съгласно чл.78, ал.3
от ГПК и изхода на спора, ответниците имат право на възстановяване на
направените от тях разноски за двете съдебни инстанции, съобразно направеното
искане за това и списъците по чл.80 от ГПК, представени пред всяка съдебна
инстанция. Ответниците са направили 500 лв. разноски пред СРС, от които 400лв.
за адвокатско възнаграждение, които ищецът следва да им възстанови, при липсата
и на възражение по чл.78, ал.5 от ГПК пред първоинстанционния съд. За
въззивната инстанция ответниците са направили 400лв. разноски за адвокатско
възнаграждение, което, предвид заявеното от ищеца-въззиваем възражение за
прекомерност, съдът намалява на минималния размер от 300 лв. по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1/2004 г. на ВАдвС, вр. чл.78, ал.5 от ГПК, предвид обжалваемия интерес, който
е под 1000 лв. и липсата на фактическа сложност на спора пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 82754 от 04.04.2017 г.,
постановено по гр.д. № 75096/2015 г. на СРС, 124 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, срещу Б.И.Ш., ЕГН **********, и В.М.Ш., ЕГН **********, двамата с адрес ***, искове с правно основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с чл. 86,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД, за
признаване за установено, че Б.И.Ш. и В.М.Ш. дължат на „Т.С.” ЕАД солидарно сумата
от 339,83
лв., за доставена от дружеството на
ответниците топлинна енергия за битови нужди през периода от м.12.2013 г. до м. 03.2014 г., със законната лихва от 28.07.2015 г. до плащането, както и лихва за
забава в размер на 44 лв. върху горната главница за
периода от 01.02.2014 г. до 06.07.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от по гр.д. № 44609/2015 г. на
СРС, 124 с-в.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, на Б.И.Ш. и В.М.Ш. (двамата с горепосочените ЕГН
и адрес), сумата общо 800 лв. разноски за исковото производство за двете съдебни инстанции.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за
раноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.