№ 2244
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100511203 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20155982 от 12.07.2021 г. по гр.д. № 19521/2020 г.
Софийски районен съд, 50 състав отхвърлил предявения от А.Й.И., ЕГН
**********, срещу С.Б. Х., в качеството й на частен съдебен изпълнител, рег.
№ 863 на КЧСИ, иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. чл. 74, ал. 1
ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 060.90 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди от неправомерно удържани
несеквестируеми доходи през периода 18.10.2018 – 27.01.2020 г. по изп.дело
№ 20188630402250, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба - 26.05.2020 г., до окончателното й
изплащане. Решението е постановено при участието на „ДЗИ - О.З.“ ЕАД,
ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на ответника.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата А.Й.И., която
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че
дори да се приеме че е проведено принудително изпълнение върху
1
несеквестируемо вземане, то не се доказва елемент от фактическия състав на
деликта – наличието на вреда, доколкото със събраната сума е погасено
действително парично задължение на длъжника – ищец. Съдът се позовал на
решение № 143 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 4666/2016 г., ІІІ ГО на ВКС, което
съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК не представлявало задължителна съдебна
практика. Цитираното решение представлявало изолирана практика и било в
противоречие със закона и формалната логика, както и с мотивите по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Неправилен бил и изводът на СРС, че сумите, наредени по сметка на
ЧСИ, имали характер на спестявания. От свидетелските показания, които в
нарушение на съдопроизводствените правила не били обсъдени от районния
съд се установило, че служители на „У.К.Б.“ АД отказвали на ищцата да
тегли суми от трудовото си възнаграждение, постъпващо по банковата й
сметка поради това, че имало наложен запор. Ето защо нямало как да се
говори за спестявания по смисъла на чл. 446а, ал. 1 ГПК. Дори да се
приемело, че някои от сумите, постъпващи по сметката на ищцата са
придобили характер на спестявания, то това следвало да доведе само до
частично отхвърляне на иска. Нямало основание да се приеме, че всички
суми, постъпили по сметка на ищцата, са придобили характер на спестявания,
който извод бил и в противоречие с приетото заключение на ССЕ. По делото
се установили елементите от фактическия състав, пораждащ отговорността на
ответницата – по изпълнителното дело била събрана сума в общ размер 2
060.90 лв., произходът на тези суми бил от трудово възнаграждение на
длъжника, което било под размера на минималната работна заплата за
страната. Последното се установило както от отговора на запорното
съобщение от работодателя, така и от заключението на ССЕ. ЧСИ не
съобразил, че длъжникът получава доходи в размер под минималния.
Претърпените от ищцата вреди били в пряка причинна връзка именно с
виновното поведение на ответницата, която още на 22.10.2018 г. била
уведомена от работодателя „БМС Г.“ ООД, че заплатата на длъжника е под
минималния за страната размер. Отделно от това, с молба от 27.09.2019 г.
ищцата лично уведомила ответницата, че банката прави удръжки от
трудовото й възнаграждение, което получава по сметка в банката, като
приложила и извлечение от сметката си. Ответницата напълно неглижирала
посочените уведомления и не проявила дължимата грижа да проучи въпроса,
2
от което следвало, че е превеждала суми на взискателя недобросъвестно и в
нарушение на закона. Макар в някакъв момент да изпратила до банката
съобщение за частично вдигане на запора, същата не възстановила на ищцата
незаконосъобразно удържаните от нея суми, нито изпратила съобщение до
взискателя за връщане на незаконно преведените такива. Поради това
отговаряла спрямо ищцата за причинените й вреди. Моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, както и
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА.
Въззиваемата страна С.Б. Х., в качеството й на частен съдебен
изпълнител, рег. № 863 на КЧСИ, не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 15.06.2022 г. чрез процесуален
представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди акатуваното решение
като правилно. Не претендира разноски.
Третото лице помагач „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, не е депозирало отговор и не
взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 441, изр. 1
ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 2 060.90 лв.,
представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди от
неправомерно поведение на ответницата, изразяващо се в налагане на запор
върху несеквестируеми доходи от трудово възнаграждение и превеждане на
суми по запора на взискателя „С.В.“ АД в периода 18.10.2018 – 27.01.2020 г.
по изп.дело № 20188630402250 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ.
Претендирана е и законната лихва от подаване на исковата молба в съда на
26.05.2020 г. до окончателното плащане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
3
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а като краен резултат е
правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Изп.д. № 20188630402250 по описа на ЧСИ С.Х.,
рег. № 863 на КЧСИ, е образувано на 26.09.2018 г. по молба на „С.В.“ АД, въз
основа на изпълнителен лист от 16.07.2018 г., издаден по гр.д. № 16175/2018
г. на СРС, 156 състав, с който А.Й.И. е осъдена да заплати на взискателя
2 103.67 лв. – незаплатена сума за потребена вода за периода 19.01.2013 г. –
17.02.2018 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018 г. до плащането, както
и за мораторна лихва в размер на 157.04 лв. и разноски.
Въз основа на извършеното възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ съдебният
изпълнител, след извършени справки, на 09.10.2018 г. изпратил съобщение за
образувано дело до длъжника, връчено му лично на 17.10.2018 г. На
09.10.2018 г. съдебният изпълнител изпратил запорни съобщения до 5 банки,
както и до работодател на длъжника – „БМС Г.“ ООД. В запорните
съобщения до банките, вкл. до „У.К.Б.“ АД е посочено запорът да не се счита
за наложен върху суми по банкови сметки на длъжника, постъпващи от НОИ
или имащи характер на трудово възнаграждение, социални помощи или
обезщетения, с изключение на суми, имащи горния характер, но оставени за
съхранение в банката в период, предхождащ месеца на налагане на запора. На
основание чл. 446а, ал. 4 ГПК е поискана и информация дали по запорираната
сметка постъпват доходи от пенсия или възнаграждение за работа. Запорното
съобщение е получено от третото задължено лице „У.К.Б.“ АД не по-късно от
11.10.2018 г., което с писмо от същата дата признало вземането, посочило, че
дължимите суми могат да бъдат преведени частично, както и че по
запорираната сметка лицето получава трудово възнаграждение.
На 09.10.2018 г. е изпратено запорно съобщение и до работодателя на
длъжника, в което е посочено, че удръжките следва да се правят ежемесечно
при съобразяване правилата на чл. 446 ГПК. С електронно писмо от
22.10.2018 г. с прикачен файл работодателят „БМС Г.“ ООД уведомил
съдебния изпълнител, че получаваното трудово възнаграждение от длъжника
за м. 09.2018 г. е в размер на 528.36 лв. бруто и 409.99 лв. – нето.
4
По наложения запор по банкова сметка на длъжника са постъпвали
суми, като съгласно удостоверение на ЧСИ от 25.02.2020 г. постъпилите в
периода 18.10.2018 г. – 27.01.2020 г. суми са в общ размер 2 060.90 лв., от
които на взискателя са преведени 1 859.60 лв.
С молба от 20.09.2019 г. длъжникът уведомил ЧСИ, че „У.К.Б.“ АД
незаконосъобразно удържа суми и ги превежда по изпълнителното дело, тъй
като по сметката постъпвало трудовото възнаграждение на длъжника, което е
в размер под минималния за страната от 560 лв. и не подлежи на
принудително събиране. Поискал от ЧСИ при постъпване на суми да изисква
справка (банково извлечение), от която да е видно какъв е произходът на
постъпващата сума и ако се окаже, че е от трудово възнаграждение, да не я
превежда на взискателя.
На 24.09.2019 г. ЧСИ изпратил до банката съобщение за частично
вдигане на запор – само по отношение на суми с произход трудово
възнаграждение, а за суми с различен произход запорът остава наложен.
С молба от 27.09.2019 г. длъжникът приложил банково удостоверение
ведно с извлечение от „У.К.Б.“ АД относно движението по банковата сметка.
От извлечението било видно, че само постъпилата на 14.06.2019 г. сума от
910.09 лв. не била с произход трудово възнаграждение. Поискал от ЧСИ да
укаже на банката да преустанови превеждането на каквито и да било суми с
произход трудово възнаграждение, както и поискал всички
незаконосъобразно удържани суми да му бъдат възстановени. Съдебният
изпълнител разпоредил на длъжника да се съобщи частичното вдигане на
запора, а по отношение на искането за възстановяване на суми посочил, че
няма основание за това, тъй като от представеното извлечение е видно, че
парите са придобили характер на спестяване.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ
се установява, че в периода м. 10.2018 г. – 27.01.2020 г. общо постъпилите
суми по банковата сметка на ищцата са в размер на 8 141.15 лв., основно от
трудово възнаграждение (плюс една погасителна вноска по кредит и едно
обезщетение). От тях 2 024.76 лв. са преведени по сметка на ЧСИ, а 5 895.43
лв. – за други преводи, включващи основно погасителни вноски по кредит. От
таблица 2 от заключението е видно, че ищцата е теглила суми от сметката на
каса и по карта на 16.01.2019 г., 20.02.2019 г., 18.06.2019 г. и 17.01.2020 г.
5
От показанията на свидетелката Б.И-К., дъщеря на ищцата се
установява, че след налагане на запора майка й не могла да изтегли пари от
сметката си, от банката й отказвали. Свидетелката ходила заедно с нея в
офиса на „Дондуков“, оттам й отказвали да й се преведе заплатата. Доста
пъти я придружавала, почти всеки месец, майка й изпитвала страх да отиде до
банката. Служители казвали, че има запор и нямат право да й превеждат пари.
Не била теглила пари, защото свидетелката и сестра й помагали на ищцата в
тези месеци.
От правна страна: Уредената в чл. 441, изр. 1 ГПК и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ
отговорност на частните съдебни изпълнители по своя характер е деликтна, в
който смисъл е и изричното препращане в чл. 441 ГПК към разпоредбата на
чл. 45 ЗЗД. Поради това предпоставките за ангажиране отговорността на ЧСИ
са неправомерно поведение (действие или бездействие) на ЧСИ при
изпълняване на дейността му, настъпила вреда, причинна връзка между
неправомерното поведение и вредата. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1
ГПК, в тежест на ищеца е да докаже обективните предпоставки. Вината се
предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да
обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция.
Съгласно разясненията, дадени с т. 13 на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, несеквестируемостта
защитава имуществените обекти, които са необходими за издръжката на
длъжника и неговото семейство, и по отношение на паричните вземания тя е
забрана да ги събира друг, освен длъжникът. 3атова запорът на парично
вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а
когато паричното вземане е частично несеквестируемо (трудово
възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия),
наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Когато длъжникът
получава трудовото си възнаграждение или пенсия по банкова сметка,
налагането на запор върху такава сметка не прави тези постъпления изцяло
секвестируеми. Секвестируема е наличността по сметката преди
постъпването на последното по ред „плащане“, тъй като това
са спестявания на длъжника. В този смисъл е и приетата след постановяване
на тълкувателното решение норма на чл. 446а, ал. 1 ГПК (ДВ бр. 86 от 2017
г.), съгласно която несеквестируемостта на доходите по чл. 446, както и на
6
помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт, се запазва и ако са
постъпили по банкова сметка, но не по-рано от един месец преди налагане на
запора.
В тълкувателното решение е разяснено още, че несеквестируемата част
не може да бъде определена, без банката да съобщи на съдебния изпълнител,
че по сметката постъпва възнаграждение за труд или пенсия, както и техният
размер, и без съдебният изпълнител да осъществи връзка с касиера на
работодателя (платеца на възнаграждението за труд), който да подаде
необходимата информация за определяне на несеквестируемата част. Ако
съдебният изпълнител не е получил необходимата информация от банката,
той не знае произхода на средствата по запорираното вземане и не може да
зачете несеквестируемостта. Задължението на съдебния изпълнител да зачете
несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на
постъпленията по сметката, било от банката (трето задължено лице), било от
длъжника. Тогава за съдебния изпълнител възниква задължението да събере
незабавно необходимата информация от банката (за източника на
постъпленията и техния размер) и от платеца на възнаграждението за труд (за
размера на възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него
данъци и задължителни осигурителни вноски) и да върне на длъжника
несеквестируемата част от преведената му сума. Последното според
настоящия състав може да стане ако сумата все още не е била преведена на
взискателя, тъй като съдебният изпълнител няма правомощие да задължава
взискателя да връща вече получени в резултат на принудителното изпълнение
суми (в този смисъл и определение № 485 от 05.06.2017 г. по гр. д. №
370/2017 г., ІІІ ГО на ВКС).
В тълкувателното решение не е изяснено по какъв начин съдебният
изпълнител може да узнае налични ли са спестявания по банковата сметка и
техния размер, след като тази информация представлява банкова тайна по
смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, а частните съдебни изпълнители не са сред
лицата по чл. 62, ал. 5 и ал. 6 ЗКИ, които имат право да искат разкриване на
банкова тайна.
В случая още с изпращане на запорното съобщение до банката
съдебният изпълнител е посочил, че запорът не следва да се счита за наложен
върху суми по банковата сметка, имащи характер на трудово възнаграждение,
7
с изключение на суми с такъв характер, оставени за съхранение в банката в
период, предхождащ месеца на налагане на запора, което е в съответствие с
чл. 446а, ал. 1 ГПК. Банката е информирала ЧСИ, че постъпленията по
сметката са от трудово възнаграждение, без да посочи налице ли са
спестявания, и е започнала периодично да превежда суми по запора. Поради
това, и предвид невъзможността на съдебния изпълнител да узнае дали по
сметката са налични и спестявания, не може да се приеме, че е налице
незаконосъобразно поведение на ЧСИ, като не изискал информация за
размера на постъпващото трудово възнаграждение. Що се отнася до
обстоятелството, че банката не позволявала на ищцата да тегли суми от
сметката си, това съставлява противоправно поведение на служители на
банката, а не на съдебния изпълнител. Незабавно след подаване от длъжника
на молбата му от 20.09.2019 г. ЧСИ е вдигнал частично наложения запор, като
същият е останал наложен само за суми с произход, различен от трудово
възнаграждение. След представяне от длъжника на извлечение от банковата
му сметка, ЧСИ законосъобразно е отказал възстановяване на постъпилите по
запора суми, тъй като същите имат характер на спестявания. За
обстоятелството, че банката не разрешавала на ищцата теглене на суми от
сметката ЧСИ нито е бил уведомен, нито същият може да отговаря за чуждо
противоправно поведение. Независимо от това, след превеждане на сумите на
взискателя ЧСИ не би могъл да възстанови събраните по запора суми – това
може да направи само докато се намират по негова сметка, тъй като, противно
на поддържаното в жалбата, съдебният изпълнител няма правомощие да
задължава взискателя да връща получени суми.
Независимо от дотук изложеното, и дори да се приеме, че са налице
незаконосъобразни действия на ЧСИ, доколкото не е изискал информация от
банката за размера на постъпващото по сметката трудово възнаграждение с
оглед изпълнение на задължението му по чл. 446а, ал. 5 ГПК, предявеният иск
отново би бил неоснователен, тъй като ищцата не е доказала да е претърпяла
имуществена вреда в претендирания размер – под формата на пряка загуба
или под формата на пропуснати ползи. Настоящият състав напълно споделя
възприетото в цитираното в жалбата решение № 143 от 25.10.2017 г. по гр.д.
№ 4666/2016 г., ІІІ ГО на ВКС, което, макар да не съставлява задължителна
практика, не противоречи на горецитираното тълкувателно решение, нито на
закона, нито на формалната логика. С удържаните суми са погасени дългове
8
на ищцата - вземания на взискателя по изпълнителното дело и разходи по
изпълнителното производство съгласно чл. 79 ГПК. Следователно
имуществото на ищцата не е намаляло, а със стойността на отнетия й чрез
запора доход е намален пасивът на имуществото й. С изплащането на дълга
имуществото на ищцата не е намалено, тя не е претърпяла загуба, нито реално
е обедняла, а е удовлетворено едно задължение, с което имуществото й е било
обременено. Няма как имуществената вреда за длъжника от
незаконосъобразно принудително изпълнение върху несеквестируем доход да
се изразява в незаконосъобразно събраната и преведена на взискателя сума.
Очевидно е, че при наличие на действителен дълг уважаването на такъв иск
би довело до неоснователно обогатяване на длъжника, който би получил
събраната сума от съдебния изпълнител, а същевременно пасивът на
имуществото му ще е намален със същата сума.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният
иск е неоснователен. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивницата не
се следват, а от въззиваемата страна не се претендират, поради което
разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20155982 от 12.07.2021 г., постановено
по гр.д. № 19521/2020 г. на Софийски районен съд, 50 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „ДЗИ -
О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, като трето лице помагач на въззиваемата страна -
ответник С.Б. Х., в качеството й на частен съдебен изпълнител, рег. № 863 на
КЧСИ.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10