РЕШЕНИЕ
№ 14054
гр. София, 17.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110135886 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I ГПК.
Образувано по искова молба на Л. С. М., с която са предявени искове срещу И. Й.
П. по чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5241,61 лева, представляваща незаплатена
наемна цена за периода м.09.2019 г. – 10.01.2020 г., дължима от ответника по силата на
сключен между страните договор за наем – [*******] за ползване на апартамент
[*******], находящ се в [*******], със срок на действие на договора – 01.09.2019 г. –
01.09.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /21.02.2020 г./
до окончателното плащане и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 169,41 лева,
представляваща лихва за забава, изчислена към 20.02.2020 г. върху всяка дължима и
просрочена наемна вноска, както следва – за м.09.2019 г. – 56,56 лева, за м.10.2019 г. –
46,46 лева, за м.11.2019 г. – 36,02 лева, за м.12.2019 г. – 25,92 лева, за м.01.2020 г. –
4,45 лева.
Ищцата твърди, че между нея, в качеството на наемодател, и ответника, в
качеството на наемател, е бил сключен процесният договор за наем на апартамент
[*******], находящ се в [*******], срещу месечна наемна цена от 620 евро /1212,61
лева/, платима между първо и пето число на всеки текущ месец. Договорът бил
сключен за срок от 1 година. Наемателят не изпълнявал задълженията си по договора,
като не е заплащал наемна цена през процесния период – 01.09.2019 г. – 10.01.2020 г.
На 10.01.2020 г., страните са подписали протокол за предаване на недвижимия имот,
предмет на процесния договор за наем, в който протокол била отразена волята на
страните за прекратяване на наемния договор. Моли за уважаване на исковете и за
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск по основание и размер. Не оспорва, че между страните е
бил сключен договор за наем, но оспорва твърденията на ищеца, че не е заплащал
наемната цена през процесния период. Твърди, че при сключване на договора е
предоставил на ищцата депозит в размер на 620 евро, който не му е бил възстановен.
Ответникът поддържа, че е плащал наемните вноски „на ръка“ по указание на
1
наемодателя, като последната е идвала всеки месец в заведението, в което ответникът е
работел и там е получавала сумата. Твърди, че ищцата му изпращала чрез
приложението „Вайбър“ съобщения относно дължимите суми за наем и разходи. В
отговора се твърди, че съгласно договора, при неплащане на наемната цена,
наемодателят разполагал с възможност да прекрати договора, като ответникът
релевира доводи, че ако е бил в неизпълнение, то ищцата би следвало да е прекратила
договора. Моли за отхвърляне на исковете.
В законоустановения срок е подаден и насрещен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на сумата от 620 евро /1212,61 лева/, представляваща
платен от наемателя по договора за наем депозит, който не е бил възстановен от
наемодателя след прекратяване на договора. В условията на евентуалност е заявено и
възражение за прихващане на същото основание за същото вземане.
Ответникът по насрещния иск е подала отговор, с който оспорва иска. Признава,
че депозит в размер на 620 евро е бил платен от наемателя, но твърди, че сумата му е
била възстановена при прекратяване на договора на 10.01.2020 г., като съгласно
твърденията в отговора наемателят е поставил условия да му се върне депозита, за да се
„съгласи“ с прекратяването на процесния договор за наем. Посочва, че в протокола за
предаване на наетия имот е било отразено, че наемателят е декларирал, че няма каквито
и да е претенции към наемодателя във връзка с договора между тях, както и че ще
заплати всички свои задължения, произтичащи от договора, в срок до 25.01.2020 г.
Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
В срока за отговор на насрещния иск е постъпило и „молба-становище“ от
ответника по този иск, в който се излага допълнително становище във връзка с
подадения от ответника по първоначалния иск отговор. Поддържа се, че по описания в
отговора на първоначалната искова молба начин, а именно „на ръка“ наемателят е
заплащал единствено разходите за консумативи за имота. Изразява становище, че
никой не би плащал месечен наем без разписка, респ. ответникът не би декларирал, че
ще погаси задълженията си в срок от 15 дни от подписване на протокола за предаване
на имота. Излагат се твърдения, че ответникът е управител и едноличен собственик на
капитала на [*******], страна по договор за наем от 01.10.2019 г. на търговски обект,
сключен с [*******], представлявано от Б.Д., съпруг на ищцата, по който страните
договорили тримесечен гратисен период, за който се дължали само консумативи, не и
наемна цена. Наемателят по този договор не изпълнявал задължението си за плащане
на консумативните разноски, свързани с наетата вещ, с оглед което и договорът е бил
прекратен на 11.12.2019 г. Сочи, че именно в този търговски обект е получавал от
ответника сумите за дължимите за апартамента консумативни разноски, но не и
наемната цена. Поддържа, че от представената от ответника „извадка“ от
кореспонденцията им по „Вайбър“ се установяват единствено размера на задълженията
на наемателя за наем и консумативни разноски, но не и тяхното заплащане. Поддържа,
че наемни вноски не са плащани, с оглед което и ищцата не е издавала разписки за
твърдяните от ответника плащания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите на страните, намира от фактическа страна следното:
Като писмено доказателство в производството е приет договор за наем на
недвижим имот от 01.09.2019 г., сключен между страните за срок до 01.09.2020 г.,
видно от който ищецът по първоначалния иск, в качеството на наемодател, е
предоставил на ответника, в качеството на наемател, за временно и възмездно ползване
следния недвижим имот: апартамент [*******], находящ се на[*******] срещу месечна
наемна цена от 620 евро, съгласно чл. 5 от договора, платима между първо и пето
число на текущия месец. Страните са уговорили, че отдаденото за ползване помещение
ще се ползва за жилищни нужди. Установява се, че с клаузата на чл. 6 от договора
страните са се съгласили, че наемателят заплаща всички консумативни разходи на
наемодателя, след предоставяне на квитанции за платени суми към съответните
дружества. С договора е уговорена възможност наемодателят да прекрати същия при
забава в плащането на наемната цена повече от две седмици – чл. 8.
На гърба на последната страница на представения от ответника по първоначалния
2
иск в препис екземпляр от договора, е отразено писмено изявление, че на 01.09.2019 г.,
наемодателят е получила депозит в размер на 620 евро, което обстоятелство не е
спорно между страните в производството.
Установява се от съдържанието на приемо-предавателен протокол от 10.01.2020
г., подписан от страните по договора за наем, че на същата дата, наемателят е предал на
наемодателя процесния имот. Съгласно същия договорът между страните се
прекратява по взаимно съгласие, като наемателят декларира, че няма и няма да има
каквито и да е финансови претенции във връзка с договора, както и че в
петнадесетдневен срок от подписването на протокола ще заплати всички неплатени
задължения включително към електроснабдителни дружества, [*******] и [*******]
Ето защо и съдът приема, че договорът е бил прекратен по волята на страните, а не е
бил развален от ищцата по първоначално предявените искове.
По делото е приета кореспонденция, водена между страните чрез мобилното
приложение „Вайбър“, като авторството на разменените съобщения не е спорно между
страните. От съдържанието на изявленията на страните в относимата им към предмета
на спора част, съдът приема, че ищцата е изпращала съобщения на наемателя относно
размера на дължимите за апартамента задължения по месеци, а ответникът е поемал
ангажимент да й заплати същите.
По делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, от което се
установява, че през процесния период ползвател на телефон с номер[*******] е
ищцата по първоначалния иск, а ползвател на устройство с номер [*******] е
ответникът по първоначалния иск. За да се проследи кореспонденцията във Вайбър, на
вещото лице е било предоставено мобилното устройство на ответника, като в
заключението на експертизата се сочи, че е налице идентичност между приложените от
страните писмени доказателства във връзка със съдържанието на кореспонденцията и
възприетото при изготвяне на експертното заключение. Вещото лице е заявило по реда
на чл. 200 ГПК, че не е установил допълнителни намеси и манипулации във
визуализираните електронни съобщения с изключение на едно съобщение, което е
било изтрито от ответника.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5241,61
лева /равностойността на 2680 евро/, представляваща незаплатена наемна цена за
периода м.09.2019 г. – 10.01.2020 г., дължима от ответника по силата на сключен
между страните договор за наем – [*******] за предоставяне на ползването на
апартамент [*******], находящ се в [*******], със срок на действие на договора –
01.09.2019 г. – 01.09.2020 г., който е бил прекратен по взаимно съгласие на страните по
същия.
По иска с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже наличието на валидно наемно правоотношение между страните в рамките на
исковия период, че ищецът е изпълнил своето задължение да предаде имота на
ответника, както и че за ответника е възникнало задължението за плащане на наемна
цена за отдадения под наем имот в посочените в исковата молба размер и период. В
тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца.
С доклада по делото, съдът е отделил за безспорни обстоятелствата, че
между страните е бил подписан процесният договор за наем [*******], прекратен на
10.01.2020 г., когато имотът е бил предаден от ответника по първоначалния иск на
ищцата по същия, че между страните е водена кореспонденция чрез приложението
„Вайбър“ във връзка със задълженията на ответника /наемател/ по договора, както и че
ответникът по първоначалния иск е заплатил на ищцата по същия депозит във връзка
със сключения договор за наем в размер на сумата от 620 евро.
В конкретния случай по делото е установено, че с процесния договор за наем /чл.
5 от същия/, страните са постигнали съгласие наемателят да заплаща наемната цена
между първо и пето число на всеки текущ месец, като не е уговорен начин, по който да
се осъществява плащането. Ответникът твърди да е изпълнявал задължението си за
3
заплащане на наемната цена в брой на наемодателя си. Следователно в тази хипотеза
той е имал право да изиска от получателя на плащането да състави и подпише разписки
за предадените му суми съгласно разпоредбата на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, съгласно която при
изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка. В случая и с оглед
недопустимостта на свидетелски показания за обстоятелствата по погасяването на
установено с писмен договор задължение за плащане на конкретно парично вземане
предвид липсата на съгласие за това на насрещната страна /чл. 164, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2
ГПК/ и липсата на писмен документ, който да установява погасяване на това
задължение на ответника, следва да се приеме, че претенцията на ищцата по главния
предявен от нея иск се явява доказана в своето основание.
Не могат да бъдат споделени възраженията на ответника по първоначалния иск, че
неизпълнението на задължението на наемодателя да издаде разписка за получените в
брой суми за наемната цена не може да се ползва в защита на тезата му за липса на
плащане, както и че само по себе си, изявлението на ищеца за неизпълнение на
задълженията на наемателя, не можело да се ползва като доказателство за тези факти.
В тази връзка следва да бъде посочено, че длъжникът е този, който е имал право и е
следвало да поиска да му бъде издадена разписка за заплатената сума при плащания в
брой, каквито се твърди да са били извършени в случая. От друга страна, твърденията
на ищцата /кредитор по правоотношението/ за неизпълнение на задълженията на
наемателя /длъжник/ са твърдения за отрицателен факт, т.е. в тежест на ответника по
предявения иск е да установи погасяване на своето задължение за заплащане на
наемната цена съобразно уговореното. Положителният факт на погасяване на
вземането на кредитора следва да бъде установено в процеса при условията на пълно и
главно доказване, доколкото ответникът е страната, която би черпила благоприятни
правни последици от установяването на положителния факт на погасяване на
договорното си задължение към кредитора наемодател. Обстоятелството, че в договора
за наем не е била посочена банкова сметка, не означава, че за наемателя не е
съществувал друг начин на плащане, освен „на ръка“, както твърди, предвид
възможностите за извършване на парични плащания чрез посредници, пощенски
преводи и т.н. Съдът намира, че следва да посочи, че твърденията на ответника, че е
погасил задълженията си чрез плащане не могат да се приемат за установени от
разменената между страните през приложението Вайбър кореспонденция.
Обстоятелството, че ищцата по първоначалния иск никъде в тази кореспонденцията не
е споменала, че наемните вноски не са платени, само по себе си, не установява пълно и
главно, че цената за ползването на имота й е била платена.
Относно възражението на ответника, че ищцата е разполагала с правото да
развали договора поради неизпълнение от страна на ответника следва да се посочи, че
последното е именно право, а не задължение, т.е. преценката дали да упражни същото
е на кредитора.
Няма спор, а и от приобщения към доказателствения материал приемо-
предавателен протокол, подписан от страните на 10.01.2020 г., и имащ
характеристиките на съглашение за изменение на договора за наем по отношение на
срока, за който страните първоначално са се договорили ползването на имота да
продължи, се установява, че фактическата власт върху вещта за посочения в исковата
молба период е упражнявана от ответника. Доколкото наемателят е освободил наетия
имот на 10.01.2020 г., съдът приема, че ответникът не оспорва, а и това се явява
доказано по делото, че ползването на имота му е било предоставено от страна на
наемодателя до 10.01.2020 г. Не са ангажирани доказателства, че имотът е бил
освободен по-рано, нито такива, установяващи погасяване на задълженията на
наемателя за процесния период, следователно и ответникът се явява задължен за
наемната цена на процесния период.
Въз основа на представените по делото писмени доказателства и предвид клаузата
на чл. 5 от процесния договор за наем, съдът приема, че искът е установен не само по
основание, а също и по размер. Във връзка с възприетото с Тълкувателно решение №
4/29.04.2015 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. ОСГТК, ВКС, а именно, че съдът не
може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестрА. валута,
4
освен в изрично предвидените от закона случаи, настоящият съдебен състав,
съобразявайки волята на страните, отразена в сключения помежду им договор за наем,
приема, че главният предявен иск е доказан по основание и размер за сумата от 2680
евро с равностойност 5241,62 лева, формирана като сбор от задълженията на
ответника за заплащане на наемна цена по договора за периода 01.09.2019 г. –
10.01.2020 г. Както е възприето и в мотивите на посоченото ТР в случаите, при които е
предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестрА.
валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран
с иск за заплащане на уговорената в чуждестрА. валута сума. Когато съдът служебно
присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало /чл.6, ал. 2
ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата
стойност, която се претендира от ищеца.
По насрещния иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД:
По същия в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил на ответницата
процесната сума, както и отпадане на основанието за плащане на сумата по сключения
между страните договор. В тежест на ответницата е да докаже, че е върнала
претендираната сума, респ., че е налице основание за задържането й.
В конкретния случай не е спорно, че ищецът по насрещния иск е заплатил сумата
от 620 евро като депозит във връзка със сключения договор за наем. Ответникът по
този иск не твърди да е налице основание за задържане на сумата, а излага твърдения,
че е изпълнила задължението си и е върнала на наемателя сумата по депозита.
С доклада по делото, съдът е указал на ответника по предявения иск, че не сочи
доказателства за твърденията си, че е погасила чрез плащане задължението си за
връщане на сумата от 620 евро, с оглед прекратяването на договора за наем по взаимно
съгласие на страните, считано от 11.01.2020 г.
В първото по делото съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си
представител, е заявила, позовавайки се на съдържанието на подписания между
страните приемо-предавателен протокол, че е налице извънсъдебно признание на
ответника, че сумата по депозира му е била върната, с оглед което и няма да ангажира
други доказателства за твърденията си, че вземането на ищеца е било погасено от нея
чрез плащане.
От съдържанието на приемо-предавателния протокол, подписан от страните на
10.01.2020 г., по мнение на настоящия състав на съда не се установява наличие на
извънсъдебно признание на неизгоден за страната /наемателя/ факт, а именно, че
вземането му за връщане на сумата по депозита е било погасено от страна на
наемодателя чрез плащане. Видно е, че в протокола се съдържа писмено изявление на
наемателя, че няма и няма да има каквито и да е финансови, материални и други
претенции към наемодателя във връзка с договора за наем. В тази връзка съдът
реферира към изложеното по-напред в мотивите на решението си, че тежестта да
установи погасяване на задължението си в условията на пълно и главно доказване е за
страната, която черпи благоприятни за себе си последици от установяването на
положителния факт на погасяване на задължението, което ответницата в случая не
оспорва да е възникнало за нея.
В допълнение на изложеното следва да се посочи още, че в случая дори не е
налице извънсъдебно признание на факта за твърдяното конкретно плащане на сумата
по депозита, която наемодателят е следвало да върне на наемателя. На общо
формулираното изявление в приемо-предавателния протокол, че наемателят няма и
няма да има за в бъдеще никакви претенции към наемодателя във връзка с договора за
наем не може да се придаде правно значение на изрично признание на неизгодния за
ищеца по този иск факт, че това конкретно вземане е било погасено чрез плащане от
страна на длъжника. Освен че такова извънсъдебно признание не се съдържа в
писмения документ, подписан от страните, то и тези твърдения на ответника по
предявения иск не се подкрепят от никое друго доказателство по делото, с оглед което
и съдът приема, че страната, чиято е била тежестта да установи пълно този факт по
делото, не е сторила това. Съдържанието на подписания между страните документ,
5
доколкото същият няма за предмет конкретното задължение на наемодателя за
връщане на заплатената като депозит във връзка с договора за наем сума, съдът
приема, че не установява твърденията за погасяване на това задължение, с оглед което
и този иск също се явява доказан по основание и размер.
По възражението за прихващане, заявено с отговора на исковата молба,
подаден от ответника по първоначалните искове:
Възражението за прихващане е допустимо, тъй като е направено в процеса, като
средство за защита на ответника срещу първоначалния иск, както и като средство за
установяване със сила на присъдено нещо по отношение на него вземането - предмет
на възражението, спрямо ищеца по първоначалния иск. С оглед разпоредбата на чл.
103 от ЗЗД, за основателността на възражението за прихващане трябва да бъдат
установени следните предпоставки: 1. наличие на две насрещни вземания; 2.
идентичност на субектите по двете правоотношения; 3. еднородност и заместимост на
престациите; 4. изискуемост на насрещното вземане; 5. ликвидност на вземането, което
се определя от това спорно или не е вземането. Последната предпоставка, която се
предопределя от безспорността на вземането, не следва да е налице в случай на
съдебно възражение за прихващане, тъй като двете насрещни вземания ще се установят
по основание и размер със съдебното решение.
Съдът намира, че възражението за прихващане е основателно и следва да бъде
уважено, като се допусне извършването на съдебно прихващане на вземането на ищеца
по насрещния иск с вземането на ищцата по първоначално предявения иск до размера
на по-малкото – това на наемателя към наемодателя или главния предявен иск следва
да се уважи за сумата от 2060 евро и да се отхвърли за горницата до 2680 евро,
поради извършеното съдебно прихващане.
Предявеният насрещен иск следва да се отхвърли поради уважаване на
възражението за прихващане, заявено от ответника в срока за отговор.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от ищцата по
първоначалните искове:
Вземането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е обезщетение за вредите, настъпили, поради
забава на длъжника, като се презюмира, че вредата се равнява на размера на основния
лихвен процент за времето на забавата. Условие да се уважи иск за заплащане на
мораторна лихва в настоящия случай, е наличието на забава при изпълнение на
задължението за плащане на наемните вноски и установен падеж на задължението.
Доколкото се установи, че за процесния период ответникът не е погасил задължението
си за заплащане на наемната цена и при уговорен с договора падеж на месечното му
задължение /до пето число на текущия месец/, то и следва да се приеме, че ответникът
е изпаднал в забава с изтичане на срока за плащане на всяка вноска поотделно, т.е.,
считано от шесто число на всеки от месеците до 20.02.2020 г. При съобразяване на
задължителното разрешение, дадено с Тълкувателно Решение № 2/18.03.2022 г. по
тълкувателно дело № 2/2020 г. съдът приема, че погасителният ефект на извършеното
съдебно прихващане е настъпил при прекратяването на договора по взаимно съгласие
на страните на 10.01.2020 г. Следователно и лихва за забава върху наемната цена за
м.септември 2019 г. ще се дължи за периода 06.09.2019 г. – 10.01.2020 г.
Съдът на основание чл. 162 ГПК и чрез използване на онлайн лихвен калкулатор,
достъпен на интернет сайта на Национална агенция за приходите намира този иск за
основателен за сумата от 156,35 лева, за която сума следва да бъде уважен и да се
отхвърли за горницата до претендираната от ищцата с исковата молба сума – 169,41
лева, като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, като същите
следва да бъдат разпределени според правилата на чл. 78 ГПК съобразно
съотношението между отхвърлените и уважени части на първоначалните и насрещния
иск.
Ищцата по първоначално предявените искове е сторила разноски, както следва:
6
при първото разглеждане на делото сумата 1510,66 лева /както е прието и с отмененото
по реда на чл. 303 и сл. ГПК решение на СРС/; в производството по отмяна пред ВКС
сумата 500 лева; в настоящото производство сумата 820 лева /заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство/.
Ответникът е сторил разноски по първоначално предявените искове, както следва:
808,22 лева в производството по отмяна на влязлото в сила решение предв ВКС, в
настоящото производство сумата от 1400 лева /заплатен депозит за изготвяне на СТЕ и
заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на исковата молба и
процесуално представителство по предявените срещу него искове/.
По насрещния иск ищецът по същия е заплатил в настоящото производство
сумата 50 лева – държавна такса и сумата 1000 лева – адвокатско възнаграждение за
предявяването на насрещния иск и процесуално представителство по същия.
Ответницата по насрещния иск е заплатила адвокатско възнаграждение за
подаване на отговор на исковата молба и представителство и защита по този иск в
размер на сумата 420 лева.
Страните са заявили възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК относно разноските за
адвокатски възнаграждения, сторени от насрещната страна в производството по
настоящото дело.
Разноските, заплатени от Л. М. – Д., за адвокатски хонорари, не да прекомерни и
като такива не подлежат на намаляване.
Що се отнася до заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в общ
размер на сумата от 2000 лева, съдът намира направеното възражение за основателно с
оглед невисоката фактическа и правна сложност на спора и приключване на делото
след провеждането на две открити съдебни заседания. При съобразяване на
предвиденото в чл.7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и принципите за справедливо заплащане на адвокатския труд съдът
приема, че разноските за процесуално представителство по предявените първоначални
искове следва да бъдат редуцирани до сумата от 900 лева, а разноските по насрещния
иск за заплатено адвокатско възнаграждение до сумата от 500 лева.
Съобразно изхода от първоначално предявените искове на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
на ищцата по същите се следват разноски, както следва: сумата 1168,47 лева за
производството по гр.д. № 9987/2020 г. по описа на СРС; сумата 386,74 лева за
производството по к.гр.д. № 1122/2022 г. по описа на ВКС; сумата 634,26 лева за
производството по гр.д. № 35886/2022 г. по описа на СРС.
На ответника по тези искове и съобразно отхвърлената част от същите /при
съобразяване на началния момент, от който вземанията се считат погасени чрез
прихващане/ на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК се следват разноски, както следва: сумата 183,07
лева за производството по к.гр.д. № 1122/2022 г. по описа на ВКС и сумата 294,47 лева
за производството по гр.д. № 35886/2022 г. по описа на СРС.
По насрещния иск, предвид че същият се отхвърля като погасен чрез съдебно
прихващане, чийто ефект е настъпил преди предявяването на исковете, право на
разноски има само ответникът по същия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Страната е
сторила разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 420
лева, които следва да й бъдат присъдени изцяло.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******], да заплати на Л. С. М., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******], на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сумата от 2060 евро, представляваща
незаплатена наемна цена за периода м.09.2019 г. – 10.01.2020 г., дължима по силата на
сключен между страните договор за наем [*******] за ползване на апартамент
7
[*******], находящ се в [*******], ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба /21.02.2020 г./ до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ този иск за
разликата до пълния предявен размер от 2680 евро ПОРАДИ ИЗВЪРШЕНО
СЪДЕБНО ПРИХВАЩАНЕ със вземане на И. Й. П. в размер на сумата от 620 евро,
представляваща подлежащ на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от
Л. С. М. във връзка със сключения между страните договор за наем [*******] депозит
до размера на по-малкото от двете вземания.
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******], да заплати на Л. С. М., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******] на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 156,35 лева, представляваща лихва
за забава върху главното вземане за периода 06.09.2019 г. – 20.02.2020 г., като
ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен размер от 169,41 лева като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Й. П., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен
адрес: [*******], срещу Л. С. М., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 620 евро,
представляваща подлежаща на връщане сума, заплатена като депозит на Л. С. М. във
връзка със сключения между страните договор за наем [*******] ПОРАДИ
ИЗВЪРШЕНО СЪДЕБНО ПРИХВАЩАНЕ на това вземане със вземане на Л. С. М.
в размер на сумата 2680 евро, представляваща незаплатена наемна цена за периода
м.09.2019 г. – 10.01.2020 г., дължима по силата на сключен между страните договор за
наем [*******] за ползване на апартамент [*******], находящ се в [*******], до
размера на по-малкото от двете вземания.
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН **********, с адрес [*******], да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на Л. С. М., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******] сумата 1168,47 лева, представляваща разноски за производството по гр.д. №
9987/2020 г. по описа на СРС; сумата 386,74 лева, представляваща разноски за
производството по к.гр.д. № 1122/2022 г. по описа на ВКС; сумата 634,26 лева,
представляваща разноски за производството по гр.д. № 35886/2022 г. по описа на СРС
съобразно уважената част от първоначално предявените искове и сумата от 420 лева,
представляваща разноски за производството по гр.д. № 35886/2022 г. по описа на СРС
по приетия за съвместно разглеждане насрещен иск.
ОСЪЖДА Л. С. М., ЕГН **********, с адрес [*******], съдебен адрес:
[*******], да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК на И. Й. П., ЕГН
**********, с адрес [*******], съдебен адрес: [*******], сумата 183,07 лева,
представляваща разноски за производството по к.гр.д. № 1122/2022 г. по описа на ВКС
и сумата 294,47 лева, представляваща разноски за производството по гр.д. №
35886/2022 г. по описа на СРС съобразно отхвърлената част от първоначално
предявените искове.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8