№ 6078
гр. София, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110123212 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД.
Производството е образувано по предявени от „Изи Асет Мениджмънт“ АД
срещу П. К. К. установителни искове за установяване на вземания, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 38847/2023
г. по описа на СРС.
В исковата молба ищецът твърди, че на 27.10.2021 г. между него и ответникът
бил сключен договор за паричен заем № 4297797, по силата на който предоставил на
ответника сумата от 850,00 лева, а последният се задължил да я върне на 16 равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 56,67 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40 %. Въз основа на последния, размерът на общо дължимата
възнаградителна лихва за срока на договора възлизал на сумата от 106,72 лева.
Ищецът поддържа, че ответникът не изпълнявал надлежно задължението си за
своевременно заплащане на дължимата главница и начислена възнаградителна лихва,
като към датата на подаване на исковата молба в съда неплатената сума възлиза на
общо 745,87 лева, от която 707,62 лева – главница и 38,25 лева – лихва. Поддържа, че
подал заявление по чл.410 ГПК, но поради връчване на издадената заповед на
длъжника – настоящ ответник по реда на чл.47, ал.5 ГПК, обуславя правния си интерес
от предявените в настоящото производство искове. Моли съда да постанови решение,
с което да признае за установено, че ответникът му дължи сумите, както следва:
сумата от 707,62 лева, представляваща сбор от задълженията за главница по договор за
паричен заем № 4297797 от 27.10.2021 г. и сумата от 38,25 лева, представляваща
1
възнаградителна лихва, дължима за периода от 17.11.2021 г. до 16.02.2022 г.
Претендирана и сторените в заповедното и исковата производство разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от назначения по
реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответника, в който се оспорва
автентичността на подписа на П. К. в процесния договор. Отделно от предходното се
излагат доводи, че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40 %
нарушава добрите нрави, поради което е налице нищожност на договореното
възнаграждение. По отношение на клаузата, предвиждаща предоставяне на
обезпечения от страна на заемателя се изразява становище, че липсват доказателства
за сключен договор с гарант или за изпълнение на това условие, което поставя под
съмнение автентичността на договора и неговите условия. Липсата на ясно посочени
условия относно обезпечението и тяхното изпълнение представлява нарушение на
принципа за прозрачност и създава несигурност относно валидността на договора.
Излагат се и доводи, че уговореното „възнаграждение на гаранта“ представлява
добавък към договорната лихва, което е в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Отделно
от предходното, вземането за „възнаграждение на гаранта“, представлява скрита
печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява. Поддържа се още, че
възнаградителната лихва е уговорената неравноправно по смисъла на чл.143 ЗЗП, като
при сключване на договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване на
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, но липсвало ясна методика
за формиране на лихвения процент по заема и ГПР. Ето защо, разписаните в чл.2, т.6 и
чл.2, т.8 лихва и ГПР, са недействителни. Излагат се и доводи за нищожност на
договора за заем на основание чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По изложените в
отговора доводи и съображения се иска отхвърляне на предявените искове като
неоснователни и недоказани.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 38877/2023 г. по
описа на СРС е, че по заявление на „Изи Асет Мениджмънт” АД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът –
настоящ ответник да заплати на заявителя сумата от 745,87 лева, представляваща
главница по Договор за паричен заем № 4297797/27.10.2021 г., ведно със законната
лихва, считано от 12.07.2023 г. до изплащане на вземането, както и разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане от 11.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 38877/2023 г. по описа на СРС,
съдът е констатирал, че издадената заповед е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което е указал на заявителя - настоящ ищец, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му едномесечен срок
2
ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото
производство.
Видно от приложения по делото договор за паричен заем № 4297797 от
27.10.2021 г. е, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е възникнало
облигационно правоотношение, по силата на което на ответника е предоставена заемна
сума в размер на 850,00 лева. Видно от договора е, че фиксираният годишен лихвен
процент по заема е 40,00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 49,20 %.
Съгласно клаузите на договора, заемателят-настоящ ответник се е задължил да върне
сумата в срок от 16 седмици, на 16 седмични погасителни вноски в размер на 56,67
лева всяка. Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения – две физически лица – поръчители, който да отговарят на
определени условия, банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от
заемодателя дружество-гарант. В първото по делото открито съдебно заседание съдът
е извършил констатация с оригинала на договора, като е установил пълната им
идентичност.
С оглед откритото на основание чл.194, ал.1 ГПК производство по оспорване
истинността - автентичността на подписа за „заемател“, по делото е изслушано и
прието заключение на съдебно-почеркова експертиза. Видно от същото е, че след
изследване на оригинала на договора за паричен заем и сравнителен материал от
заявления за издаване на документи за самоличност на ответника, вещото лице е
категорично, че подписите, положени в долния десен ъгъл под печатния текст и в
мястото за „заемател“ в договор за паричен заем № 4297797/27.10.2021 г., са положени
от ответника в настоящото производство П. К. К..
С оглед предходното, оспорването на договора за паричен заем следва да бъде
признато за недоказано, което може да стане и с решението по делото, съгласно
чл.194, ал.3, изр.1 ГПК, което в тази част има характер на определение /в този смисъл
решение № 135 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 820/2009 г., IV г. о., ГК,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което не е
оспорено от страните и е прието от съда като обективно и компетентно дадено е, че
реално получената от ответника сума по договора е 452,01 лева, тъй като е
рефинансиран договор за заем № 4255087 в размер на 397,99 лева. Ответникът е
погасил сумата от 224,84 лева, с която е погасено задължение за главница в размер на
142,38 лева, възнаградителна лихва в размер на 18,47 лева и поръчителство в размер
на 63,99 лева. Видно още от заключението е, че ако при изчисляването на ГПР се
включат и разходите по договор за гаранция в размер на 341,48 лева, то ГПР възлиза
на 1125,33 лева и не отговоря на действително приложения в кредитното
правоотношение.
3
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По допустимостта:
На първо място съдът намира за необходимо да отбележи, че с исковата молба
за първи път е предявен иск за сумата от 38,25 лева, представляваща възнаградителна
лихва, начислена на периода от 17.11.2021 г. до 16.02.2022 г. Становището на ищеца,
обективирано в уточнителна молба с вх.№ 158907/15.05.2024 г., че „съдът
самосиндикално е приел“, че вземането в заповедното производство е за главница, не
може да бъде споделено. Видно от подаденото по ч.гр.д.№ 38847/2023 г. заявление е,
че в б.“а“ на т.9 „Парично вземане“, заявителят е посочил сумата от 745,87 лева, за
която в т.12 е посочил, че това е сума, която длъжникът е получил по договора за
паричен заем. Видно от т.9 от заявлението е, че в графата за лихви не е обективирана
сума за възнаградителна лихва така, както се сочи в настоящото производство. Такова
вземане не е посочено и в т.12 – „Обстоятелства, от които произтича вземането“. Ето
защо, въвеждането за първи път на това вземане с исковата молба, е недопустимо.
Установителен иск по чл.422 ГПК е допустим само за вземания, посочени в заповедта
за изпълнение, като следва да се има предвид, че релевантно при преценката за
допустимост на иска е заповедта за изпълнение, а не подаденото заявление.
Предвид гореизложеното предявения иск сумата от 38,25 лева, представляваща
възнаградителна лихва, начислена на периода от 17.11.2021 г. до 16.02.2022 г., следва
да бъде оставен без разглеждане, тъй като е недопустим.
По основателността:
По предявения иск за главница в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване наличието на облигационно правоотношение между него и
ответника по силата на сключен договор за паричен заем № 4297797 от 27.10.2021 г.,
по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума; размера на
претендираните вземания за главница и лихва /поотделно/.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането на
претендираното вземане.
Настоящият съд намира, че от приетия по делото договор за паричен заем и
заключението на съдебно-почерковата експертиза безспорно се установява, че между
страните е възниквало облигационно правоотношение. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което не е оспорено от страните и е прието от съда като
обективно и компетентно даденото безспорно се установява, че на ответника е
отпуснат заем в размер на 850,00 лева, от която сума ответникът е получил сума в
размер на 452,01 лева, а със сумата от 397,99 лева е погасено задължение по договор за
заем № 4255087. Съдът дава вяра на заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, тъй като вещото лице изготвя същото на база на своите знания и опит,
4
както и въз основа на събрания по делото доказателствен материал и на
предоставените му от страните писмени доказателства /в този смисъл решение №
356/30.03.1955г. по гр.д. №4267/56г., II г.о. на ВКС/. В случая експертът е спази това
изискване, като е работил върху обективни данни, а не върху предположения.
По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. От друга страна
отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството
на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както и на
поетите с него права и задължения съдът намира, че последният има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност
и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24
ЗПК - и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. С оглед предходното и съгласно
трайно установената съдебна практика на ВКС за неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор е посочен
процент на ГПР 49,20 % т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по
кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната
5
дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В конкретния случай, видно от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза е, че след включване на разходите
по договор за гаранция от същата дата, сключен във връзка с договора за заем /но не
представен по делото/, ГРП възлиза на 1125,33 %.
С оглед предходното, настоящият съд приема, че с посочения в договора за
кредит ГПР, в който е включен само размерът на възнаградителната лихва, се цели
заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на
потребителя относно реалните разходи по кредита.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради изложеното се налага извод, че ответникът дължи само главницата по
договора за кредит. При съобразяване със заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, съгласно което ответникът е изплатил на ищеца сумата от
224,84 лева, то предявения иск за главница следва да бъде уважен за сумата от 482,78
лева. Върху тази сума се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК в съда – 12.07.2023 г. до окончателното изплащане. В
останалата част до пълния предявен с исковата молба размер от 707,62 лева искът за
6
главница следва да бъде отхвърлен. Издадената заповед по ч.гр.д.№ 38877/2023 г.
следва да бъде обезсилена за сумата над 707,62 лева.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на
разноски съразмерно на уважената част от иска. Видно от представения по делото
списък на разноските по чл.80 ГПК е, че ищецът претендира единствено
възнаграждението за съдебно-счетоводна експертиза /180,00 лева/, държавна такса
/25,00 лева/, възнаграждение за особен представител /300,00 лева/ и юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл.78, ал.8 ГПК съдът определя юрисконсултско
възнаграждение на ищеца в минимален размер от 100,00 лева, тъй като делото не е от
фактическа и правна сложност и е приключило само в едно открито съдебно
заседание, на което процесуален представител на ищеца не се е явил. Съразмерно на
уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата от 391,60 лева.
По делото няма данни за направени от ответника разноски, както и искане за
присъждане на такива, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока.
С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г.,
ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи произнасяне и по
разноските по заповедното производство, като съгласно указанията, дадени в т.12 от
ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Издадената заповед не включва
разноски, поради което и съдът не дължи произнасяне в тази насока.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО, на основание чл.194, ал.3, вр.ал.2 ГПК,
оспорването на истинността на договор за паричен заем №4297797/27.10.2021г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, предявения от „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Люлин, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
Център“, ет.2, офис 40-46 против П. К. К., ЕГН **********, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 482,78 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
4297797 от 27.10.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 12.07.2023 г. до
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за главница за сумата над
482,78 лева до предявения размер от 707,62 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин,
7
ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 40-
46 против П. К. К., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.2 ЗЗД – за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 38,25 лева, представляваща възнаградителна
лихва, дължима за периода от 17.11.2021 г. до 16.02.2022 г.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
издадена на 21.07.2023 г. по ч.гр.д.№ 38877/2023 г. по описа на СРС, 43-ти състав В
ЧАСТТА, с която е разпоредено П. К. К., ЕГН ********** да заплати на „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Люлин, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
Център“, ет.2, офис 40-46 сумата над 707,62 лева до пълния размер от 745,87 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № 4297797 от 27.10.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК П. К. К., ЕГН ********** да заплати на
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Люлин, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28,
АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46 сумата от 391,60 лева, представляваща
направени разноски в производството пред първоинстанционния съд, съразмерно на
уважената част от предявените искове.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8