Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 108 17.11.2017 г. град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, II-ро гражданско отделение, V-ти въззивен състав, на деветнадесети октомври две хиляди и
седемнадесета година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Таня ЕВТИМОВА
мл.с. Сияна ДИМИТРОВА
Секретар - Тодорка Стоянова
като разгледа докладваното от младши съдия Сияна Димитрова
въззивно гражданско дело № 1095 по описа за
2017 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 3666/19.05.2017 г. от
ответниците П.Г.Б., ЕГН ********** и Г.П.Б., ЕГН **********, чрез адвокат Борислава
Бачкова от БАК, със съдебен адрес в гр. Бургас, бул. „Демокрация“ № 90, ет. 1 срещу решение № 52/12.04.2017 г. на Районен
съд – Несебър, постановено по гр.д. № 755/2015 г.
С обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е уважил претенцията
на ищеца „БМ ЛИЗИНГ“ АД, ЕИК ********* за обявяване на недействителено по
отношение на него извършено дарение на недвижим имот между ответниците П.Г.Б., Г.П.Б.
и А.П.Х., обективирано в нотариален акт № *, дело №
* г. по описа на нотариус Стоян Ангелов, рег. № 208 на КЧСИ, район на
действие РС – Несебър. Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца разноски в размер на 2661 лева.
Във въззивната си жалба пред настоящия съд, ответниците П.Б. и Г.Б.
обжалват изцяло първоинстанционното решение и излагат доводи за неговата
незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Твърди се, че районният съд
формирал неправилен извод за действителното наличие на ищцовото вземане, от
което се извежда и качеството му на кредитор. Сочи се, че вещите предмет на
договори за лизинг, сключени с ищеца, били погинали, а наведените твърдения на
въззивнизите за липса на задължения по посочените договори и нищожност на техни
клаузи останали необсъдени от съда. Прави се оплакване за нарушение на
материалния закон, тъй като районният съд не приложил чл. 231, ал. 3 от ЗЗД във
вр. с чл. 89 от ЗЗД. Навеждат се доводи и за отсъствието на втория и третия
елемент от фактическия състав на предявения иск – увреждащо кредитора действие
и знание на длъжниците, като се излагат подробни съображения в този смисъл. При
посочените аргументи, въззивниците молят за отмяната на първоинстанционния акт
и решаване на спора по същество с решение, с което предявения иск да бъде
отхвърлен и в тяхна полза бъдат присъдени направените съдебни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „БМ ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК
*********, чрез адвокат Галина Георгиева Костова от САК, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „Солунска“ № 6 е подал отговор на въззивната жалба, с който изразява становище, че
същата е неоснователна, а обжалвания съдебен акт – законосъобразен и правилен,
като излага подробни съображения по оплакванията, релевирани от въззивника.
Твърди се, че в рамките на първоинстанционното производство въззивниците не са
установили идентитет между погиналите вещи и тези предмет на сключените
договори за лизинг с въззиваемото дружество. Излагат се съображения за
неоснователност на релевираното оплакване за допуснато от съда нарушение на
материалния закон поради неприлагане на чл. 231, ал. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 89
от ЗЗД, както и досежно процесуалната легитимация на въззиваемото дружество
предвид константната практика на ВКС по приложението на чл. 135 от ЗЗД, като се
сочи, че за доказване останалите елементи на фактическия състав е достатъчно
увреждащата сделка да е безвъзмездна и длъжникът да е знаел за кредиторовото
вземане. Прави се искане за потвърждаване на първоинстанционния акт.
Въззивниците, в съдебно заседание, чрез пълномощника си, поддържат
въззивната жалба, като правят искане за присъждане на разноски във въззивното
производство и представят списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата А.П.Х. не представя отговор на въззивната жалба и не
изразява становище по делото. В открито съдебно заседание се представлява от
процесуалния представител на въззивниците.
Представителят на въззиваемото дружество „БМ ЛИЗИНГ“ ЕАД, в открито
съдебно заседание поддържа, че въззивната жалба е неоснователна и моли
решението да бъде потвърдено. Иска се присъждане на направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна
защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни с правен интерес
о обжалването, поради което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решението е валидно и допустимо (постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба).
Разгледана по
същество жалбата е неоснователна. В тази връзка следва да се отбележи, че
процесното първоинстанционно решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите на НРС, които изцяло споделя относно
възприетата фактическа обстановка, а във връзка с оплакванията по жалбата, като
съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не се спори, а и от представени по делото Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 1, * г. по описа на нотариус Стоян Ангелов, рег. №
208 на НК, район на действие РС – Несебър и Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № *, дело № * г. по описа на нотариус Стоян Ангелов, рег. №
208 на НК, район на действие РС – Несебър, се установява, че
въззивниците-ответници са придобили процесните идеални части собственост от
самостоятелен обект № 12, с административен адрес: гр. *, * а, ет. 1, ап. 12 с ид. № 11538.502.69.24.3 по КК на гр. Свет Влас,
представляващ двуетажна еднофамилна къща – първи и втори етаж в сграда № 24,
построена в поземлен имот с ид. № 11538.502.69 по КК на гр. Свет Влас, ведно със
съответните ид. части от общите части на сградата и ведно с 82/9444 кв.м. от
поземления имот, като в последствие са ги прехвърлили по силата на дарение на
въззиваемата-ответница А.П.Х..
Безспорно по делото е и обстоятелството, установено и с удостоверение
за семейно положение, че въззивникът П.Б. е баща, а въззивникът Г.Б. – брат на
надарената въззиваема А.Х..
Между страните е безспорно, а и от представен нотариално заверен
договор за финансов лизинг № 20111114/24.11.2011 г. е видно, че
въззивниците-ответници са се задължили солидарно заедно с
дружеството-лизингополучател „Балканкар Мизия БГ“ ЕООД пред
въззиваемия-лизингодател „БМ ЛИЗИНГ“ АД, ЕИК ********* /понастоящем еднолично
търговско дружество/ при клаузите на договора и приетите общи условия към него,
като цената на договора е 147 561,53 евро.
От приложена по делото счетоводна справка по договора от въззиваемото
дружество и изготвените и приети по делото основно и две допълнителни
заключения на съдебно-счетоводна експертиза от вещото лице Генко Генков се
установява, че по сключения договор има останали задължения, както следва: към
19.08.2013 г. – 50 888,73 лева, към 01.09.2015 г. – 187 312,72 лева,
към 25.10.2016 г. – 208 748,51 лева, а по сключен втори договор за финансов
лизинг № 20110814/02.09.2011 г. между страните, останалите задължения са: към
19.08.2013 г. – 43 175,91 лева, към 01.09.2015 г. – 98 921,83 лева,
към 25.10.2016 г. – 98 921,83 лева. Експертът е заключил още, че общо по
двата договора лизингополучателят е заплатил сумата от 268 833,21 лева, а
лизингодателят е осчетоводил сумата от 269 696,34 лева, като разликата от
863,13 лева се формира от заплатена от третия солидарен длъжник по договор № 20110814/02.09.2011
г. – „Ромекс кар“ ЕООД неустойка и заплатени застрахователни обезщетения.
От събраните пред районния съд гласни доказателства – показания на
свидетеля Бонева, свидетел на ответниците-въззивници, се установява, че е
дългогодишен служител при работодатели – виззивниците П.Б. и Г. Б. и въззиваемата А.Х., като понастоящем е
управител на дружеството-лизингополучател по упоменатите договори за финансов
лизинг „Балканкар Мизия БГ“. Свидетелят твърди, че е присъствал на предаването
на вещите предмет на финансов лизинг от въззиваемия-лизингодател „БМ лизинг“ АД
на „Балканкар Мизия БГ‘ ЕООД.
От показанията на свидетеля Димитрова, свидетел на ищеца-въззиваем, се
установява, че в качеството си на регионален мениджър на „БМ ЛИЗИНГ“ АД за южна
България е сключила два договора с „Балкан Мизия БГ“ и един с „Ромекс Кар“ през
2011 г., като при подготовката на едната сделка е водила комуникация с П.Б.,
който се задължил солидарно по нея, а за следващата с него и Г.Б.. Сочи, че не
е общувала с въззивниците през времето, през което договорите са били редовно
обслужвани, но се е срещала с тях по повод забавени плащания и обсъждане на
нови погасителни планове, като им давала актуална информация за размера на
задълженията при всяко тяхно посещение в нейния офис. Свидетелят установява, че
затруднения по погасяването на задълженията по договорите са възникнали през
2012 г., като през 2013 г. по всяка вероятност е била последната им среща, на
която са обсъждали договорните задължения.
Районен съд - Несебър е бил сезиран с иск с правно основание - чл. 135
от ЗЗД.
Безспорно в настоящия случай се касае до искова претенция за упражняване
на потестативно право - прогласяване за относително недействителна по отношение
на кредитора-ищец на сделка по разпореждане с имущество от страна на длъжниците-ответници,
с цел запазване на длъжниковото имущество, поради застрашаване
удовлетворяването на вземането на кредитора.
Спорът пред настоящия съд се съсредоточава досежно наличието на
предпоставките за уважаване на претенцията по чл. 135 от ЗЗД.
Правото на кредитора да обяви за недействителни спрямо него
увреждащите го действия на длъжника възниква по силата на закона при наличието
на фактически състав с установени от законодателя елементи.
На първо място е необходимо да се установи наличието на вземане - само
това лице, което е кредитор на длъжника разполага с преобразуващото право по
чл. 135 от ЗЗД. Вземането следва да е действително, да не е погасено, като не е
налице изискване същото да е ликвидно и изискуемо. Това вземане на кредитора
трябва да е възникнало преди извършването на действието, чиято относителна
недействителност се иска да бъде прогласена, съобразно разпоредбата на чл. 135,
ал. 3 от ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че състоянието на длъжниковото
имущество се изследва от съда към момента, в който кредиторът е придобил
вземането си, предвид факта, че той разчита на общото обезпечение, което
имуществото на длъжника съставлява при възникване на неговото право.
Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие,
което може да бъде под формата на всеки гражданскоправен действителен акт, като
същевременно е необходимо да е действително и да уврежда кредитора, за да може
да бъде отменено. Такова увреждане несъмнено е налице в случаите, при които чрез
разпореждане с имущество се намалява възможността на кредитора да се
удовлетвори.
В тежест на кредитора-ищец е
доказването на факта на притежавано вземане, момента на неговото
възникване, както и увреждащия характера на действието, т.е. на първите две
предпоставки.
Третата предпоставка за възникване правото да се иска да бъдат обявени
за недействителни действията на длъжника има субективен характер и е сложена в
зависимост от това дали действието е безвъзмездно или възмездно. В първия
случай правото възниква щом длъжника е знаел за увреждането. Във втория случай
преобразуващото право изисква не само длъжника, но и лицето, с което той е
договарял да са знаели за увреждането, като в тази връзка е въведена и оборимата
презумпция, че знанието се предполага до доказване на противното, ако третото
лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Тук следва да се отбележи, че решението по иск с правно основание чл. 135
от ЗЗД не се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането на кредитора,
като действително съществуващо, ликвидно и изискуемо и няма самостоятелна
изпълнителна сила за принудителното му удовлетворяване. Последното, при
оспорване на длъжника, се реализира чрез самостоятелен осъдителен иск, който може
да бъде и съединен с иска по чл. 135 от ЗЗД, какъвто обаче не е настоящият
случай.
В производството по чл. 135 от ЗЗД съдът изхожда от твърдените факти
за съществуването на вземането и доказателства, формално материализиращи
основание на вземането, обуславящи в достатъчна степен процесуалната
легитимация на кредитора - ищец, без последният да е задължен пълно и главно да
доказва материалноправната си легитимация на кредитор. Сама по себе си тя не е
условие за установяване предпоставките и постановяване решение по иска по чл. 135
от ЗЗД, а отричането й в отделно производство не конфронтира с последиците на
предходно уважен иск по чл. 135 от ЗЗД. Целта на този иск е да обяви за
относително недействителна, само по отношение на кредитора, увреждащата го сделка
на длъжника с третото лице. Същата, обаче, продължава да съществува като
действителна между сключилите я страни. Ако качеството „кредитор“ бъде
последващо отречено, непротивопоставимостта загубва правните си последици. Те
не могат да бъдат реализирани спрямо имуществото - обект на атакуваната сделка
- единствено на основание влязлото в сила решение по чл. 135 от ЗЗД, без
изпълнителната сила на осъдително решение срещу длъжника. В този смисъл са и
мотивите, изложени по т.1 от ТР № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и актуалната
ръководна практика на ВКС, постановена с Решение № 165 от 19.05.2016 г. по т. д. № 883 / 2014 г., 2-ро т.о.;
Решение № 639/6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о.; Решение №
328 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 879/2009 г., III г. о. и др.
По горните доводи и от представените по делото писмени доказателства –
договор за финансов лизинг № 20111114/24.11.2011 г., счетоводни справки, както
и от заключенията на вещото лице по делото, за настоящия съд се налага извода,
че първата предвидена предпоставка – наличие на вземане и легитимация на ищеца
с качеството на кредитор по отношение на ответниците П.Б. и Г.Б. е формално
установена по делото. Не могат да се споделят оплакванията на въззивниците за прекратяване
на договорната връзка, по силата на която са се задължили солидарно пред
въззиваемото дружество. Тези доводи са неотносими към предмета на настоящото
производство и не следва да бъдат обсъждани, доколкото пред настоящия съд не е
представено за преценка влязло в сила съдебно решение, с което установеното с
представените доказателства вземане да е отречено. Материалната предпоставка за
качеството на въззиваемото дружество на кредитор по отношение на въззивниците е
установена към предхождащи атакуваната сделка дати, като в настоящият съдебен
процес не следва да се провежда пълно и главно доказване на правата, от които
въззиваемият-ищец черпи правния си интерес. За пълнота следва да се отбележи,
че представените от въззивниците доказателства не установяват безспорното погасяване
на вземането към въззиваемото дружество поради наличие на основание за
разваляне на процесния договор за лизинг. Действително са налице индиции за
възникнал пожар по твърдяното местонахождение на процесните активи, предмет на договора
за финансов лизинг, но не се установява без съмнение погиването им изцяло. Още
повече, последиците от развалянето на договорно правоотношение се уреждат при
определени правила за риска и представляват неговото развитие, предвид което и
договорената пасивна солидарност на страната на въззивниците по същото
обосновава и отговорността в нетипичното развитие на правоотношението.
Вторият посочен по-горе елемент от фактическия състав на приложимата
правна норма е извършването на действие, което да уврежда кредитора. В
конкретния случай извършеното действие е сделка. Както бе посочено, необходимо
е това действие да води до увреждане интересите на ищцовата страна в качеството
и на кредитор. Съдът изцяло споделя правните изводи на първоинстанционния съд, че
в случая и от доказателствата по делото се установява наличие на увреждане от сочения
вид. Увреждането на ищеца се състои в намаляване възможността на кредитора да
се удовлетвори от имуществото на длъжниците с осъщественото прехвърляне на правото
им на собственост върху посочения недвижим имот чрез дарение. Безспорно е, че с
извършеното дарение се достига до затрудняване събирането на вземането на
ищеца, респективно до евентуална невъзможност. В тази връзка следва да се
отбележи, че увреждане е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое
имущество или имуществото му намалява. Обедняването на длъжника може да се
състои както в намаляване на неговия актив, така и в увеличаване на неговия
пасив. Кредиторът може да иска да бъде обявено за недействително всяка такова
действие, включително и такова, което би затруднило неговото осъществяване,
след като има посоченото по-горе качество. Това е така, тъй като длъжниковото
имущество служи като общо обезпечение за вземането; всяко действие на длъжника,
с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо
спрямо кредитора и от момента на извършването на такова действие за последния
възниква правото да иска отмяната му /така и решение № 38/24.07.2012 г. на ВКС
по гр.д. № 1348/2010 г., IV г. о./. Извършеният акт на дарение безспорно е
действие, с което длъжникът на ищеца намалява на актива си и неговото наличие е
достатъчно по горните доводи да открие възможността на кредитора да упражни
правото си да иска отмяната му.
Неоснователни са възраженията на въззивниците, че не е налице
увреждащо действие, тъй като към датата на сключване на атакуваната сделка те
не са имали качеството на длъжници по отношение на въззиваемото дружество
поради разваляне на сключения договор за финансов лизинг по право. Този въпрос
бе поставен при разглеждане на първата предпоставка и касае по същество
изследване на вземането, което следва да бъде предмет на отделен исков процес.
Още повече, както бе отбелязано, абсолютното действие на договорената пасивна
солидарност произтича от единството на престацията и от връзката между
задълженията, предвид което тя остава да обвързва страните през целия живот на
правоотношението, независимо от атипичното му развитие. При иск по чл. 135 ЗЗД
без значение е и обезпечаването на кредитора с имущество на друг от солидарните
длъжници, като кредиторът може да иска изпълнение на задължението от когото и
да е от длъжниците, съгласно чл. 122,
ал. 1 от ЗЗД /в този смисъл Решение № 224/30.10.2014 г. по гр. д. № 2310/2014
г. на ВКС/.
Досежно неведения с въззивната жалба довод за нищожност на част от
клаузите на приетите между въззивниците и въззиваемото дружество ОУ по договора
за лизинг, следва да подчертае, че нищожността на определени клаузи не влече
нищожност на договора като цяло, още по-малко на уговорената солидарност на
страната на лизингополучателя.
По горните доводи, съдът намира, че в настоящото производство е
установено наличието на първия и втория елемент от фактическия състав на
правото на кредитора да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него
действията на длъжниците. Тъй като в случая, атакуваната сделка е безвъзмездна,
то за да е основателна претенцията, следва да е налице и знание на длъжниците.
В тази насока е напълно достатъчно в момента на извършване на действието длъжниците
да са знаели, че имат кредитор и че действието го уврежда, като е без значение
субективното психическо отношение на лицето, което е получило престацията от
длъжника. Дори и то да не е знаело за увреждането, неговият интерес не може да
бъде предпочетен пред този на кредитора, защото това лице е получило
имуществото на длъжника, без да е престирало насреща. Наред с това,
законодателят е въвел в чл. 135 ал. 2 от ЗЗД една оборима презумпция, че
знанието на определен кръг лица, които са в близки отношения с длъжника, се
предполага. Ако те твърдят, че не са знаели за увреждането, трябва да докажат
твърдението си, при съобразяване, че цитираната по-горе норма презюмира и
знанието на длъжника. Тази презумпция не е оборена в настоящото производство от
ответниците по делото. Напротив,
събраните по делото показания оборват изцяло възраженията им за незнание, с
оглед заявеното от св. Бонева, че въпреки, че е управител на
дружеството–лизингополучател „Балканкар Мизия БГ“ ЕООД припознава като свои
работодатели именно ответниците. Изявлението на свидетеля налага логическия
извод, че знанието на управителя за финансовите задължения на дружеството са
достигали и до сочените от него за работодатели въззивници. Тези обстоятелства
намират опора и в показанията на св. Димитрова, съгласно които, през 2013 г., в
качеството си на представител на въззиваемото дружество-ищец е провела среща с
въззивниците относно наличните задължения по договорите за финансов лизинг. Не
на последно място, следва да се отбележи, че незнанието на закона не извинява,
а твърденията на въззивниците, че са формирали субективно убеждение, че са
изгубили качеството на длъжници по отношение на лизингодателя-ищец не влияе
доказаното от тях знание за вземанията по процесния договор за лизинг. По изложените
съображения, следва да се приеме, че третият елемент от фактическия състав на
приложимата правна норма също е установен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Районен съд - Несебър -
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изхода на спора на въззивниците-ответници не се следват
разноски за производството по делото. На въззиваемата страна – ищец, на
основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 от ГПК, следва да се присъдят
своевременно поисканите и заплатени разноски за въззивното производство в
размер на 1399,37 лева - адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52/12.04.2017 г. на Районен съд – Несебър, постановено по
гр.д. № 755/2015 г.
ОСЪЖДА П.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: *** и Г.П.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплатят на „БМ ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Шипка“ № 36, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 273 от ГПК, сумата от 1399,37
/хиляда триста деветдесет и девет лева и 37 ст./ лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщението му на страните пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Препис от постановеното решение да се изпрати
на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.