РЕШЕНИЕ
№ 921
гр. Велико Търново, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ
при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА
като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело №
20254110100407 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на М. О. К., в която се излагат твърдения, че с
ответника е сключила Договор за паричен заем Кредирект № *** от 19.04.2021г., съгласно
който последният й е предоставил сумата от 1000 лв. Изтъква се, че задължението е следвало
да се погаси заедно с начислените договорна лихва и неустойка в срок до 19.04.2022г.
Навеждат се доводи, че в договора и в Общите условия на кредитора е уговорено
задължение за предоставяне на обезпечение от кредитополучателя чрез поръчител или
банкова гаранция, а в случай на неизпълнение - плащане на неустойка от 1341,72 лв.
Изтъква се, че е налице неяснота при формиране на годишния процент на разходите /ГПР/ и
невключване в него на разходите за неустойка, водещо до надвишаване размера по чл. 19, ал.
4 от ЗПК както и че уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва. Твърди се, че това води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от
ЗПК като отправя искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
му, както и да осъди ответника да плати направените по делото разноски
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който
оспорва основателността на исковата претенция. Признава сключването на процесния
договор като изтъква, че оспорените клаузи са действителни и не противоречат на
изискванията на ЗПК. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на предявения
иск и за присъждане на разноски.
Ответниците, в срока по чл. 131 от ГПК, представят отговори на исковата молба, в който
оспорват основателността на предявените искове. Признават сключването на договорите за
1
кредит и за предоставяне на поръчителство като изтъкват, че оспорените клаузи са
действителни, поради което е налице валидно основание за плащане на уговорените с тях
суми. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на исковите претенции и за
присъждане на разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Предмет на делото са обективно съединени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 от Закона
за потребителския кредит /ЗПК/.
От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:
На 19.04.2021г. между „СИТИ КЕШ” ООД в качеството на кредитор и М. К. в качеството на
кредитополучател е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***Кредиторът
предоставил на кредитополучателя сумата от 1000 лв., която следвало да се върне заедно с
начислената възнаградителна лихва от 274,28 лв. на 12 месечни вноски в срок до
19.04.2022г. Страните постигнали съгласие ГПР по кредита да е 47,96 %, а годишният
процент на възнаградителната лихва – 40,05 %. В т. 6 от договора кредитополучателят поел
задължение в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение по чл. 33 от
Общите условия - чрез поръчител или банкова гаранция, а при неизпълнение - да плати
неустойка в общ размер на 1341,72 лв., разпределена на вноски съгласно погасителния план.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което за него са
приложими разпоредбите на ЗПК. Клаузата на т. 6.2, в която е уговорена неустойка при
непредоставяне на обезпечение от длъжника след отпускане на кредита е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД тъй като накърнява добрите нрави. Съгласно чл. 92 от
ЗЗД неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по договора и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват.
Уговарянето й извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции води
до нищожността на неустойката, защото противоречи на принципа на справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. В разглеждания случай чрез нея се цели да се
прехвърли рискът от неизпълнение на задължението на кредитора преди отпускане на
кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска обезпечение. Поради
това неизпълнението на задължението на длъжника да предостави исканото обезпечение не
води до възникване на вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не
може да черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни разходи
към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални вреди от
непредоставянето на обезпечение е показателно, че с неустойката се цели заобикаляне
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на допълнително
възнаграждение във връзка с предоставяне на кредита, надвишаващо по размер
предоставеното финансиране и постъпващо като печалба в полза на кредитора, поради което
клаузата на т. 6.2 от договора е нищожна и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Изложените
2
съображения навеждат на извод за нарушаване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за
определянето на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал.
4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. Това води до
недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, като кредитополучателят
следва да върне само чистата стойност на кредита, без начислените лихви. Поради
изложеното исковата претенция по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК е основателна
и следва да бъде уважена.
При този изход на делото искането на ответника за присъждане на разноски е неоснователно
като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК той следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 584,64 лв. представляващи направените по делото разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на платеното от
ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно. Същото е определено в минимален
размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 и § 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски
възнаграждения, което съответства на реално извършената работа по делото от
процесуалния представител и с обстоятелствата, че то не се характеризира с правна и
фактическа сложност, и е решено в едно съдебно заседание.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
Приема за установено по предявения иск от М. О. К. с ЕГН: ********** от гр. ***, ж.к.
„***”, бл. *, вх. *, ет. **, ап. *, срещу „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление гр. ***, район ***, бул. „***” №*, ет. *, че Договор за паричен заем Кредирект
№ ***от ***г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за
потребителския кредит.
Осъжда „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район
***, бул. „***” №*, ет. *, да заплати на М. О. К. с ЕГН: ********** от гр. ***, ж.к. „***”, бл.
* вх. *, ет. *, ап. **, сумата от 584,64 лв. /петстотин осемдесет и четири лева и шестдесет и
четири стотинки/, представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
3