Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София, 24.04.2020 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 5809 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 536871 от 16.11.2018 г., постановено по гр. дело № 15775/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 32-ри състав, е уважил частично предявените от „Софийка вода” АД срещу М.С.Л. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите от 1433,26 лева, представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от 08.01.2013 г. до 13.10.2017 г. за имот - ап. № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, клиентски № **********, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението - 06.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 282,81 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 08.02.2013 г. до 13.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 12.12.2017 г. по ч.гр. дело № 85562/2017 г. на СРС, I ГО, 32-ри състав, като е отхвърлил претенциите за сумите над 1433,26 лева и над 282,81 лева, съответно до пълните претендирани размери от 1687,41 лева и 339,93 лева. С решението ответната страна е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 184,11 лева – разноски по делото, а ищецът е осъден да заплати на ответната страна на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 46,06 лева.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която са уважени предявените исковe, е постъпила въззивна жалба от М.С.Л. чрез адв. И.-А.Н., в която прави оплакване, че атакуваното решение е неправилно, тъй като се основава единствено на заключението на вещото лице по приетата счетоводна експертиза. Излага подробни доводи в тази връзка и оспорва редовността на воденото счетоводство. Сочи, че ищецът не е доказал, че е доставял вода в процесния имот, както и нейното количество. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв не е постъпил от „С.в.” АД.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което същият дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. второ от ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „С.в.” АД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3093415 от 06.12.2017 г. г. срещу М.С.Л., по което е образувано ч. гр. дело № 85562/2017 г. на СРС, I ГО, 32-ри състав, по което на 12.12.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, като други относими съгласно т. 11а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС възражения не са направени. При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е предявил установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими.

Предявените обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и по тях в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги за процесния период при одобрени от КЕВР общи условия; че в изпълнение на сключения между страните договор е предоставил ВиК услуги за процесния период, както и размера на претендираното вземане, а по иска с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за спорния период.

Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно- битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения.

Според дадената в § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на ВиК- услуги“, това са юридически или физически лица- собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти. Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник- чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Наредбата.

Според чл. 40, ал. 1 от Наредбата услугите ВиК се заплащат по цени, определени по реда на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги. При неспазванена сроковете за плащане на изразходваното количество вода, определени в общите условия и договорите, се заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал 2 от ЗЗД.

В конкретния случай между страните не е спорно, поради което и отделено като такова по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК с доклада по делото, че ответната страна има качеството на потребител на ВиК услуги за описания в исковата молба имот и за спорния период, като по делото не е спорно, че сумите са начислявани на база потреблението за двама човека в имота, тъй като липсват направени реални отчети.

Според чл. 32, ал. 2, във вр. с чл. 11, ал. 4 от Наредбата и чл. 17, ал. 2 и 3 от Общите условия на ищеца, когато след водопроводното отклонение има повече от един потребител, водомерът на водопроводното отклонение е общ водомер, а при сгради-етажна собственост, както и при водоснабдявани обекти с повече от един потребител, всеки потребител поставя индивидуални водомери, които са елементи на сградната водопроводна инсталация или на вътрешната водопроводна мрежа на потребителите.

Съгласно чл. 35, ал. 1 от Наредба № 4 показанията на водомерите се отчитат с точност до 1 куб. метра за период, който се определя в общите условия или договора, но не по-дълъг от шест месеца, като според чл. 23, ал. 1, т. 2 от ОУ на ищеца в конкретния случай за потребители с питейно-битови нужди отчетът се извършва на период от три месеца, като според ал. 2 на същия текст отчитането на индивидуалните водомери след общия водомер се осъществява най-малко веднъж на три месеца, до 24 часа след отчитането на общия водомер. Според чл. 24, ал. 1 от ОУ потребителят е длъжен да осигурява свободен и безопасен достъп на легитимните длъжностни лица на ВиК оператора за извършване на отчети на водомера на сградното водопроводно отклонение и на индивидуалните водомери. Според ал. 2 достъпът до помещенията, в които са монтирани водомерите, се осигурява от потребителя за времето, посочено в съобщението от ВиК оператора. Според чл. 24, ал. 3 от ОУ при отказ на потребителя да осигури достъп на длъжностното лице на оператора до водомера, и/или при неосигуряване на достъп повече от една година по реда на чл. 23, ал. 6 и на чл. 24, ал. 3, длъжностното лице съставя протокол, който се подписва от него и от поне един свидетел. Длъжностното лице отбелязва в протокола трите имена и адреса на свидетеля, който може да бъде и длъжностно лице на ВиК оператора. Според чл. 49 от ОУ при отказ на потребителя, установен с протокола по чл. 24, ал. 4, да осигури достъп на длъжностното лице на ВиК оператора за отчитане на показанията на водомер, разходът на вода се изчислява по пропускателната способност на водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при 6 часа потребление в денонощието и изтичане на водата със скорост 1 m/s, за периода до предишен реален отчет, но не по дълъг от 6 месеца.

От приетото заключение на вещото лице по изслушаната ССчЕ, която не е оспорена от страните по реда на чл. 200 от ГПК и на което настоящия състав дава вяра, се установява, че през процесния период в счетоводството на ищеца са начислявани суми за потребено количество вода, отчитано на база при максималния брой от двама потребители, като вещото лице е посочило и обема на доставените услуги за периода от 08.02.2013 г. до 13.10.2017 г. е 1753,26 лв. за главница и 354,59 лв. за лихва, от които ответната страна е заплатила 320,00 лв. Първоинстанционният съд е прихванал изпълнението на сумата от 320 лв. срещу натрупаната главица и е изчислил по реда на чл. 162 от ГПК дължимата за периода лихва за забава по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, при уважаване на главния иск основателни са претенциите за лихвата за забава върху тази главницата в посочения размер.

Оплакванията на въззивника във въззивната жалба относно обосноваността на заключението на експерта, настоящият състав счита за неоснователни. В проведеното на 16.10.2018 г. съдебно заседание, когато е изслушано и прието заключението по допусната в първа инстанция ССчЕ, процесуалният представител на въззивника е задал единствено въпрос въз основа на какви документи е работило вещото лице, което е отговорило на питането, като е разяснило, че е извършило проверка в счетоводството на ищеца и е констатирало, че всички записи там отговарят на наличните документи, в допълнение на което е посочило, че отчети за реално потребление липсват, тъй като не е осигурен достъп до водомерите, след което процесуалният представител на въззивника е заявил, че няма въпроси към вещото лице и заключението следва да бъде прието без възражения, т.е в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК не са изложени никакви оплаквания за непълнота, неяснота или необоснованост на заключението, поради което и доколкото вещото лице е дало отговор на поставените въпроси заключението правилно е било взето предвид от първоинстанционния съд при постановяване на решението. Що се отнася до възражението, че ищецът не е предоставил документите – двустранно подписани реални отчети, за които е бил задължен с определението по чл. 146 от ГПК, същото е неоснователно, тъй като с нарочно определение в съдебното заседание, след констатиране, че сумите в действителност са начислявани на база потребление, а не на база двустранни отчети на индивидуалните водомери, тъй като достъп до тях не е бил осигурен от потребителя, определението по чл. 190 от ГПК е отменено, поради което не е възможно да се приложат последиците по чл. 190, ал. 2 от ГПК.

По отношение на оспорването относно редовността на счетоводните записвания на ищеца, безспорно вписванията в счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл. 182 ГПК, респ. чл. 55 от ТЗ. Като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира и при оспорване съгласно чл. 154 ал.1 от ГПК подлежи на доказване и на преценка, като всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения (така Решение № 1991 от 10.08.1957 г. по гр. д. № 3941/1957 г. на ВС, IV г.о. и Решение № 187 от 24.01.2013 г. по т.д. № 436/2012 г. на II ТО на ВКС). В настоящия случай обаче възражението на ищеца във връзка с редовността на счетоводните записи е заявено за път с въззивната жалба, като такова оспорване не е направено и след изслушване на заключението на вещото лице и разясненията към него, поради което същото е преклудирано.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания в това число и досежно спазване на процедурата за начисляване на количеството начилена вода на база, броя на ползвалите лица и момента на изпадане на длъжника в забава, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на разноски има право въззиваемата страна, но при липса на доказателства, че такива са сторени и при липса на искане в тази връзка, такива не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 536871 от 16.11.2018 г., постановено по гр. дело № 15775/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 32-ри състав в обжалваната част.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.