№ 911
гр. София , 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на седми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна ВълД.
Мария Яначкова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно гражданско дело №
20211000500716 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба на ответника П. Г. К.,
подадена срещу решението на Софийския градски съд, Гражданско отделение, І-14
състав, постановено на 02.10.2020 г. по гр. дело № 6879/2019 г., с което
Във въззивната жалба се твърди, че решението на градския съд е
незаконосъобразно. Излагат се следните оплаквания:
На първо място, че при постановяване на решението СГС е приложил
неправилно нормата на чл.46 от договора между НРБ и СФРЮ за взаимна правна
помощ и конкретно:
Че е неправилна преценката на съда относно компетентността на районния съд в
гр. *** – Сърбия, да разреши спора с оглед разпоредбата на чл.46, ал.1, б. „а“ от
договора, с оглед на обстоятелството, че постоянният адрес на П.К. е в България;
Че е неправилна преценката на съда относно обстоятелствата по чл.46, ал.1, б.
„г“ от договора, след като е приел, че П.К. в качеството му на ответник е бил редовно
призоваван и уведомяван според законодателството на Република Сърбия, което
представлява и нарушение на основни принципи на българското право – не му е бил
връчен препис от насрещния иск, решението е постановено при условията на
1
неприсъственост на ответника и липса на отговор от негова страна;
Че е неправилна преценката на съда относно обстоятелствата по чл.46, ал.1, б.
„в“ от договора, след като е приел, че процесното решение не противоречи на
българското законодателство.
На второ място се твърди, че в производството пред СГС са допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до
нарушение на принципите на диспозитивното начало, състезателното начало и
равенството на страните в процеса. Конкретно се сочи, че ищцовата страна
многократно не е изпълнявала разпорежданията на съда за представяне на писмените
доказателства в превод на български език, но вместо да приеме за преклудирана
възможността да бъдат представяни нови доказателства на по-късен етап, в съдебно
заседание на 03.02.2020 г. съдът е предоставил допълнителна възможност на ищеца да
ги представи, което е направено и в заседанието на 15.06.2020 г.
Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което искането за
признаване и допускане изпълнение на решението на решението, постановено от съда
в Република Сърбия, да бъде отхвърлено. Претендира се заплащане на съдебните
разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ищец „ТРАЯЛ КОРПОРАЦИЯ“ АД – ***, чрез своя процесуален
представител изразява становище, че жалбата е неоснователна. В подадения срещу нея
отговор оспорва всяко едно от оплакванията на жалбоподателя и привежда конкретни
аргументи за тяхната неоснователност.
Освен с жалбата на ответника, въззивният съд е сезиран и с частна жалба,
подадена от името на ищеца „ТРАЯЛ КОРПОРАЦИЯ“ АД срещу определението на
СГС по същото дело, постановено на 14.12.2020 г. по реда на чл. 248 от ГПК, с което
съдът е отказал да измени решението си в частта за разноските.
В частната жалба се твърди, че съдът не е изложил съображения, защо счита
заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения за прекомерни и какво следва да се
разбира под понятието „прекомерност“. Поддържа се, че в случая е неприложима
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, тъй
като делото е с международен елемент и и се отличава с голяма фактическа и правна
сложност. Посочва се, че материалният интерес на спора е приблизително 225 000 лева
и намалените от СГС възнаграждения не съответстват на риска, поет от
представлявалия ищеца адвокат.
2
Иска се отмяна на определението и присъждане като разноски на заплатените от
„Траял корпорация“ адвокатски възнаграждения.
Срещу частната жалба не е подаден отговор от ответника П.К..
Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира
следното:
Видно от решение на управителния съвет на предприятието за производство на
гумени и химически изделия „Траял корпорация“ АД – гр. ***, прието на 19.01.2009 г.,
считано от тази дата П. Г. К. е бил избран за генерален директор на това предприятие.
Видно от присъда на районния съд в гр. ***, постановена на 29.12.2012 г. по
наказателно дело № 2К 186/2012, подсъдимият П.К. е признат за виновен в това, че в
качеството си на генерален директор на фирма „Траял корпорация“ АД е допуснал
очевидна безстопанственост и поради нехайство е причинил щета на фирмата в размер
на 6 667 182,63 динара, с което е извършил наказуемото деяние безстопанственост по
чл.234, ал.2 във връзка с ал.1 от НК. Постановено е наказание лишаване от свобода за
срок от 9 месеца – условно.
В присъдата самоличността на подсъдимия е посочена със следните
индивидуализиращи данни: роден на 18.04.1966 г. в София, с баща Г. и майка Б.,
фамилия по рождение Д.. Адресът му в Република Сърбия е посочен като: ***, ул.
„***“ № *, ап.*.
От представеното в настоящото производство удостоверение за родствени
връзки е видно, че личните имена на родителите на П.К. са съответно Г. и Б..
Ответникът не е оспорил, че такава присъда е била произнесена по отношение
на него.
Към исковата молба е приложен и препис от съдебен акт, преведен като
„присъда“, постановена на 07.11.2013 г. по дело № П.99/13 на районен съд ***.
/очевидно се касае за осъдително решение, постановено по гражданско дело/. Видно от
този съдебен акт, с него „ищецът-ответник по насрещен иск“ П.К. от *** е бил осъден
да заплати на „ответника-ищец“ по насрещен иск „Траял корпорация“ АД от ***, на
основание обезщетение, установено с влязла в сила присъда на районен съд *** № 2К
186/12 от 29.02.2012 г., сума в размер на 6 667 182,63 динара със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на внасяне на насрещния иск 09.04.2012 г. до
3
окончателното изплащане в срок от 15 дена под заплаха за изпълнение.
В мотивите на решението е посочено, че ответникът по насрещния иск не е
представил отговор в срок от 30 дни, поради което съгласно чл.350 от ГПК съдът
постановява „присъда“, с която удовлетворява исковата молба /“присъда поради
пропуск“ – очевидно става въпрос за процедура по постановяване на неприсъствено
решение/.
Към отговора на исковата молба е приложен протокол от съдебно заседание на
основния съд – ***, проведено на 07.11.2012 г. по дело 2П1 № 116/12. От този
протокол се установява, че ищец по него е бил П.К., който е представляван в съдебното
заседание от адвокат Д. М.. А от ответника по иска, предявен от К. – „Траял
Корпорация“ АД, е бил предявен насрещен иск. Адв. М. е направил възражение, че не е
получил пълния текст от отговора на исковата молба, а само първата страница и е
заявил, че не желае в този момент да разисква „ответната“ искова молба изцяло.
Предложил е, преписката по „ответната“ искова молба да се отдели и да бъде
разпределена на друг съдия.
В същия протокол е отразено, че на пълномощника на ищеца е връчена втората
страница на отговора на исковата молба.
Делото е било отложено с цел даване на възможност на страните да изразят
становище по връчените им в съдебно заседание документи в 15-дневен срок, „под
санкции при пропуск“.
Съдът е обявил, че по предложението за обединяване-разделяне на ответната
искова молба ще се произнесе допълнително.
По настоящото дело П.К. е представил също „Писмено заявление от
пълномощника на ищеца със становище по отговора на ответника на исковата
молба и насрещната искова молба“, подадено на 21.11.2012 г. по дело 2 П.1 №
116/12. От съдържанието на това изявление може да се установи, че през 2012 г. П.К. е
предявил срещу „Траял корпорация“ АД искови претенции за заплащане на полагащи
му се възнаграждения, произтичащи от трудов договор. А с отговора на неговата
искова молба дружеството е предявило насрещен иск за сумата, за която по
наказателното дело К. е бил признат за виновен, че е причинил щета на „Траял
корпорация“.
В цитираното заявление пълномощникът на К. е заявил изрично, че няма да
заяви становище по насрещната искова молба докато съдът не се произнесе, дали тя ще
бъде разглеждана в производството по дело 2 П.1 № 116/12.
4
Освен това е приложено и допълнително заявление, постъпило в съда на
18.12.2012 г. , с което е оспорена компетентността на сръбския съд с твърдението, че
ответникът по насрещния иск К. живее в България, никога не е имал постоянно
местожителство в Сърбия, а е имал само обявено местопребиваване в ***, където е
назначен на работа.
Ответникът е представил и протокол от съдебно заседание от 21.12.2012 г.,
проведено по дело 2 П.1 № 116/12., на което П.К. отново е бил представляван от адв.
Д. М.. В това заседание съдът е постановил разделяне на производството по насрещния
иск и предаване на делото за разглеждане от съдебен състав по граждански дела.
По отделения насрещен иск е образувано дело № П 99/13 по описа на съда в
***, по което е постановен съдебният акт, признаването и изпълнението на който се
иска в настоящото производство. Видно от представените копия от призовки по това
дело, по него са правени опити за призоваване на ответника К. от адреса му в Сърбия
през месеците юни и август 2013 г.; опити за връчване на постановеното решение през
месеците януари и март 2014 г. – включително чрез полицията. Ответникът е
представил и писмо от дирекцията на полицията в ***, в което се отговаря на съда в
***, че разрешението за пребиваване на П.К. в Сърбия е било със срок на валидност до
21.04.2012 г. и че същият е напуснал адреса през 2012 г.
В изпълнение на указанията на СГС, дадени с доклада му по чл.146 от ГПК,
ищецът „Траял корпорация“ АД е представил удостоверение, издадено на 22.01.2020
г. от районния съд в *** , че решението, постановено по дело № П 99/13 е влязло в
сила на 05.05.2014 г.
Представено е и предложение за повторно гледане, подадено на 07.04.2015 г.
от П.К. до съда в ***. В него е заявено, че решението на съда по дело № П 99/13 е
било получено от пълномощника на К. на 30.03.2015 г. Изложени са подробни
твърдения, че К. е напуснал адреса, на който са му били изпращани съобщенията, още
в края на месец февруари 2012 г. С доводите, че не е получил редовно връчен препис
от насрещната искова молба и от призовките по дело № П 99/13, поради което не са
били налице основания за постановяване на неприсъствено решение, е „предложил“,
решението да бъде отменено и делото да бъде повторно разгледано.
С решение от 18.05.2018 г., постановено по дело № П 99/13 районният съд в
*** е отхвърлил предложението. Видно от подробните мотиви към това решение,
съдът е приел, че на ответника не е отнета възможността да участва в гледането пред
съда чрез незаконни действия, особено като се има предвид, че насрещният иск е
предявен в производството по дело 2П1 116/12, в което К. е посочил като свой адрес
именно този, на който са му изпращани по късно книжата по отделеното производство,
5
както и че препис от насрещната искова молба е бил връчен на неговия пълномощник.
В това решение е записано, че същото може да се обжалва пред Висшия съд в
*** в срок от 15 дена от датата на получаване на писмен екземпляр от решението.
Горното решение е било обжалвано от пълномощника на П.К.. С решение от
25.10.2018 г., постановено по дело Гж № 1023/18 , Висшият съд в *** е потвърдил
решението на районния съд. Изложени са подробни мотиви за липса на процесуални
нарушения, при които да е било постановено решението, което е предмет на
признаване в настоящото производство /л.253-256/. Видно от диспозитива на
решението на Висшия съд, в него не е посочена възможност за обжалване, от което
следва извод, че същото е окончателно.
С оглед на обсъдените по-горе доказателства, въззивният съд намира следното:
По жалбата на ответника П.К.:
По делото не се спори, че в процедурата по признаване на чуждестранното
решение е приложим Договор между Народна Република България и Федеративна
Народна Република Югославия за взаимна правна помощ /Ратифициран с Указ № 167
на Президиума на Народното събрание от 8.06.1956 г. В сила от 26.01.1957 г./. По
силата на чл.3 от КМЧП, когато е налице действащ двустранен международен договор,
преценката относно условията за признаване и допускане на изпълнението на
чуждестранното решение се извършва при съблюдаване на този договор. В тези случаи
нормите на КМЧП се прилагат субсидиарно – доколкото в договора определени
въпроси не са изрично уредени.
Съгласно чл.42 от този договор, „По искане на заинтересуваното лице
договарящите държави са длъжни да признават, съответно да допускат на своята
територия изпълнението на следните решения на съдилищата на другата договаряща
държава: на влезли в сила и подлежащи на изпълнение решения на съдилищата и на
съдебни спогодби по граждански дела…“
По отделните оплаквания, развити във въззивната жалба на ответника П.К.,
настоящият съдебен състав намира следното:
1.Относно твърдението, че е неправилна преценката на съда относно
компетентността на районния съд в гр. *** – Сърбия, да разреши спора с оглед
разпоредбата на чл.46, ал.1, б. „а“ от договора, като не е отчел обстоятелството, че
постоянният адрес на П.К. е в България: Цитираната разпоредба предвижда, че
признаване, съответно допускане на изпълнението следва да се допусне „а) ако според
6
законодателството на държавата, в която се иска да се признае, съответно да се допусне
изпълнението, решаването на делото не е от изключителната компетенция на местните
съдилища“. В случая се иска признаване на осъдително решение за заплащане на
обезщетение от непозволено увреждане, при което вредата е причинена на територията
на Република Сърбия и това е установено с влязла в сила присъда, постановена от
сръбски съд. Изключителна компетентност на българските съдилища за такива искове
не е предвидена изрично – нито в двустранния договор, нито в КМЧП /чл.19/.
Следователно, оплакването на жалбоподателя К. за нарушение на чл.46, ал.1, б. „а“ от
двустранния договор е неоснователно;
2.Относно твърдението за нарушение на чл.46, ал.1, б. „г“ от договора –
нередовност на призоваването и нарушаване на правото на защита на ответника в
производството по насрещния иск: Тази разпоредба на договора предвижда, че
чуждестранното решение се признава: „г) ако страната, която не е участвувала в
процеса, е била редовно призовавана и уведомявана според законодателството на
държавата, в която е постановено решението, за което трябва да се представят особени
доказателства.“ Както беше цитирано по-горе, по тези оплаквания е проведено
отделно производство пред компетентния сръбски съд, който ги е обсъдил в решенията
си, постановени по искането за отмяна на неприсъственото решение.
В чл.120, ал.1 от КМЧП е предвидено, че ответникът в производството по
признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение не може да се
позовава на нарушения по чл.117 т. 2 /невръчване на препис от искова молба,
нередовно призоваване и др./, които е могъл да изтъкне пред чуждия съд. В настоящия
случай тези нарушения не само са били изтъкнати пред чуждия съд от пълномощник
на П.К., но по неговите искания е проведено на две инстанции самостоятелно
производство, където оплакванията за нарушено право на участие в процеса са
подробно обсъдени и приети за неоснователни с влязъл в сила съдебен акт.
Оплакването на жалбоподателя К. е неоснователно;
3.Относно твърдението, че процесното решение противоречи на българското
законодателство по смисъла на чл.46, ал.1, б. „в“ от договора, а именно, че на
признаване и изпълнение подлежи чуждестранно решение: „в) ако изпълнението на
решението не противоречи на законодателството на договарящата държава, на чиято
територия трябва да се проведе изпълнението“; Обезщетяване на вреди, причинени в
резултат от престъпление, не противоречи на българското законодателство. Напротив,
такава хипотеза е уредена и в чл.45 и сл. от българския ЗЗД. И това оплакване е
неоснователно.
7
Относно оплакването, че в производството пред СГС са допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в двукратно давана
възможност на ищеца за представяне на превод на писмените доказателства: То също е
неоснователно. Обстоятелството, че на ищеца е давана възможност да представи
превод на български език на своевременно представени доказателства не нарушава
нито принципите на диспозитивното начало, нито равенството на страните в процеса.
Преводите не представляват нови доказателства, за които би могла да се обсъжда
преклузия, а привеждане на представените доказателства в съответствие с
изискванията на чл.4, ал.1 от ГПК.
По частната жалба на ищеца „Траял корпорация“: Всъщност решението и
определението по чл. 248 от ГПК се обжалват в частта, с която съдът е редуцирал
заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в
производството пред СГС – 7 735,31 лева; разноски за процесуално представителство
за обезпечително производство за първа инстанция – 3 716,08 лева и 1 955,83 лева за
процесуално представителство за обезпечително производство за втора инстанция. Към
представения списък с разноски са приложени договори за правна защита и
съдействие, фактури и извлечения от банкови преводи /л.260-292 от
първоинстанционното дело/.
В издадените от адвокатското дружество фактури е посочено, че ДДС не е
начислен на осн. чл.86, ал.3 от ЗДДС. Разпоредбата на чл.86, ал.3 от ЗДДС предвижда,
че „Не се начислява данък при извършване на освободена доставка, освободено
вътреобщностно придобиване, както и при доставка с място на изпълнение извън
територията на страната“. От представените доказателства за плащане, извършено от
дружеството ищец, не се установява то да е заплатило ДДС върху договорените
адвокатски възнаграждения, поради което такова не му се дължи.
Съгласно чл.25 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие в
производства по екзекватура минималното възнаграждение е 300 лева. За
производството пред СГС от ищеца са заплатени 7 735,31 лева. От ответната страна е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК.
В мотивите към ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че „Основанието
по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска
защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова
искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на
8
спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги
обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е
различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика,
разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След
тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.“
Настоящият спор се отличава с фактическа и правна сложност. Пред първата
съдебна инстанция са представяни множество доказателства, проведени са 3 открити
съдебни заседания, осъществена е адвокатска защита в значителен обем. Поради това
въззивният съд намира, че е необосновано, адвокатското възнаграждение да бъде
намалявано до 400 лева. Според настоящия съдебен състав, адвокатското
възнаграждение, заплатено от дружеството ищец за първата съдебна инстанция, следва
да бъде редуцирано до 4 000 лева. С решението на СГС са присъдени 400 лева,
следователно с въззивното решение следва да му се присъдят още 3 600 лева.
Що се отнася до заплатеното адвокатско възнаграждение за обезпечителното
производство – първа и втора инстанция, съдът взе предвид на първо място нормата на
чл.7, ал.7 от наредбата, съгласно която за производство по обезпечаване на бъдещ иск
възнаграждението се определя по правилата на ал.2 на базата на половината от
стойностите на претендираните суми. В случая е поискано налагане на обезпечение за
вземане в размер на приблизително 221 000 лева. Определено по горната методика /на
база на 110 500 лева/, минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 3 740 лева.
За първоинстанционното обезпечително производство ищецът е заплатил 3 716, 08
лева – следователно, под минималното по наредбата, поради което не подлежи на
намаляване. За това производство СГС е присъдил 300 лева, поради което следва да му
се присъдят още 3 416,08 лева.
За производството по обезпечение на бъдещия иск пред втората съдебна
инстанция е приложима разпоредбата на чл.7, ал.2, т.6 от наредбата, съгласно която
минималният размер е 1/3 от този за първата инстанция – т.е. 1 247 лева. За това
производство дружеството ищец е заплатило 1 955,83 лева. Въззивният съд намира, че
над изчисленото по наредбата – 1 247 лева, възнаграждението е прекомерно, с оглед
сложността на производството пред САС по обезпечението. Градският съд е присъдил
за въззивното обезпечително производство 200 лева, поради което с настоящото
решение следва да се присъдят още 1 047 лева.
В останалата й част частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение.
9
По разноските за въззивната инстанция: Поради неоснователността на
въззивната жалба, подадена от жалбоподателя ответник П.К., на него не се дължат
разноски за настоящата инстанция.
Въззиваемият ищец е документирал разноски в размер на 7 735,31 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на жалбоподателя
е направил възражение за прекомерност на възнаграждението. Въззивният съд, като взе
предвид, че производството пред въззивната инстанция е приключило в едно съдебно
заседание, без представяне на нови доказателства, намира, че заплатеното в посочения
размер възнаграждение е действително прекомерно. Като отчете и сложността на спора
и обема на защитата, реализирана с отговора на въззивната жалба, съдът намира, че е
необосновано възнаграждението да бъде намалявано до минималното по наредбата, а
следва да бъде признато като разноски в размер на 2 000 лева
Воден от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския градски съд, Гражданско
отделение, І-14 състав, постановено на 02.10.2020 г. по гр. дело № 6879/2019 г.
ОТМЕНЯ определението Софийския градски съд, Гражданско отделение, І-14
състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК на 14.12.2020 г. по гр. дело № 6879/2019
г. В ТЕЗИ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които съдът е отказал да измени решението си в частта
за разноските относно заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца за сумите 3 600
/три хиляди и шестстотин/ лева; 3 416,08 /три хиляди, четиристотин и шестнадесет
лева и 08 ст./ и 1 047 /хиляда и четиридесет и седем/ лева И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. Г. К. с ЕГН ********** от гр. ***, ЖК “***“, бл.**, вх.*, ет.* да
заплати на „ТРАЯЛ КОРПОРАЦИЯ“ АД – ***, Република Сърбия, представлявано от
адв.Е. С. от САК, още 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лева адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред Софийския градски съд по гр.
дело № 6879/2019 г.; още 3 416,08 /три хиляди, четиристотин и шестнадесет лева и 08
10
ст./ адвокатско възнаграждение за производството по обезпечение на бъдещ иск по гр.
дело № 3561/2019 г. по описа на СГС, ІІ-ри брачен състав и още 1 047 /хиляда и
четиридесет и седем/ лева адвокатско възнаграждение за производството по ч.гр. дело
№ 1704/2019 г. по описа на САС, ТО, 15 състав..
ПОТВЪРЖДАВА определението Софийския градски съд, Гражданско
отделение, І-14 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК на 14.12.2020 г. по гр.
дело № 6879/2019 г. в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА П. Г. К. с ЕГН ********** от гр. ***, ЖК “***“, бл.**, вх.*, ет.* да
заплати на „ТРАЯЛ КОРПОРАЦИЯ“ АД – ***, Република Сърбия, представлявано от
адв.Е. С. от САК, разноски за производството пред Софийския апелативен съд в размер
на 2 000 /две хиляди/ лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му, при
спазване на изискванията на чл.280 и чл.284 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11