№ 725
гр. Велико Търново, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:ДИМО КОЛЕВ
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЧЕВА
като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Гражданско дело №
20214110103648 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск за собственост с право основание
чл. 124 ГПК.
Ищецът основава исковата си претенция на твърдения, че на основание
давностно владение признато с нот. акт № 66/26.04.1972г., том 2, дело 501/72г. на
нотариус при ВТРС е собственик на сграда с идентификатор ***.2., представляваща
църковна килия, построена в поземлен имот с идентификатор ***, а по регулационния
план на гр. **, съставляващ парцел I-49, в стр. кв. 10. Ищецът сочи, че спорната
постройка се намира в двора на църквата и е построена през 1834г. Допълва, че
необезпокоявано е владял същата чрез църковното си настоятелство от 14.05.1871г.,
когато е създадена Българската православна църква /БПЦ/ с приема на Устава за
управление на Българската екзархия, до датата на подаване на исковата молба. Ищецът
уточнява, че през 2020г. във връзка с одобряване на инвестиционен проект за ремонт
на покривната конструкция на спорната сграда узнал, че същата е актувана като
публична общинска собственост с АПОС № 3739/31.01.2007г. Изтъква, че посочения
административен акт има декларативен характер и не създава права, поради което
оспорва ответникът да е собственик на процесния имот. По тези съображения ищецът
отправя искане до съда да приеме за установено по отношение на ответника, че е
собственик на сграда с идентификатор ***.2 по КККР на гр. *** на основание
давностно владение. Претендира разноски.
1
С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Възразява, че спорната сграда е обект за трайно
задоволяване на обществени потребности от местно значение, като част от гробищния
парк на населеното място, в който се извършват траурни обреди и на основание чл. 3
ал. 2 т. 3 ЗОС е публична общинска собственост, поради което през 2007г. е издаден
процесния АПОС. Възразява, че оттогава до настоящият момент постоянно,
непрекъснато, явно и необезпокоявано упражнява фактическа власт върху имота, чрез
кметство гр. ***, поради което твърди да го е придобил по давност. Във връзка с
наведеното придобивно основание изтъква, че през 2010г. е подал декларации по чл. 14
и чл. 17 ЗДМТ за облагане с дължимия местен данък върху недвижимия имот.
Възразява, че е предприел действия за ремонт на имота, като е кандидатствал за
финансиране пред различни държавни институции, както и че е поддържал имота през
визирания период. Изтъква, че през 2018г. е възложил и изготвил инвестиционен
проект за цялостна реконструкция на спорната сграда. Ответникът смята, че по този
начин недвусмислено е манифестирал поведение присъщо за собственик на имот, за
разлика от ищеца, който е бездействал през периода от 2007г. до настоящия момент и
не е владял процесната сграда. С тези доводи ответникът моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като взе предвид наличните доказателства и становищата на страните,
намира за установено следното:
Съгласно нот. акт № 66/26.04.1972г., том 2, дело 501/72г. на нотариус при ВТРС
ищецът е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място с
площ от 1070 кв.м., представляващ дворище пл. № 49 по кадастралния план на гр. ***,
за което е отреден парцел I – 49, кв. 10 по регулационния план на с.гр., с построените в
него църква и църковна килия, при граници: улица, от две страни гробища и общинско
място. Съгласно скица № 40/23.03.1972г., послужила за издаване на нотариалния акт,
имотът е записан като черковен, като построено в него килийно училище е с площ от
150 кв.м. Същото е разположено в югоизточния край на поземления имот и е с
идентификатор 20242.500.105.2., според действащите към момента КККР на гр. ***,
одобрени със Заповед № РД – 18- 702/11.10.2019г. на изп. директор на АГКК /скица №
15-845681/15.09.2020г./. За процесната сграда /бивше килийно училище, полумасивна
конструкция, построено през 1850г., състояща се от 7 броя помещения/, както и за
УПИ II в кв. 5, с площ от 6420 кв.м., отреден за „озеленяване“ е издаден акт за
публична общинска собственост /АПОС/ № 3739/31.01.2007г. В същият като правно
основание за придобиване на собственост е посочена нормата на чл. 3 ал. 2 т. 3 ЗОС.
През 2010г. ответната страна чрез кметство гр. *** е подало декларации по чл. 14 и чл.
17 от ЗМДТ във връзка с данъчното облагане на спорната сграда относно дължимия
местен данък, в които същата е декларирана като публична общинска собственост.
Между страните не е спорно, че сградата на бившето килийно училище, заедно с
2
църквата „Св. Марина“ и камбанарията, представляват архитектурен комплекс, който
през 1979г. е обявен за паметник на културата с местно значение. Обстоятелство, което
се установява и от писмо на министъра на културата от 03.12.2009г. до ответната
община, ведно с приложения към него доклад от 06.10.2009г. /лист 43-44/. От
последният е видно, че кметът на гр. *** от 2005г. е изготвил проект – програма и
количествено – стойностна сметка, преработена през 2009г., за необходимите
укрепвания на процесната сграда, като поради липса на средства в ответната община
работата по проекта е спряна и не е включен в инвестиционната й програма.
От протокол от 21.04.2010г. на комисия, включваща представители на страните
по делото, е видно, че е обследвано състоянието на архитектурния комплекс и в
частност на спорната сграда. Констатирано е, че поради липса на средства процесите
по деформации и амортизации продължат и е предложено да се търсят възможности за
финансиране на реставрационни мероприятия както от Великотърновската Света
Митрополия, така и чрез кметство гр. ***. Във връзка с констатациите в протокола е
разменена кореспонденция между ответната община и Министерството на културата и
Националния институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/ относно
укрепване на камбанарията в процесния архитектурен комплекс.
През 2015г. специализирана комисия назначена от кмета на ответната община
отново извършва проверка за състоянието на сградата на бившето килийно училище,
като констатациите й са отразени в КП № ВТ-1911/05.02.2015г. В него е посочено, че
сградата е актувана като публична общинска собственост, че е заплашена от
самосрутване, поради което е предложено собственикът да изготви инвестиционен
проект за реконструкция на покрива и възстановяване на училището. Дадени са
препоръки към кмета на ответната община за аварийно укрепване на разрушената част
от каменната фасада и временно защитно покритие над самосрутилия се покрив, както
и за разработване и съгласуване на проект за възстановяване на сградата на училището.
В изпълнение на тези предписания през 2018г. е изготвен инвестиционен проект за
„Реконструкция на килийно училище към църква „Св. Марина“ по автентични данни“
с възложител кметство гр. ***, който е съгласуван с Министерството на културата и с
РЗИ /листи 54-94/. От обяснителната записка към проекта е видно, че процесната
сграда представлява правоъгълна постройка с пет стаи, преградени с паянтови стени, в
чиято източна част е осъществена пристройка с обособен санитарен възел.
В края на 2020г. отец Й. – председател на църковното настоятелство при ищеца
е подал заявление до ответната община за извършване на ремонт на покривната
конструкция на спорния обект, както и заявление от 02.02.2021г. за деактуването му
като публична общинска собственост. С две отделни писма ищецът бил уведомен от
ответника, че за ремонта на сградата е изготвен инвестиционен проект и че не са
налице основанията на чл. 64 ал. 1 ЗОС за отписването й като общинска собственост
3
/листи 8-9/.
От заключението на изслушаната СТЕ, което не е оспорена от страните и се
цени от съда като обективно и компетентно дадено, се установява, че въпреки
аварийното състояние на килийното училище, същото понастоящем съществува като
годен обект на правото на собственост - сграда по смисъла на ЗУТ. Макар
фактическото му състояние да не позволява неговото ползване към момента,
съществува възможност за възстановяването му съгласно изготвения инвестиционен
проект.
От показанията на свид. П. – член на църковното настоятелство към ищеца се
установява, че родителите й са ходили на училище в процесната сграда, че след
закриването му в него са живели последователно един свещеник и две калугерки,
някъде до преди 20-30 години, както и че сградата винаги се е ползвала от църквата, в
чийто двор се намира. Свидетелката посочва, че към момента гробарите държат своите
инструменти в килийното училище, но че се топлят с дърва дарени на църквата. Не е
виждала служители на кметство гр.*** или на Община В. Търново да правят нещо в
сградата на училището, нито е чувала кметът да каза, че тя е общинска собственост.
Единствено косачи към кметството косят двора, но окосеното се събира от служители
на църквата. Знае, че църквата е искала да ремонтира килийното училище, но нямало
пари.
От показанията на свид. А. – бивша чистачка в църквата се установява, че е
чистила двора, църквата и тоалетната, намираща се в сградата на килийното училище.
Според свидетелката тоалетната е строена с пари на църквата. Сега никой не идва да
прави нещо по сградата, единствено служител на кметството коси тревата, реже
дърветата и храстите около нея, но свидетелката почиства след него. Не знае дали
църквата е имала намерение да ремонтира килийното училище.
От показанията на свид. П. се установява, че е кмет на гр. *** от 2015г. и че
оттогава ежегодните грижи за косене и снегопочистване в района на спорната сграда се
извършват от служители на кметството. Знае, че тези дейности са извършвани и от
преднишния кмет. През 2018г. по възлагане от кметството е изработен проект за
възстановяване на килийното училище, а през 2017г. със средства на кметството и
двама работника е възстановена паднала каменна зидария на тоалетната, част от
покривната й конструкция и е монтирана нова врата. Тоалетната не се почиства от
кметството, но според свидетелката е част от килийното училище. Преди 2-3 години
кметството е ремонтирало и обзавело стая в килийното училище, в която гробарите
почиват и си държат инструментите. За килийното училище има съставен акт за
общинска собственост, декларирано е като такова в ответната община през 2010г. и
оттогава до сега кметството плаща данък сгради и има разкрита партида за ток, но
няма консумация. Знае, че през 2021г. ищецът също е декларирал имота в отдел
4
„Местни данъци и такси“ и е платил данъчни задължения за пет години назад. През
същата година отец Й. е ходил при свидетелката, за да се интересува защо не върви
проекта за възстановяване на килийното училище.
От показанията на свид. М. – гл. специалист в кметство гр. *** се установява, че
предишния кмет е инициирал изготвянето на проект за реконструкция на сградата на
килийното училище и проверки от министерството на културата във връзка със
състоянието му. В изпълнение на изготвените от проверките доклади кметството е
окастрило част от клоните на дърветата, за да не се опират в покрива на килийното
училище. Поддържането на района около него и изграждането на пътеки е станало със
средства на ответната община. Постоянно се почиствало и косяло, защото оттам е
входа за гробищния парк. Кметството ремонтирало паднала стена на тоалетната,
покрива над нея и сложило нова врата, ремонтирало и стаята на гробарите.
Свидетелката не е виждала някой от църквата да почистват килийното училище и
пространството около него, нито да извършва ремонти дейности.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е положителен установителен иск за собственост от правосубектно
лице, представляващо местно поделение на Българската православна църква –
Българска Патриаршия и на Великотърновската Света Митрополия. Съгласно чл. 140
ал. 1 и ал. 2 от Устава на Българската православна църква /УБПЦ/ църквата е
обединение на православните християни от една или повече енории, където се намира
храмът и е юридическо лице, като наименованието й като ЮЛ е наименованието на
съответния храм. В процеса ищецът – църквата „Св. Марина“ гр. *** разполага с
активна процесуална легитимация, тъй като действа чрез църковното си настоятелство
и неговия председател отец Й. /заповед № 76/22.07.2020г. и протокол №
12/30.12.2020г./ и е налице съгласие и одобрение от Великотърновския епархийски
митрополит църковното настоятелство да води иска за собственост, както изисква
разпоредбата на чл. 154 т. 12 от УБПЦ /лист 23/. Следователно съдът е сезиран с
процесуално допустим иск за собственост, чиято основателност е предпоставена от
установяване на твърдяното от ищеца придобивно основание – в случая давностно
владение, удостоверено в представения от него нотариален акт от 1972г. издаден по
обстоятелствена проверка респ. недоказване на релевираното от ответната община
възражение за придобиване на имота по давност в периода от 2007г. до настоящия
момент.
В случая всяка от страните разполага с титул за собственост – ищецът с нот. акт
№ 66/26.04.1972г., том 2, дело 501/72г. на нотариус при ВТРС, а ответникът с АПОС №
3739/31.01.2007г., поради което в съответствие с ТР № 11/2012г. на ОСГК всяка от тях
по общото правило на чл. 154 ал. 1 ГПК следва да докаже осъществяването на
5
фактическия състав на удостовереното в тези документи придобивно основание.
Съгласно чл. 77 ЗС вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност
или по друг начин, определен в закона. Придобивната давност е способ за придобиване
на право на собственост върху чужда вещ чрез фактическото му упражняване в
продължение на определен от закона срок от време. При действието на чл. 34 от Закона
за давността /отм./ срока на давността е 20 години, а след приемане на Закона за
собствеността през 1951г. този срок съгласно чл. 79 ал. 1 ЗС е десет години. Този
придобивен способ изисква да е установено владение върху вещта с намерение за
своене, което да е продължило в горепосочените срокове. Придобиването на правото
на собственост по давност обаче изисква и позоваване на придобивната давност от
осъществяващият владението правен субект чрез предявяване на иск или възражение
при наличие на спора за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален
акт по обстоятелствена проверка.
Безспорно се установи по делото, че ищецът по реда на чл. 483 ал. 3 ГПК /отм./
се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 66/26.04.1972г., том 2,
дело 501/72г. на нотариус при ВТРС, с който на основание давностно владение му е
признато право на собственост върху дворно място с площ от 1070 кв.м., за което е
отреден парцел I – 49, кв. 10 по регулационния план на гр. ***, с построените в него
църква и църковна килия, при граници: улица, от две страни гробища и общинско
място. Към него момент ищецът също е разполагал с надлежна правосубектност и е
можел да бъде носител на права и задължения. В тази връзка съгласно чл. 160 от
действащия към този момент УБПЦ от 31.12.1950г., отменен на 02.01.2013г., ищецът е
имал статут на юридическо лице, като е можел да придобива недвижими имущества.
Междувпрочем ищецът е годен субект на правото, като част от особената юридическа
структура на Българската православна църква /БПЦ/, в качеството му на нейно
административно – териториално поделение /църква/, още с приемането на чл. 39 от
Търновската конституция, чието съдържание е възпроизведено в чл. 1 на Екзархийския
устав, потвърден с указ на княза от 04.02.1883г. От този момент БПЦ респ. нейните
поделения придобиват призната от гледна точка на Българската държава
правосубектност /Решение № 25/27.02.2015г. по гр.д. № 5326/2014г. на I г.о., ВКС/.
По делото не е оспорено от ответника в релевантния за това момент – отговора
на исковата молба респ. първото по делото заседание, че църковната килия и сградата
на килийното училище не са един и същ обект на правото на собственост. Същият не е
възразил, че се касае за различни обекти, а наведеното във второто по делото заседание
фактическо възражение в тази насока се явява преклудирано. Освен това всички
събрани по делото доказателства, вкл. скица № 40/23.03.1972г., послужила за издаване
на нотариалния акт, установяват, че в поземления имот са изградени и съществували
три сгради – църква, килийно училище /църковна килия/ и камбанария, като
6
последните две сгради са долепени една до друга. Обстоятелството, че килийното
училище и църковната килия са една и съща сграда следва и от представеното
извлечение от Юбилейната книга за с. ***, където изрично е посочено, че до сградата
на църквата е изградена килия с две стаи, едната от които се е ползвала за учебна,
както и че след Освобождението точно до нея е построена камбанарията. На следващо
място по делото изобщо не е било оспорено, че към момента на съставяне на титула за
собственост не е осъществено удостовереното в акта придобивно основание.
Доколкото към него момент е действала материалната норма на чл. 79 ал. 1 ЗС и не са
били налице условията за прилагането на изключението на § 4 от ПР на същия акт,
достатъчно за настъпване на правните последици на давностното владение е било то да
е осъществявано непрекъснато за период от 10 години. Ответната страна не е въвела
възражения, че към датата на съставяне на нотариалния акт ищецът не е бил владелец
на спорния имот, нито че към него момент не е бил изтекъл уредения в закона
давностен срок. Нещо повече от събраните по делото доказателства – показанията на
свид. П. и КП № ВТ-1911/05.02.2015г. се установява, че след 1950 г. килийното
училище е ползвано за жилищни нужди от свещеник и други служители на църквата,
включително към датата на съставяне на нотариалният акт, а и след този период.
Следователно по делото следва да се приеме, че след 1950 г. процесната сграда е
владяна от ищцовата църква спокойно, несъмнено и непрекъснато за период повече от
изискуемите 10 години по чл. 79 ал. 1 ЗС, поради което правото на собственост върху
нея е придобито по давност. С позоваването на правните последици на това
придобивно основание, при снабдяване с констативния нотариален акт за собственост
по обстоятелствена проверка, ищецът се легитимира като собственик на църковната
килия /килийното училище/, която съгласно действащите КККР на гр. ***
представлява сграда с идентификатор 20242.500.105.2 с предназначение - друг вид
обществена сграда.
Ищецът не е загубил собствеността си върху спорната постройка, когато същата
заедно с храма на църквата и камбанарията, в целостта си на архитектурен комплекс, са
обявени за паметник на културата с местно значение през 1979г. В действащия към
него момент Закон за паметниците на културата и музеите - ЗПКМ /отм./ липсва
изрично нормативно правило, което да води до придобиване на собствеността от друг
правен субект при обявяването на дадена вещ за културна ценност. По силата на този
закон единствено откритите при археологически разкопки паметници на културата
става държавна собственост /чл. 16 – чл. 20/, но процесния случай не попада в тази
хипотеза. Всички останалите паметници на културата могат да бъдат собственост на
държавата, на общините, на Българската православна църква и на другите
регистрирани вероизповедания, на физически и юридически лица. Макар това правило
изрично да е прогласено в чл. 2 ал. 3 от Закон за културното наследство – ЗКН
/обн.ДВ. бр. 19 от 13.03.2009г./, по силата на § 10 ал. 1 от ПЗР на ЗКН се отнася и за
7
заварените паметници на културата, обявени при действието на ЗПКМ /отм./. Нещо
повече, по арг. от чл. 28 ЗПКМ /отм./ може да се направи извод и че при действието на
този закон се е допускало паметници на културата да са частна собственост.
Нито първоначалната редакция на чл. 3 ал. 2 т. 3 ЗОС /обв. ДВ. бр. 44/1996г./,
нито редакцията на тази разпоредба към дата на съставяне АПОС № 3739/31.01.2007г.
съставляват оригинерно придобивно основание за ответната община по отношение на
недвижими паметници на културата с местно значение. С първоначалната си редакция
разпоредбата на чл. 3 ал. 2 т. 3 ЗОС обявява за публична собственост недвижими
имоти обявени по установения ред за паметници на културата от местно значение,
стига обаче те вече да са общинска собственост. Следователно правилото на чл. 3 ал. 2
т. 3 ЗОС и при първоначалната си редакция, и в сегашната си редакция, която е със
съвсем различно съдържание /касае изобщо обекти, предназначени за трайно
задоволяване на обществените потребности от местно значение, определени от
общинския съвет/, единствено разграничава кои от собствените на общината имоти,
придобити на уредените в закона основания, са публична собственост респ. кои са
частна общинска собственост. Способите за придобиване на общинска собственост са
изброени в чл. 2 ал. 1 т. 1 – т. 7 ЗОС, като разпоредбата на чл. 3 ал. 2 т. 3 не попада
сред изброените там.
По арг. от чл. 5 ал. 3 ЗОС актуването на имота като публична общинска
собственост през 2007г. няма конститутивно действие, доколкото акта за общинска
собственост няма правопораждащ ефект. Следователно със съставянето на АПОС №
3739/31.01.2007г. ответната община не е придобила собствеността върху спорната
сграда. По делото не се доказа да се е осъществил и фактическия състав на наведеното
от нея придобивно основание по чл. 79 ал. 1 ЗС, което е уредено в системата от
основания, водещи до възникване на общинска собственост /чл. 2 ал. 1 т. 7 ЗОС/. В
случая, доколкото ответникът се позовава на текла в негова полза придобивна давност
от 2007г. до настоящият момент т.е. след като вещта вече е била придобита от ищеца,
същият следва да докаже пълно и главно, че е прекъснал владението на собственика и
че оттогава е започнал да владее и свои вещта за себе си, като осъществяваната от него
фактическа власт е продължила повече от 10 години. Веднъж установено държането
върху имота се предполага, че продължава да се упражнява от владелеца непрекъснато
до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване
на владението /арг. чл. 83 ЗС/. Давността може да се счита за прекъсната само ако е
осъществено такова действие, с което собственикът респ. владелецът е възпрепятстван
да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху вещта, като това
действие следва да е довело до отстраняване на владелеца от имота за повече от 6
месеца /чл. 81 ЗС/. Обстоятелството, че даден имот не се полза и не се поддържа от
собственика не може да доведе до изгубване на правото на собственост. Последният
или следва да се откаже от своето право по реда на чл. 100 ЗС или имота следва да се
8
придобие от друг по оригинерен или дериватен начин.
В случая ответната община не доказа по делото да е прекъснала владението на
ищцовата църква, да я е отстранила от имота повече от 6 месеца и да е извършила
такива действия, които по несъмнен и безспорен начин да се квалифицират като
владение по см. на чл. 68 ал. 1 ЗС. Установени по делото действия на общината по
поддържане на имота и на пространството около него от една страна не водят до
прекъсване на държането на ищеца, а от друга не сочат на своене на вещта. Общината
има задължение по закон да опазва и съхранява паметниците на културата /чл. 17 ал. 1
т. ЗМСМА, чл. 17 ал.1, чл. 82 и сл. ЗКН/, поради което действията по изготвяне на
инвестиционен проект за реставрация на процесната сграда не могат да се ценят като
действия отблъскващи владението на ищеца. В тази връзка обследване на състоянието
е извършено и на самата църква и камбанария, като част от паметник на културата,
което потвърждава, че действията на общината са в изпълнение на задължението й за
съхраняване и опазване на културното наследство. Използването на едно от
помещенията на имота от служители на кметство гр. *** също не представлява
поведение, което по несъмнен начин да демонстрира прекъсване владението на
църквата върху вещта. Обстоятелството, че гробарите ползват помещението за почивка
и съхранение на инструментите не сочи на каквото и да е възпрепятстване на църквата
да ползва имота, още повече, че същата осигурява и дърва за отоплението им.
Ремонтирането на тоалетната към процесната сграда също не сочи на действие
прекъсващо и отблъскващо владението на цървката, при положение, че нейни
служители осъществяват ежедневното й стопанисване.
По тези съображения съдът намира, че ответната община не доказа по делото не
само да е прекъснала и отблъснала владението на досегашния собственик /ищеца/, но и
да е осъществявала владение върху процесната сграда с намерение да я свои.
Следователно същата не можа да установи правоизключващото си възражение, че е
придобила процесния имот по давност в периода 2007г. – 2022г. При това положение
след като ищецът се легитимира като собственик на имота с титул за собственост от
1972г. на основание давностно владение и предвид на това, че по делото не се установи
ответната община да е отнела владението му и тя на свой ред да е придобила имота по
давност, следва да се приеме в отношението между страните, че същият е собственик
на бившето килийно училище на заявеното от него основание. В тази връзка
предявения от него иск следва да се уважи изцяло.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищецът имат право на
разноски, като във връзка с водене на делото те са доказали извършване на такива в
общ размер на 462, 18 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124 ал. 1 ГПК, по отношение
на ОБЩИНА ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЕИК: *********, с адрес гр. В. Търново, пл.
„Майка България“ № 2, представлявана от кмета Д.Д.П., че ЦЪРКВА „СВЕТА
МАРИНА“ гр. ***, ул. „Шипка“ № 17, представлявана от председателя на църковното
настоятелство йеромонах Й. /Й.Х.А../ на основание давностно владение е собственик
на следния недвижим имот - сграда с идентификатор 20242.500.105.2 по КККР на гр.
***, одобрени със Заповед № РД – 18- 702/11.10.2019г. на изп. директор на АГКК, с
административен адрес гр. ***, ул. „Шипка“ № 17, разположена в поземлен имот с
идентификатор 20242.500.105, със застроена площ от 153 кв.м., брой етажи 1, с
предназначение – друг вид обществена сграда.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЕИК: *********, с адрес гр. В.
Търново, пл. „Майка България“ № 2, представлявана от кмета Д.Д.П. ДА ЗАПЛАТИ на
ЦЪРКВА „СВЕТА МАРИНА“ гр. ***, ул. „Шипка“ № 17, представлявана от
председателя на църковното настоятелство йеромонах Й. /Й.Х.А../ СУМАТА от 462, 18
лв. /четиристотин шестдесет и два лева и 18 стотинки/, представляваща направени по
делото разноски.
На основание чл. 115 ал. 2 ЗС, съдът ДАВА шестмесечен срок на ищеца за
отбелязване на решението в Службата по вписвания при ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
10