Р
Е Ш Е Н И Е
№...................
гр. София, ...............2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „Г“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на единадесети
февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Мая Симеонова,
разгледа докладваното от младши съдия
Углярова въззивно гражданско
дело № 15554 по описа за 2019 г. по
описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 192238 от 14.08.2019г. по гр. д. № 18092/2018 г. Софийски районен
съд, 75 състав, е признато за
установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И.С.Д. дължи на
„Ф.И.“ ЕАД на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 281,01
лева, представляваща задължение
по договор за кредит № ********* от 29.08.2014
г., сключен между ответника
и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е прехвърлено от „П.Ф.Б.“ ООД на „Ф.И.“
ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г., ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК (22.06.2017
г.) до окончателното й изплащане, сумата
от 30,98 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
13.04.2015г. до 25.10.2015г., както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 60,37
лева - мораторна лихва върху главницата за периода 13.04.2015 г. - 30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 005.07.2017
г. по ч.гр. д. № 40602/2017 г. по описа на СРС, 75 състав, като е
отхвърлен иска за сумата от 177,32
лева, представляваща такса за периода от 13.04.2015г. до 25.10.2015г.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските по чл.
78, ал. 1 ГПК чл. 78, ал. 8
ГПК.
Решението е обжалвано
от ответника И.С.Д., чрез
особения му представител
адв. П.А. - САК, в частите, в които исковете за главница
и лихви са били уважени, с искане за отмяната му в тези части и отхвърляне на
исковете изцяло. Излагат се доводи за неправилност на решението в обжалваните
части като необосновано, постановено при противоречие
на материалния и процесулания закон. Конкретно се поддържа,
че правнорелевантно за действието на извършената цесия е единствено съобщението
до длъжника, извършено от цедента, но не и съобщението, извършено от цесионера.
Счита, че в уведомлението, изходящо от цедента и приложено към исковата молба
на цесионера, не е конкретизирано прехвърленото вземане, поради което и не може
да се приеме, че същото е редовно. Отделно от това сочи, че липсват събрани по
делото доказателства, че именно вземанията по договора за потребителски кредит
са прехвърлени на ищеца по силата на сключения договор за цесия, доколкото от
представените документи не се сочи конкретен договор, от който произтича
процесното задължение в претендирания размер, нито се конкретизира конкретно
вземане към соченото физическо лице. Искането към
съда е да отмени решението в обжалвана част
и да постанови друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл.263 ГПК не е депозиран отговор от въззиваемата страна – „Ф.И.“ ЕАД. С писмена молба
от 11.02.2020г. въззиваемото дружество моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, за които
представя списък по реда на чл.80 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно, тъй като има съдържанието по чл. 236 от ГПК, а в обжалваните
части е и допустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявената с
исковата молба претенция по установителни искове по чл. 422 от ГПК, подадена в срока
по чл. 415 от ГПК.
При произнасянето
си по правилността на решението в останалите обжалвани части, съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти
и приложимите материалноправни норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Изложените в
мотивите на първоинстанционното решение фактически констатации и правни изводи
въззивният съд споделя, и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях, без да
е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Между страните по
делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между ответника
и "П.Ф.Б. " ООД е сключен договор за кредит № ********* от 29.08.2014
г., по силата на който дружеството е предоставило сумата от 500,00 лева, а
ответникът се задължил да върне същата на 60 равни седмични вноски, всяка от
които в размер на 98,62 лева. В договора е уговорено, че размерът на годишния
лихвен процент на разходите е 48 %, а годишния лихвен процент е в размер на
31,82%.
Правото си на
кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от представения по
делото Договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г., по силата на който "П.Ф.Б.
" ООД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „Ф.И.“ ЕАД, в качеството му
на цесионер, вземания на цедента към трети лица, индивидуализирани по
основание, размер и длъжник в Приложение № 1, съставляващо неразделна част от
договора.
Съгласно разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на СРС за основателността и дължимия размер на претендираната
главница, възнаградителната лихва и лихва за забава, присъдени с обжалваното
решение, не са въведени конкретни оплаквания, въззивният съд не може да
възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни изводи.
За да произведе
цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД
предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за
прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор
/цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД обаче не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В този смисъл и възражението
на ответника, че като длъжник по договора не е уведомен по реда на чл. 99, ал.
3 ЗЗД от цедента – „П.Ф.Б.“ ООД за извършената цесия, поради което и цесията
няма действие спрямо него, съдът намира за неоснователно. Чрез представените
пред първата инстанция доказателства се установява, че цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като липсата на
дата не го опорочава, при положение, че към датата на подаване на исковата
молба – 19.03.2018г. е приложено по делото. От това се извежда извод, че към
тази дата е била налице валидно учредена представителна власт за извършване на
това правно и фактическо действие. Дори и да се приеме обаче, че преди
завеждане на иска, длъжникът не е получил уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
за извършената цесия, то това както се установи е сторено с връчване на препис
от исковата молба, ведно с приложените към нея договор за цесия, уведомително
писмо по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и пълномощно от цедента за цесионера.
По тези съображения
настоящата съдебна инстанция приема, че изходящото от цедента уведомление,
представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с
извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да
престира на него, а не на стария кредитор.
В конкретния случай
е установено съществуването на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, сключен на 28.07.2016 г. между ищеца, в качеството на цесионер, и „П.Ф.Б.“
ООД, в качеството на цедент. Видно е от клаузата на чл. 2. 1. от договора, че
по отношение индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа
изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част и
установяваща минималното съдържание по договора за цесия. Вземането срещу
ответника е индивидуализирано по посочения начин, поради което следва да се
приеме, че страните по договора за цесия са постигнали съгласие относно
съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е
възникнало и неговия размер. Съобразно изложеното, релевираните от ответника
възражения за липса на надлежна индивидуализация на процесното вземане са
неоснователни.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението в
обжалваните части не са допуснати нарушения на императивни материалноправни
норми, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По разноските за
въззивната инстанция:
Предвид изхода на
правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец
следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени
сторените от него разноски за заплатено възнаграждение за особен представител на
въззивника – ответник в размер от 150 лв. Съдът при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде в размер от 100 лв. Следователно общият размер на сторените от
ищеца разноски във въззивното производство е 250 лв., която сума следва да му
бъде присъдена.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
№ 192238 от 14.08.2019г. по гр. д. № 18092/2018 г. Софийски районен съд, 75
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК И.С.Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес *** и съдебен адрес *** – адв. А., да заплати
на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, сумата
от 250 лв. – разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.