Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 22.06.2021
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III СЪСТАВ, в публичното
заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР Г.
при секретаря Цветелина
Велева, като разгледа докладваното гр.д. №143/2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от И.В.М. и В.Г.М.,
чрез адв. П.М. от САК, срещу „Д.-М. Л.“
ЕООД, кумулативно активно и обективно съединени искове с
правно основание чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от общо
240 000лв. (по 120 000лв. за всеки от ищците), представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие смъртта на Е. В.М., ЕГН *********- син на
ищците, починал на 25.11.2016г. вследствие на трудова злополука, настъпила на
25.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
трудовата злополука - 25.11.2016г., до окончателното ѝ заплащане.
В исковата молба на ищците се твърди, че синът им е
работил при ответника по трудово правоотношение, възникнало с Трудов договор от
25.11.2015г. на длъжността „транжор”, като на 25.11.2016г. при придвижване по
обичайния път от дома до работното място с лек автомобил на дружеството и
заедно с още едно лице е настъпила ПТП, при което синът на ищците е загинал.
Поддържа се, че случаят е признат за трудова злополука от ТП на НОИ. Твърди, че
в резултат на смъртта на сина им ищците са претърпели неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от загубата на своя син.
Ответникът в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е
подал отговор на исковата молба и допълнение към него, в които оспорва
предявените искове. Твърди, че настъпилата злополука не е трудова. Поддържа, че
е налице съпричиняване, тъй като синът на ищците се е возил без поставен
предпазен колан и това поведение попада в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ .
Твърди, че размерът на претендираното обезщетение е завишен и не отговаря на
чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че ищците не са били близки със сина си, че не са живели
в едно домакинство, както и че пострадалият не им е оказвал материална
подкрепа.
Съдът на основание чл. 227 ГПК е конституирал на
мястото на починалата по време на съдебното производство ищец В.Г.М. неговите законни наследници – И.В.М. и З.В.М..
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
От удостоверение за наследници на Е. В.М. се
установява, се същият е починал на 25.11.2016г., като е оставил наследници по
закон- майка И.В.М. и баща В.Г.М..
От препис- извлечение от акт за смърт на Е. В.М. се
установява, че същият е починал на 25.11.2016г. с час на смъртта- 07,35ч..
От съобщение за смърт, издадено от УМБАЛ
Александровска АД, се установява, че Е. В.М. е починал 25.11.2016г. в 07,35ч.,
като причина за смъртта е съчетана черепно- мозъчна, гръбначна и гръдно-
коремна травма.
От констативен протокол за ПТП с пострадали лица
№184/19.12.2016г. се установява, че на 25.11.2016г. в 06,20ч. на АМ Тракия при
ПТП между МПС Хюндай И30 с рег. №********
и МПС Киа Карнивал с рег. №******** са пострадали 4 лица, сред които и Е. В.М.,
който е починал.
От разпореждане
№5104-22-106/13.12.2017г. и протокол за резултатите от извършеното
разследване на злополуката, издадени от ТД на НАП София област, се установява,
че претърпяната от Е. В.М. на 25.11.2016г. злополука е приета за трудова
злополука по чл. 55, ал. 2 КСО, тъй като смъртта
е настъпила по време на обичайния път при отиване от основното място на живеене
до работното място.
От заповед №008/25.11.2016г., издадена от ответното
дружество, се установява, че на 25.11.2016г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 11
от КТ поради смърт на работника е прекратено трудовото правоотношение с Е. В.М.,
назначен на длъжност „транжор“.
От представеното извлечение от трудовата книжка на
работника се установява, че към 25.11.2020г. същият е бил в трудово
правоотношение с ответното дружество.
От Експертно решение №2243 от заседание
№195/20.11.2013г. се установява, че ищецът В.Г.М. е със 100% т.н.р., степен на
увреждане с чужда помощ, с ампутиран крак и два пръста на дясна ръка, както и
захарен диабет тип II.
От препис- извлечение от акт за смърт на ищеца В.Г.М.
се установява, че същият е починал на 17.02.2020г.
От удостоверение за наследници на В.Г.М. се
установява, че наследници по закон на лицето са И.В.М. (съпруга и първоначална
ищца) и З.В.М. (дъщеря).
От показанията на св. А. се установява, че
свидетелят познава починалия Е. В.М., като на 25.11.2016г. в условията на гъста
мъгла в един автомобил са пътували Е. В.М., св. А. и водачът на автомобила-
Йордан Лазаров. Около 06,30чл. е възникнало ПТП на моста при с. Вакарел, при
което е последвал удар между горепосоченото МПС и две вече ударени на
магистралата моторни превозни средства. Вследствие на ПТП св. А. е бил със
счупен крак, а Е. М. е бил неподвижен и в безсъзнание, като впоследствие е
транспортиран в посока билницата, но по пътя е починал. Установява се също
така, че свидетелят няма спомен дали Е. М. е бил с колан или не, като в
процесния случай всички пътуващи в автомобила (вкл. и починалото лице) са
отивали на работа, като по този маршрут са пътували всеки работен ден.
Установява се, че Е. М. е живял с майка си и с баща си, като последният е бил с
ампутиран крак.
От показанията на св. Н. се установява, че същият е
съсед на ищците. Установява се, че Е. М. е починал в катастрофа, че баща му
(ищецът В.М.) е инвалид (с отрязан крак). Установява се, че семейството
(бащата, майката и сестрата на Е. М.) са понесли тежко загубата на своя близък,
че мъката за починалия им син е допринесла впоследствие да почине и ищецът В.М.,
като ищцата И.М. също не е преодоляла загубата на сина си. Установява се също
така, че Е. М. е помагал и се е грижил за своите родители. Преди смъртта на
сина им ищците са били винаги усмихнати, жизнерадостни и общителни, а след
процесния случай са тъжни, без настроение
и затворени в себе си.
От заключението на изготвената по делото комплексна
съдебномедицинска и автотехническа ескпертиза и от изслушването на вещите лица
в съдебно заседание се установява, че л.а. Хюндай И30, в който е пътувал Е. М.
е оборудван с обезопасителни колани на предните и задните седалки, че с оглед
тежките деформации на автомобила получените травматични увреждания от Е. М.,
довели до смъртта му, могат да бъдат получени без значение дали лицето е било с
или без обезопасителен колан. Вещото лице И. уточнява, че в случая е било без
значение поставянето на обезопасителен колан, тъй като с или без такъв
процесните травматични увреждания ще бъдат причинени. Вещото лице Т. допълва,
че в случая поставянето на колан не би изиграло никаква роля. От отговора на
поставената на вещото лице И. допълнителна задача се установява, че причината
за ПТП е удар между МПС Хюндай И30 с
рег. №******** и МПС Киа Карнивал с рег. №********, като непосредствена причина
е движението на л.а. Хюндай и закъснялата реакция на водача. Вещото лице
изрично подчертава, че не е от значение дали Е. М. е бил с или без колан-
смъртният изход е бил неизбежен.
При така установеното от фактическа страна, съдът
приема за установено следното от правна страна:
Съдът е бил сезиран със съединени искове с правно
основание чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя
за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител, респ. на неговите наследници при смърт на лицето, неимуществени
вреди, трябва в обективната действителност да са възникнали следните материални
предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между работодателя и
починалия работник/служител, 2) професионално заболяване или трудова злополука,
претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение,
която да е причинила смъртта му, 3) неимуществени вреди, претърпени от
легитимирано лице, попадащо в кръга на лицата, които могат да претендират
неимуществени вреди от смърт на техни близки, съобразно ППВС № 4/1961 г., ППВС
№ 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. и 4) причинна връзка между трудовата злополука и
неимуществените вреди. Всички тези юридически факти трябва да бъдат установени
от ищеца. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов
работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този
смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при
виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят има
отговорност за обезвреда. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност
само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т.
нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния
резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван терминът
„груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена,
като негова е тежестта да докаже, че е налице съпричиняване.
Съгласно
Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по Тълкувателно дело №
1/2016 г. на ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени.
Според Постановление № 4/1961 г. ПВС правилното
прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само
най-близките на пострадалия – неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители),
и то след като се установи, че действително са претърпели вреди.
Следователно първоначалните ищци (родители на
починалото лице) са легитимирани да претендират от ответника в качеството му на
негов работодател към момента на настъпване на злополуката репариране на
имуществените и неимуществени вреди, причинени му от процесния инцидент.
По делото не се спори, а и от представените
доказателства се установи наличието на трудово правоотношение между починалия
работник (Е. М.) и ответното дружество- работодател към 25.11.2016г.
Установи се също така, че на 25.11.2016г. на път за
работа Е. М. претърпява катастрофа, вследствие на което загубва живота си.
Съгласно чл. 55, ал. 2 КСО трудова е и злополуката,
станала по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното
място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с
постоянен характер, както е в настоящия случай.
Работодателят на основание чл. 55, ал. 2 КСО е
подал декларация за трудова злополука, в резултат на което е извършено
разследване на декларираната злополука и на основание чл. 60, ал. 1 КСО е
издадено разпореждане №5104-22-106/13.12.2017г. на ТД на НАП София област, с
което настъпилото увреждане е признато за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 КСО - смъртта е настъпила по време на обичайния път при отиване от основното
място на живеене до работното място.
Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО има характер на
индивидуален административен акт и подлежи на обжалване от заинтересованите
лица. Няма данни и не се твърди разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО да е било
обжалвано. След като същото е влязло в сила гражданският съд е длъжен да приеме
/поради забраната да ревизира законосъобразността му съгласно чл. 17, ал. 2,
изр. 2 ГПК/, че е настъпило увреждане по описания в разпореждането начин и че
същото съставлява трудова злополука - а именно - че на 25.11.2016 г. на път за
работа е починал синът на първоначалните ищци- Е. М.. В горния смисъл Решение №
262836 от 05.05.2021 г. по в. гр. д. № 14573 / 2019 г. на СГС.
Несъмнено при настъпване на смъртта на сина им
първоначалните ищци- И.М. и В.М., са изживяли шок, тъй като смъртта е настъпила
внезапно. В момента на трудовата злополука Е. М. е бил на 33г., като е живял
при своите родители и е полагал грижи за тях, включително и за своя баща, който
е бил с ампутиран крак, два пръста на едната ръка и влошено здравословно
състояние. Родителите на починалото лице не само, че са се сблъскали с
трагедията синът им да загине на 33г., но това ги е лишило от полаганите от
него грижи, обич, духовна и морална подкрепа.
Следователно, всички юридически факти, включени в
хипотезиса на чл. 200, ал. 1 КТ, бяха установени в настоящото производство,
поради което искът се явява доказан по своето основание.
Тъй като обезщетението за неимуществени вреди е
заместващо, а не компенсаторно, законодателят е предвидил в чл. 52 ЗЗД правната
възможност на съда по справедливост да определи заместващата парична престация,
която работодателят дължи на наследниците на починалия работник като
обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от
смъртта вследствие настъпила трудова злополука. При обсъждане размера на
паричното обезщетение съдът следва да прецени естеството и интензивността на
отрицателните изживявания, както и възрастта на увреденото лице и неговите
наследници, ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на възникването на правото на
обезщетение.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено
становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят
от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие,
че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
С решение № 167/27.10.2016 г. по т.дело № 1599/2015
г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в
цитираното ППВС № 4/1968 г. според която справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а
предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства,
преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за
оценка на приноса им спрямо съдържанието на увреждането, а не единствено с
изброяването им като релевантни за определяне на справедливо обезщетение.
С решение № 178/12.11.2013 г. по т.дело № 458/2012
г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че с т.III на ППВС № 4/1961 г. ВС е
приел, че обезщетение за неимуществени вреди възмездява най-близките на
пострадалия в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните
им лични отношения. Прието е също, че отчуждение или взаимна привързаност може
да е налице, както в ранна, така и при по-късна възраст. Посочено е, че
възрастта, както на пострадалия, така и на низходящите му не съставлява
самостоятелен критерий за съдържанието на връзката между тях. Връзката
родител-дете няма само едно измерение и най-силна проява при низходящи в детска
възраст. Моралната подкрепа, приятелството, емоционалната близост и пр.могат да
обогатят тази връзка и след израстването на децата.
С решение № 205/26.11.2010 г. по т.дело № 218/2010
г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че с т.II на ППВС № 4/1968 г. са
дадени задължителни указания по приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, които
следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на
обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Посочено е, че като примерни
критерии, релевантни за размера на обезщетението в случай на причинена смърт са
посочени възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето,
което търси обезщетение и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта.
Прието е, че извън общите критерии, преценката на обективно съществуващите
обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират
съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД е конкретна и
зависи от спецификите на разглеждания правен спор.
Горното разрешение е потвърдено и от актуалната
съдебна практика на ВКС, обективирана в Определение № 364 от 11.05.2021 г. по
гр. д. № 16 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
От показанията на свидетеля Н., който е съсед на
ищците, се установява, че ищците са разчитали на помощта и грижите на своя син.
Установява, че отношенията между ищците и сина им са били добри, като всички са
живяли заедно, а синът се е грижил и за своя баща- ищецът В.М., който е инвалид
(с ампутиран крак и два пръста на дясната ръка, както и с диабет). След
трагичния инцидент родителите (първоначални ищци) са били съкрушени, като в
хода на производството е починал ищецът В.М., като за това е допринесла и
мъката по смъртта на сина му. Установява се, че родителите много трудно са
преживели кончината на своя син, като майката (ищцата И.М.) все още не може да
се възстанови от мъката по него. Установява, че след неговата смърт се е
влошило психическото състояние на ищците-
същите са станали тъжни, без настроение и затворени в себе си, което
състояние по отношение на бащата е продължило до неговата смърт, а по отношение
на майката продължава и до 2021г..
В традиционните за българското общество семейни
отношения връзката между родителите и децата се характеризира с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. В обществото ни тези отношения
се възприемат до такава степен съществени и значими за родителите, че
обществото определя като най-страшно страдание за един родител да преживее
детето си.
Съдът приема, че в случая обективно съществуващите
конкретни обстоятелства налагат извод, че независимо от възрастта на починалото
лице (33г.) е била налице силна емоционална връзка между родителите и сина им,
действителните им лични отношения са се изразявали в близост, взаимна
привързаност и взаимопомощ на ежедневна база, тъй като същите са живяли заедно в
един дом, ежедневно са комуникирали помежду си, били са в добри отношения и
същевременно синът се е грижил за своя баща инвалид. В този смисъл не може да се
приеме, че е било налице отчуждаване или отслабване на връзката между сина и
неговите родители, което да обуслови по- нисък размер на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички
събрани по делото доказателства счита, че с оглед на продължителността,
интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищците от кончината на
сина им, както и с оглед на обстоятелството, че в период на нужда от грижи
загубват своето дете, източник на духовна и морална житейска опора,
заместващото обезщетение за преживените и изпитвани болки и страдания следва да
се определят в размер от по 100 000 лв. за всеки от двамата родители. При
определяне на размера на заместващото обезщетение съдът отчете съдебната
практика, както и етапа на обществено-икономическо развитие, конкретната
икономическа конюктура в страната, стандарта на живот и средно статистическия
размер на доходите към момента на възникването на правото на обезщетение.
По възражението на ответника за съпричиняване.
С оглед приетото в окончателния доклад по делото в доказателствена тежест на
работодателя е установяването на съпричиняване. Проява на груба небрежност по
смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът е предвиждал
настъпването на неблагоприятния резултат, но се е надявал, че той няма да
настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване. При проявена груба
небрежност от работника обезщетението по чл. 200 КТ се намалява. В случая
работодателят не установи при условията на пълно и главно доказване наличието
на съпричиняване. На първо място не се установи по делото работникът да е
пътувал без поставен колан, каквото е основното възражение на работодателя,
респ. не е налице проявена от увредения работник груба небрежност по смисъла на
чл. 201, ал. 2 от КТ. На следващо място вещите лица са категорични, че с или
без поставяне на обезопасителен колан отново е щяло да се стигне до смъртта на Е.
М.. Следователно няма основание за намаляване на определеното по размер
обезщетение за неимуществени вреди.
По отношение на дължимото обезщетение за забава при
изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на
настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими
са общите принципи, изразени в чл. 84, ал.3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД - работодателят,
дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането,
резултат от трудова злополука, поради което законна лихва следва да се присъди
от датата на настъпване на трудовата злополука- 25.11.2016г. до окончателното
изплащане на сумата.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК ищците имат право на разноски. Същите претендират (л. 3 гръб от делото)
и са направили такива в размер на 5000 лв. (л. 2 от делото) за адвокатско
възнаграждение, като съобразно уважената част от исковете следва да им бъдат
присъдени разноски в размер на 4166,67лв.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на РС- Ихтиман сумата от общо 8658,33 лв., от която 8000 лв.
държавна такса и 658,33 лв. за възнаграждение и пътни разноски на вещите лица.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК ответникът има право на разноски. Същият претендира (л. 82 от делото) и
е направил такива (л. 83 от делото) в размер на 5000лв. за адвокатско
възнаграждение, като съобразно отхвърлената част от исковете следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 833,33лв..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА по искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Д.
- М. Л.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Ихтиман, ул. „П. Я.“ №**, представлявано
от М. Й. Л., да заплати на И.В.М.
, ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 100 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на Е. В.М.,
ЕГН *********, починал на 25.11.2016г. вследствие на трудова злополука,
настъпила на 25.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на трудовата злополука - 25.11.2016г., до окончателното ѝ
заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 200 КТ за разликата до пълния
предявен размер от 120 000 лв..
ОСЪЖДА по искове с правно
основание чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Д. - М. Л.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Ихтиман, ул. „П. Я.“ №**, представлявано
от М. Й. Л., да заплати на И.В.М.,
ЕГН **********, и З.В.М., ЕГН **********, и двете с адрес *** (конституирани
в процеса по реда на чл.227 ГПК на мястото на починалия ищец В.Г.М.), сумата
от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди вследствие смъртта на Е. В.М., ЕГН *********, починал на 25.11.2016г.
вследствие на трудова злополука, настъпила на 25.11.2016г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на трудовата злополука - 25.11.2016г.,
до окончателното ѝ заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 200 КТ за
разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Д. - М. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на И.В.М., ЕГН **********, и З.В.М., ЕГН ********** сумата от
4166,67лв., представляваща заплатено адвокатско възнагрждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Д. - М. Л.“
ЕООД, ЕИК *********, да заплати по сметка на РС- Ихтиман сумата от общо 8658,33
лв, представляваща разноски за държавна такса, възнаграждение и пътни разноски
на вещите лица.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И.В.М., ЕГН **********, и З.В.М., ЕГН **********,
да заплатят на „Д. - М. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 833,33 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнагрждение.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Софийски окръжен съд в 2-седмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да
се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: