О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер VІ - 1001 Година 2019, 03.06 град Бургас
Бургаският
окръжен съд, ІІ-ро гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На трети юни, две хиляди и деветнадесета
година
в закрито
съдебно заседание на осн. чл.267 от ГПК, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Таня ЕВТИМОВА
мл.с.Ваня
ВАНЕВА
Секретар
разгледа въззивно
гражданско дело номер729 по описа за
2019 година.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.268 ГПК, СЪДИЯТА – ДОКЛАДЧИК В.КАМБУРОВА
ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Производството по делото е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№15007/03.04.2019г.,
подадена от ,,МОМЧЕВИ-ТРАНС“ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, ж.к.,,Лазур“, бл.13, ет.4 ,ап.24, представлявано от
управителя Георги Костов Георгиев, чрез пълномощника адв.Вирджиния Х.- БАК, със съдебен адрес:***,
ответник в първоинстанционното
производство, срещу Решение № 551 от 12.03.2019г. по описа на Районен съд-
Бургас, в частта, в която са уважени изцяло или частично предявените от ищеца
искове, както и в частта, в която въззивното дружество е осъдено да заплати на И.Т.Т.,
сумата от 400 лв. разноски по делото, а
по сметка на Районен съд – Бургас- сумите 417.22лв. – държавна такса и 410лв. –
депозит за съдебно- счетоводна и
съдебно- графологична експертиза.
С
посоченото решение, съдът е признал за
незаконно уволнението на И.Т.Т.,
извършено със Заповед от 07.11.2017г., издадена на основание
чл.325,ал.1,т.1 от КТ от работодателя ,,МОМЧЕВИ-ТРАНС“ЕООД
и като такова, го е отменил. Със
същото решение, ищецът е възстановен
на заеманата до уволнението длъжност-,,шофьор на товарен автомобил/международни
превози/“. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от общо 6180.42лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение, дължимо за времето от
04.07.2016г. до 07.11.2017г. по сключен между страните Трудов договор№9 от първата дата, и сумата от
596 лв. обезщетение за 27 дни неизползван платен годишен отпуск за същия
период, като за разликите над тях, съответно – до 7674.72лева и до 639.56лв.,
както и по отношение на сумата от 780 лева, претендирана като допълнително
трудово възнаграждение- по чл.2,ал.1,т.3 от трудовия договор, за времето от 01
до 04.11.2017г. и за 06 и 07.11.2017г., исковете са отхвърлени като неоснователни. Ответникът и ищецът са осъдени за
разноски по делото съобразно уважената
част на исковите претенции.
С въззивната
жалба се изразява несъгласие с решението в частта, в която са уважени изцяло или частично предявените от ищеца искове,
както и в частта, в която въззивното дружество е осъдено да заплати на И.Т.Т.,
сумата от 400(четиристотин ) лева- разноски
по делото, а по сметка на Районен съд – Бургас- сумите 417.22лв. –
държавна такса и 410лв. – депозит за съдебно- счетоводна и съдебно- графологична експертиза.
Жалбоподателят навежда доводи за отмяна на решението в посочените части.
На
първо място се излага становище относно исковете с правно основание чл.344, ал.1,т.1
и 2 от КТ. Жалбоподателят счита, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца (въззиваем) е немотивирана,
което било достатъчно основание за отмяна на уволнението като
незаконосъобразно. Не се посочвала императивна материалноправна норма, за
действието на която съдът да следи служебно и да я приложи. Намира, че
посоченото в заповедта правно основание за прекратяване на ТПО- чл.325,ал.1,т.1
от КТ, създавало в достатъчна степен яснота относно фактическото основание за
прекратяването.
Изразява
се несъгласие с изводите на районния съд, че дори процесната заповед единствено
да констатирала настъпило вече прекратяване на трудовото правоотношение, не
била спазена предписаната от закона процедура за прекратяване по взаимно съгласие. Посочва се, че съгласно разпоредбите на КТ,
не се изисквало предложението или приемането да бъдат в писмена форма. Навежда
доводи, че първоинстанционният съд тълкувал стеснително нормата на
чл.325,ал.1,т.1 от КТ.
Заявява
се във въззивната жалба, че произнасяйки се по исковете по чл. 344, ал.1,т.1 и
2 от КТ, първоинстанционният съд напълно неглижирал релевантните за спора
факти, установени с писмени и гласни доказателства. Подчертава се, че в
отговора на исковата молба, ответникът оспорил твърденията за уволнение на
работника, въпреки, че последният се отклонил от изпълнение на трудовите си
задължения. От дневните отчети за трудова дейност било видно, че работникът не
изпълнявал такава след дата 07.11.2017г. Излага съображения в тази насока,
опирайки се и на събраните гласни доказателства в първоинстанционното
производство.
Жалбоподателят
отбелязва, че единственото правно средство, с което разполагал работодателят (най-
благоприятно за работника) било прекратяването на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, удостоверено в конкретния случай с подписа на ищеца върху
заповедта (без забележки и възражения). В подкрепа на твърденията си, излага
обстоятелства, свързани с процесния период.
Във въззивната жалба се развиват подробни
съображения относно иска с правно основание чл.224,ал.1 от КТ. Навеждат се доводи,
че платеният годишен отпуск бил разрешен от работодателя и действително ползван
от работника, въпреки, че през съответните периоди работникът не полагал труд
по процесното трудово правоотношение.
Жалбоподателят
намира за необоснован извода на първоинстанционния съд, че в периода 01.06-
30.06.2017г., работникът реално изпълнявал трудовите си функции, а не почивал,
тъй като на 01.06.2017г., потеглил за България с нов влекач, пътувал няколко
дни, а след като пристигнал, извършил дейности във връзка с регистрацията и
техническата му поддръжка. В тази връзка, излага твърдения, че с уточнение,
извършено с молба№12844 от 28.03.2018г., ответникът (работодател) заявил, че за
първия от посочените периоди, началото на ползвания отпуск било не от 01.06.2017г.,
а от 06.06.2018г. Посочва, че след регистрацията на камиона, друг работник
заминал с него за Испания, а ищецът отпътувал със самолет на 30.06.2017г.
Излагат
се аргументи за необоснованост изводите на районния съд, че през целия период
на процесното трудово правоотношение, ищецът не бил ползвал платен годишен
отпуск и коректно престирал работната си сила на работодателя, когато са му
осигурявани съответните условия, а в случай на престой (не по негова вина), бил
на разположение, в очакване отново да стори това.
Жалбоподателят
взема отношение и относно правните изводи на първоинстанционния съд по иска
с правно основание чл.128,т.2 от КТ.
С
въззивната жалба се изразява несъгласие и с приетото от съда, че за целия
период на действие на процесното трудово правоотношение, въззивното дружество
не заплащало на работника договореното трудово възнаграждение, при което уважил
иска, приспадайки удържаните от възнаграждението на работника и внесени от
работодателя по съответните сметки на НАП, суми за осигурителни вноски и данък
върху общия доход.
Жалбоподателят
счита, че пропуските на първоинстанционния съд да обсъди събраните
доказателства и изложените във връзка с тях доводи на ответната страна,
представлявали процесуално нарушение, довело съда до погрешния извод, че за
целия период на действие на трудовия договор, ищецът работил без да му се
заплаща договореното възнаграждение.
Обсъжда
представените от ответника в производството по делото писмени и гласни
доказателства, както и заключенията на вещите лица по извършените графологични
експертизи. Излага съображения относно проведеното производство по оспорване
истинността на документ(подписите върху представените осем броя РКО). Посочва, че от показанията на
свидетелката Момчева се установило, че ищецът лично пред нея полагал подписи, както
и че получил сумата, отразена във всеки
един от тях.
Намира,
че в случай, че районният съд бе обсъдил събраните доказателства в тяхната
съвкупност, както и доводите на ответната страна, щял да стигне до извод за
неоснователност на иска по чл.128,т.2 от КТ.
Моли за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части, както и за присъждане на направените съдебно – деловодни разноски в
производството по делото.
При проверката, извършена на осн. чл.267, ал.1 от ГПК се
установи следното:
Препис от първоинстанционното решение е
връчено на процесуалния представител на ответника на 20.03.2019г.
Въззивната жалба е входирана в деловодството
на БРС на 03.04.2019г. и следователно същата е подадена в законния двуседмичен
срок.
Препис от същата е връчен на ищеца, чрез процесуалния
му представител, адв.К.- БАК, на 18.03.2019г.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва изцяло.
Жалбоподателят намира за необосновано, изложеното
от въззивника становище, че районният съд тълкувал стеснително разпоредбата на
чл.325,ал.1 от КТ, както и че не било въведено изискване за писмена форма на
отправено предложение за прекратяване на правоотношението. Горното било в
противоречие както с посочената императивна норма, така и със задължителната
съдебна практика. Развива подробни съображения. Счита, че извода на районния
съд за незаконосъобразно уволнение бил в синхрон както със законовите
изисквания, така и със събраните по делото доказателства.
В отговора на въззивната жалба се навеждат
доводи, че основанието за уважаване на иска по чл.224,ал.1 от КТ било идентично
с установеното по предходния иск- неспазена процедура за разрешаване ползването
на годишен отпуск, която също изисквала писмена форма(изразена писмено воля и
от двете страни).
Навежда
доводи, че ползването на платен годишен отпуск представлявало субективно право
на работника, което се упражнявало с негово волеизявление до работодателя(писмено
искане). В подкрепа на изложеното цитира
разпоредбата на чл.22,ал.2 от Наредбата за работното време, почивките и
отпуските. Отбелязва, че съгласно чл.173 от КТ, отпускът се ползвал след
писмено разрешение на работодателя.
Въззиваемият
твърди, че писмено искане не било
подавано от негова страна, поради което и не ползвал платен годишен отпуск. Посочва, че съгласно
установеното със заключението на вещото лице по извършената пред
първоинстанционния съд съдебно- счетоводна експертиза, полагащия се платен
годишен отпуск на работника бил общо в
размер на 27 дни за целия период на работа, поради което му се дължало претендиранато по чл.224,ал.1 от КТ
обезщетение в размер на 596.62 лева. Предвид изложеното, намира извода на районния съд за правилен и
законосъобразен.
Подчертава
се в отговора на въззивната жалба, че в мотивите си, районният съд анализирал и
предвиденият в чл.173,ал.4 от КТ вариант за ползване на отпуск без съгласие на
работника, но се установило, че не се касае за такава хипотеза.
Въззиваемият
излага, че съгласно трудовия договор,
работникът имал право на платен
годишен отпуск в размер на 20 дни за всяка календарна година. Развива подробни
съображения относно изложените в тази насока доводи от ответника в първоинстанционното
производство.
Посочва,
че съгласно констатираното от вещото лице по извършената експертиза, полагащият
се платен годишен отпуск, пропорционално на отработеното от ищеца време от
04.07.2016г. до 07.11.2017г., възлизал на 27 работни дни, от които 10 дни за
2016г. и 17 дни за 2017г. Горното налагало извод за неправдоподобност на
наведените от ответника твърдения, че през посочените дълги отсъствия се
касаело за платен отпуск, а не за
неосигуряване на работа от страна на работодателя. Заявява, че съгласно
константната съдебна практика, при непрестиране на работна сила, работникът
имал право на трудово възнаграждение, когато това не се дължи на негово виновно
поведение (Решение №171 от 10.07.2013г., постановено по г.д.№843/2012г.,ІV- то
г.о. на ВКС).
Отбелязва
се в отговора на въззивната жалба, че възраженията на въззивника против онази
част от решението на районния съд, с която е уважен иска за неизплатено основно
трудово възнаграждение, били свързани с оспорване заключенията на единичната и
тройна графологични експертизи. Въззвиаемият твърди, че по негово искане било открито производство по оспорване
истинността на представените от ответната страна осем броя разходни касови
ордери досежно подписа на
ищеца(работник). От събраните по делото доказателства- извършените
експертизи, безпротиворечиво се установило, че подписите в осемте РКО не са
положени от ищеца.
Въззвиаемият
навежда доводи и относно събраните в производството пред районния съд, гласни
доказателства. Отбелязва, че съдът подложил на задълбочен анализ дадените от
свидетелката Момчева показания, като приел, че в едната си част, същите били
недопустими, а в останалата част не следвало да бъдат кредитирани. Развива
подробни съображения в тази насока, цитирайки съдебна практика (Решение№71 от
04.01.2012г. по адм.д№7493/2011г. на ВАС; Рещение№104 от 18.03.2011г. по
гр.д.№1442/2010г. на ВКС). Въз основа на представените от страните
доказателства, първоинстанционният съд приел за неистински документи оспорените
осем броя разходни касови ордери, като безспорно било установено по делото, че
работодателят не заплащал на ищеца договореното месечно основно трудово възнаграждение.
Посочва се
в отговора на въззивната жалба, че законосъобразно и правилно, в съответствие
със заключението по извършената съдебно- счетоводна експертиза, съдът осъдил
дружеството- работодател да заплати на ищеца сумата от 6180.42 лева,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение, дължимо за времето от
04.07.2016г. до 07.11.2017г.
Моли за потвърждаване решението на Районен съд –Бургас и присъждане на направените във въззивното
производство разноски.
Страните
нямат доказателствени искания.
Бургаският окръжен съд, след проверка допустимостта на
подадената въззивна жалба намира, че делото следва да бъде внесено в съдебно
заседание за разглеждане и решаване.
С оглед на гореизложеното и на
осн.267, ал.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ВНАСЯ
в.гр.д.№729/2019г. в съдебно заседание за разглеждане и решаване на 10.06.2019г. от 9,30 ч., за която дата
и час на страните са изпратени призовки.
С оглед своевременното призоваване
на страните, в случай на необходимост, същите да бъдат призовани вкл. на
посочените от тях телефони или ако са служебно известни на съда.
На всяка от страните да се
връчи препис от настоящото определение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: