Решение по дело №75/2021 на Апелативен съд - Варна

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

 

№260050/гр. Варна, 31.03.2021 г.

                                                          

В ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                      ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                      НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Ели Т.а като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№75/2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по въззивна жалба на Е.М.Х., с ЕГН ********** от гр.Варна срещу решение №260309/23.10.2020 г. по т.д.1349/2019 г.  по описа на ОС - Варна, с което е прието за установено, че въззивникът дължи на ”УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сумите: - 41514.38 лв. (четирдесет и една хиляди петстотин и четиринадесет лева и 38 ст.) – главница; - 979.82 лв. (деветстотин седемдесет и девет лева и 82 ст.), лихви, от която сумата 502.54 лв.– договорна/възнаградителна лихва за периода 21.05.2018 г. - 25.07.2018 г., на осн. чл. 4.1; сумата 4.05 лв., обезщетение за забава за просрочена лихва, за периода 21.05.2018 г. – 17.01.2019 г., на осн. чл. 5.7; сумата 473.23 лв., обезщетение за забава за просрочена главница за периода 21.01.2018 г. – 17.01.2019 г., на осн. чл. 5.7, всички дължими по Договор за ипотечен кредит № 302/2160/43326473/27.09.2016 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, за които суми е издадена Заповед по реда на чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 769/2019 г. на ВРС, Х с-в, както и разноски.

Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон, необосновани изводи и нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че не са налице основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като не е установено неизпълнението на задълженията по договора за кредит да е съществено, което води до неоснователност на иска.

Насрещната страна „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, със седалище гр.София е подала писмен отговор, в който оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението.                                                                                                                               Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което съдът я намира за допустима.                                                                                                              За да се произнесе, съдът съобрази следното:                                               Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК, предявен от „Уникредит Булбанк” АД, със седалище гр.София за приемане за установено, че Е.М.Х. от гр.Варна, дължи сумите: - 41514.38 лв. – главница; - 1943.74 лв., лихви и неустойки, от която сумата 502.54 лв.– договорна/възнаградителна лихва за периода 21.05.2018 г. - 25.07.2018 г., сумата 963.92 лв. – лихва върху просрочена главница за периода 21.01.2018 г. - 17.01.2019 г.; сумата 4.05 лв. – неустойка за просрочена лихва за периода 21.05.2018 г. – 17.01.2019 г., сумата 473.23 лв. – неустойка за просрочена главница за периода 21.01.2018 г. – 17.01.2019 г., всички дължими по Договор за ипотечен кредит №302/2160/43326473/27.09.2016 г., за които суми е издадена Заповед по реда на чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 769/2019 г. на ВРС, Х с-в.

Ищецът твърди се, че по силата на договор за ипотечен кредит №302/2160/43326473 от 27.09.2016 г. е предоставил в заем на  ответника сумата от 42 400 лв., която е следвало да бъде под формата на  месечни анюитетни вноски, при уговорени между страните условия относно вида, размера и начина на изчисляване на лихвите, неустойките и таксите и краен срок за погасяване на кредита – 27.09.2046 г., вкл. са регламентирани и случаите, в които кредитът става предсрочно изискуем. Излага, че кредитополучателят не изпълнил задължението си да заплаща изцяло и в срок  месечните погасителни вноски, като за периода 21.01.2018 г.– 21.07.2018 г. са били налице 7 бр. изцяло непогасени вноски по дължимата главница, а за периода 21.05.2018 г. – 25.07.2018 г., са били налице една частично непогасена и три изцяло непогасени вноски по дължимата възнаградителна лихва. С оглед неизпълнението, ищецът твърди, че е обявил цялата останала непогасена част от кредита за предсрочно изискуема на 25.07.2018 г. като е уведомил длъжника за това с покана.

В срока по чл. 367 ГПК, ответникът Е.М.Х. е подал отговор, в който излага становище за неоснователност на предявения иск. Излага, че след посочената дата на предсрочна изискуемост – 25.07.2018 г. са внасяни суми за погасяване на задълженията, в резултат на което е останала неизпълненена само малка част от задължението, което е незначително, с  оглед срока на договора  и размера на задължението по него, поради което не би могло да бъде основание за обявяване на предсрочна изискуемост.    

 

 

 

 

 

 

Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:                                                                         Процесният договор по същността си представлява банков ипотечен кредит на физическо лице, като няма спор, че кредитополучателят е усвоил пълната отпусната сума в размер на 42400 лв. Настъпването на предсрочна изискуемост се оспорва от въззивницата с поддържани във въззивното производство твърдения, че неизпълнението на задълженията е  незначително с оглед срока на договора.

Видно от уговорката в чл.17 от договора за кредит вр. чл.29 от общите условия, предсрочната изискуемост може да се обяви от банката при пълно или частично неплащане на всяка една, която и да е вноска по кредит. Тази уговорка, съответства както на разпоредбата на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции където е предвидено, че банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане дори и само на една вноска, така и на нормата на чл.432 от ТЗ, според която, в договора страните могат да уговорят случаите, в които банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита.

Гореизложеното дава основание на съда да приеме, че при договорите за банков кредит, законът не разграничава неизпълнението от страна на кредитополучателя на съществено или несъществено с оглед интереса на кредитора, а допуска в отклонение от общото правило, установено в чл.87, ал.4 от ЗЗД, да се опредялят конкретните условия, при наличие на които може да се обявяви предсрочна изискуемост на кредита.

В случая, от заключението на вещото лице по извършената в първоинстанционното производство ССчЕ се установява, че към датата на твърдяната предсрочна изискуемост - 25.07.2018 г., неизпълнението от страна на кредитополучателя се изразява в неплащането в срок на част от пет вноски и наличие на две изцяло неплатени вноски, падежирали през периода 21.01.2018 г. - 21.07.2018 г.

Установеното забавено изпълнение на пет вноски и пълното неизпълнение на две падежирали вноски, дава основание на съда да приеме, че към 25.07.2018 г., са били налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно уговорките на чл. 17.1. от Договора за кредит.

Обстоятелствата, относими към конкретния размер на задълженията по договора за кредит, в това число извършените плащания, са обсъдени в допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, от заключението по която се установява, че към датата на която кредита е отнесен като предсрочно изискуем – 25.07.2018 г., просрочените главници по вноски с настъпил падеж са в размер на 397.97 лв., а оставащата неплатена главница 41116.41 лв. или общия размер на главния дълг възлиза на 41514.38 лв., поради което искът следва да бъде уважен изцяло.

Извършените в хода на принудителното изпълнение плащания, не следва да бъдат съобразени при определянето размера на дълга, тъй като предмет на делото е установяването съществуването на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение, като в този смисъл са и разясненията  дадени в ТР № 4/2014 г., по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС.

Предвид изложеното по-горе, вземайки предвид всички представени и приети по делото доказателства, настоящият състав на съда приема, че предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК е основателен, включително в частта за лихвите по отношение на която част, в жалбата не се сочат никакви основания за незаконосъобразност.

Като е стигнал до същите правни изводи, ВОС е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден, като на осн. чл.272 от ГПК, съдът препраща и към мотивите на първоинстанционния съд.

Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски, но не е представила доказателства за извършването им, поради което разноски за въззивното производство, не следва да се присъждат.

 

 

 

 

 

 

 

 

Воден от горното, съдът

 

                                           

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №260309/23.10.2020 г. по т.д.1349/2019 г.  по описа на ОС - Варна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.