№ 658
гр. София, 08.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.Д.
при участието на секретаря ЛЮБА СТ. СТАТЕЛОВА
като разгледа докладваното от Д.Д. Административно наказателно дело №
20221110215047 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН
Образувано е по жалба на *** против Наказателно постановление № 22-
2100102/20.12.2021 г., издадено от Директора на ДИТ-София, с което, на основание чл. 415, ал. 1
КТ, на жалбоподателя била наложена имуществена санкция, в размер на 1 500 лева.
НП е обжалвано от санкционираното юридическо лице, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В
жалбата си оспорва цитираното наказателно постановление. Навежда доводи за процесуални
нарушения (неяснота, касателно датата на извършване; non bis in idem; липса на ПАМ; неспазен
едногодишен срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН) и за маловажност на случая. Моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление.
В съдебно заседание жалбоподателят, нередовно призован, се представлява. Поддържа
жалбата, по изложените в нея съображения. Претендира деловодни разноски.
Административнонаказващият орган предлага НП да бъде потвърдено, като
законосъобразно и правилно. Претендира деловодни разноски.
Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно
провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с
оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа
страна следното:
В резултат на извършена на 22.10.2021 г. проверка по спазване на трудовото
законодателство, обективирана в протокол от същата дата, на дружеството били дадени редица
предписания, сред които и Предписание № 10: работодателят да изплати на В. Светославов А.,
съгласно представените ведомости за работна заплата за периода от м.06.2020 г. до м.08.2020 г.
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа за периода от м.06.2020 г. до
м.08.2020 г., съгласно чл. 128, т. 2 КТ. Срокът на предписанието бил до 11.11.2021 г.
При извършена на 29.11.2021 г. последваща проверка работодателят не представил
1
платежни ведомости или други платежни документи (РКО, фишове, банкови нареждания и др.),
удостоверяващи изпълнение на предписанието.
Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по
делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на
свидетелите Д. И.и В. А.; АУАН; НП; протоколи за проверка; трудово досие; ведомости;
идентификационна карта; възражение; заповеди за компетентност; длъжностна характеристика.
Доказателствена съвкупност се отличава с еднопосочност и вътрешна непротиворечивост,
поради което и per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен анализ
и съпоставка на доказателствата не е наложителен.
Важно е да се отбележи, че разпитаният актосъставител ясно си спомни и разказа за
случая, дори с детайли, които нямат принципно отношения към предмета на доказване. В подкрепа
на казаното от него са и приложените протоколи за проверка, както и показанията на самото наето
лице, инициирало проверката.
Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави
следните правни изводи:
По допустимостта на жалбата
Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана
страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу
подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира
изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.
По приложението на процесуалния закон
При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги
инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери
законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и
материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.
314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.
107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от
компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57
ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.
Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е
връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение
единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към
законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.
Не са налице твърдените от жалбоподателя процесуални нарушения. На първо място,
следва да бъде провеждана ясна разграничителна линия между дата на извършване на нарушението
и датата на установяването му (в този смисъл Р 5228/2013 АССГ, XIII кас. с-в; Р 2072/2013 АССГ,
IV кас. с-в и др.), посочването на всяка от които има своето съществено значение за
2
производството: първата е обвързана с началото на давностните срокове по чл. 81, ал. 3 и чл. 80,
ал. 1, т. 5 НК вр. чл. 11 ЗАНН и с по-дългия процесуален срок по чл. 34, ал. 1 и ал. 2 ЗАНН, а
втората – с началото на по-кратките преклузивни срокове по чл. 34, ал. 1 и ал. 2 ЗАНН. В този
смисъл и като коректен и добросъвестен следва да бъде окачествен подходът на актосъставителя и
наказващия орган – да цитират и двете дати, с оглед максимална яснота и прозрачност. И обратно
– смесването на две толкова различни понятия, имащи толкова различно и самостоятелно правно
значение, носи признаците на едностранчив и тенденциозен подход, който не би могъл да бъде
споделен, но и който би могъл да се обясни със специфичното процесуално положение на
предложилата го страна.
На следващо място и касателно възражението за неспазен срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН,
същото почива на дълбоко непрецизен прочит на обвинителната теза. Твърди се, че
едногодишният срок, предвиден в цитираната разпоредба, е започнал да тече през м.08.2020 г. и
към датата на съставяне на АУАН (29.11.2021 г.) е бил изтекъл. Тази теза би могла да бъде вярна, в
случай, че отговорността на дружеството бе ангажирана за изначалната липса на плащания,
съобразно очертания предмет на доказване. Дори повърхностен прочит на атакуваното наказателно
постановление, обаче, налага диаметрален извод – за ангажирана отговорност за неизпълнение на
задължително предписание. В този смисъл и началният момент на противоправното бездействие е
не краят на инкриминирания период, а първият работен ден, следващ изтичането на срока за
изпълнение на предписанието (11.11.2021 г.) – 12.11.2021 г. В този смисъл и съставеният на
29.11.2021 г. АУАН не е темпорално отнесен, извън сроковете по чл. 34, ал. 1 ЗАНН.
Възражението, касателно „разбиването“ на срока на неплащане (м.10.2019 г. – м.08.2021
г.) не следва да бъде обсъждано, в детайли. Същото би било годен обект на дискусия, в процедура
по чл. 405 КТ, но за целите на настоящото производство носи признаците на достатъчност
обстоятелството – налице ли е влязло в законна сила (неоспорено, както е в случая или оспорено
потвърдено задължително предписание). Доколкото отговорът на поставения въпрос е подчертано
утвърдителен, а цитираните наказателни постановления касаят различни времеви отрязъци (т. е. не
би могла да бъде обсъждана забраната non bis in idem), то и изложените в тази насока доводи не
биха могли да бъдат коментирани, в контекста на отменителните основания.
В жалбата се излагат твърдения за липса на издадена принудителна административна
мярка (ПАМ), което е довело и до неправилно определяне на санкционната разпоредба. Тази теза
също не би могла да бъде споделена. Разпоредбите на ал. 1 и ал. 2 на чл. 415 КТ имат подчертано
различен предмет: задължение за изпълнение на ПАМ (ал. 1) и задължение за изпълнение на
задължително предписание (но не всякакво, а само такова по чл. 405а, ал. 4 КТ – предписание до
работодател да предложи на работника/служителя сключване на трудов договор). В този смисъл и
доколкото с разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ законодателят е регламентирал задължителните
предписания като вид ПАМ, то и възражението за неправилно определена санкционна норма не
почива на коректен прочит на нормативната уредба.
По приложението на материалния закон
НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното
следствие се установи по несъмнен начин, че жалбоподателят не е изпълнил задължително и
влязло в законна сила предписание № 10 на ДИТ-София – да изплати трудово възнаграждение на
работник за периода м.06.2020 г. – м. 08.2020 г.
3
Въз основа на установената фактическа обстановка, настоящият състав приема, че
дружеството не е изпълнило задължението си към държавата по чл. 415, ал. 1 КТ - да изпълнява
предписанията на контролните органи.
Съставът на това нарушение урежда изпълнително деяние, което го определя като
нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно бездействие. Субективната
страна не следва да бъде обект на обсъждане, доколкото се касае за отговорност на юридическо
лице, която е обективна и безвиновна.
Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28
ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността
обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените
случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на
Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната
норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство
по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. №
1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от
административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на
доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на
определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова
следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.
Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в КТ задължения на
физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен
противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само
застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да
са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН
(а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните
административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не
на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените
отношения. В конкретния случай нарушението е застрашило обществените отношения, свързани
не просто с възможността за контрол, но и с правата на работниците да получат съответно и
своевременно заплащане (в случая на В. А. – липса на плащане за положен през близо две
астрономически години труд), а процесната незаконосъобразна практика застрашава всички наети
лица, поради което следва да се приеме, че обществената опасност на това бездействие се отличава
с достатъчен интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен
ред, а не представлява маловажен случай.
Предвид всичко гореизложено, законосъобразно и обосновано е била ангажирана
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.
По размера на имуществената санкция
Съгласно нормата на чл. 415, ал. 1 КТ, който не изпълни задължително предписание на
контролен орган за спазване на трудовото законодателство, се наказва с имуществена санкция или
глоба в размер от 1 500 до 10 000 лв.
Предвид обстоятелството, че няма данни и към момента предписанието да е било
4
надлежно изпълнено, санкцията е отмерена в необосновано занижен размер (несъобразен и с
данните за други установени нарушения, в хода на проверката), но доколкото производството е
било образувано, по жалба на санкционираното лице, ревизия в негативна за него насока е
недопустима (non reformatio in peius).
По разноските
С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и императивната
разпоредба на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, с оглед защитата от юрисконсулт, жалбоподателят следва да
поеме разноски за насрещната страна. С оглед липсата на съществена фактическа и правна
сложност на делото, размерът следва да бъде определен между минималния и средния по чл. 27е
от Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за
правната помощ, а именно – 100 лева.
По изложените съображения съдът приема, че НП следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 22-2100102/20.12.2021 г., издадено от
Директора на ДИТ-София, с което, на основание чл. 415, ал. 1 КТ, на *** била наложена
имуществена санкция, в размер на 1 500 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, ***, ЕИК *** да заплати по сметка на
Главна инспекция по труда сумата от 100 (сто) лева – деловодни разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба, по реда на АПК, чрез Софийски
районен съд пред Административен съд – София-град, в 14-дневен срок от получаване на
съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5