№ 475
гр. София , 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Станимирова
Женя Димитрова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20211001000267 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на ответника в
първата инстанция „Строително предприемачески холдинг“-ЕООД
против решение № 260537 от 11.12.2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5
състав, постановено по Т.д.№ 1733/2020 г., с което е уважен предявения иск
по чл.92 ЗЗД, като дружеството е осъдено да заплати на ищеца Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“-МВР сумата 503 999,35
лева главница, представляваща неустойка в полза на изправния кредитор
поради разваляне на Договор № УРИ 5785 оп-4-5785 опд-71 от 21.08.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и предявения иск по чл.86,ал.1 ЗЗД за
сумата 3 360 лева мораторна лихва върху главницата за периода от 06.08.2019
г. до 29.08.2019 г., както и на осн.чл.78,ал.1 и ал.8 ГПК – сумата 20 674,37
лева деловодни разноски.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбата е
подробно мотивирана. Моли съда да отмени решението като
незаконосъобразно и отхвърли иска изцяло като неоснователен.
Жалбата е подадена в законния срок от надлежна страна, отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК и е процесуално допустима.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от ищеца в първата
1
инстанция Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“-МВР,чрез пълномощника му гл.юрк.М., в който излага подробни
съображения за неоснователност на жалбата. Моли съда да потвърди
решението като законосъобразно и правилно.
Софийският Апелативен съд, като провери обжалвания съдебен
акт във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства,
приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна в законния срок.
Неоснователно е възражението на въззиваемата страна Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“-МВР за
недопустимост на жалбата поради това, че е подадена от името на адв.Л.,
която е действала без представителна власт – липсвало представено
пълномощно за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Констатирайки този факт, с разпореждането си по чл.267 ГПК съдът изрично
е указал на жалбоподателя „Строително предприемачески холдинг“-ЕООД
евентуално да потвърди действията на адв.Л. по падаването на въззивна жалба
и представи пълномощно. В резултат на това, с молба от 22.04.2021 г.
управителят на дружеството Г. Г. е потвърдил всички процесуални действия,
извършени от адв.Л., вкл. и подадената от нейно име въззивна жалба против
решение № 260537 от 11.12.2020 г. на Софийски градски съд.Представено е и
пълномощно в полза на същия адвокат. Затова съдът намира, че действията на
адв.Л. във връзка с депозиране на въззивната жалба са потвърдени от
дружеството-жалбоподател.
Съдът намира, че разгледана по същество, въззивната жалба е
ОСНОВАТЕЛНА. Основателно е възражението на жалбоподателя за
нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Въззивният съд намира, че фактите по делото са подробно и
цялостно изяснени от първоинстанционния съд, поради което и с оглед
дадената му процесуална възможност, на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на първата инстанция досежно установеното от фактическа
страна.
За да уважи предявения иск по чл.92 ЗЗД в размер на сумата
503 999,35 лева главница, представляваща неустойка в полза на изправния
кредитор – възложителя, поради разваляне на Договор № УРИ 5785 оп-4-5785
опд-71 от 21.08.2017 г. с предмет „Изграждане на сграда на 6-та РСПБЗН,
гр.София - I етап“, както и акцесрния иск по чл.86 от ЗЗД, съдът е приел, че с
оглед събраните доказателства, ответното дружество изпълнител
„Строително предприемачески холдинг“-ЕООД е неизправна страна по
договора, тъй като е допуснал забава в изпълнението на задълженията си по
договора – на отделни СМР съобразно първоначално уговорения, а след това
2
променен /удължен/ по искане на изпълнителя линеен график, а оттук и на
целия договор. Затова възложителят Дирекция „Управление на собствеността
и социални дейности“-МВР е упражнил правото си по чл.39 от Договора, във
вр. с чл.87,ал.1 ЗЗД да развали договора с едностранно писмено изявление
по вина на ответника /л.252/. Приел е, че с оглед на това, възложителят има
право на предвидената в чл.28,ал.2 от договора неустойка в размер на 20% от
общата цена на договора, която е уговорена при разваляне на договора по
вина на изпълнителя. Разгледал е възражението на ответника за нищожност
на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави като е приел, че
същата е действителна и не е налице твърдяното противоречие.
Въззивният съд изцяло се солидаризира с изложените мотиви досежно
неизправността на изпълнителя по договора. Въз основа на събраните по делото
писмени доказателства и съдебни експертизи, коментирани подробно от първата
инстанция, не е спорно наличието на валидно възникнало между тях
облигационно отношение, породено от Договор от 21.08.2017 г., сключен между
Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - в качеството на
възложител и „СТРОИТЕЛНО - ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ”-ЕООД - като
изпълнител. Във връзка с договора „Строително-Предприемачески Холдинг”-
ЕООД се е задължило да извърши СМР съобразно одобрения инвестиционен
проект и в сроковете, посочени в раздел IV от договора.
Съгласно чл.15, ал.1 от същия, изпълнителят се е задължил да предаде
обекта в срок от 481 календарни дни, считано от подписването на протокола за
откриване на строителна площадка. По делото е представен Протокол за
откриване на строителна площадка и строителна линия на строежа от 18.09.2017
г., подписан от възложителя и изпълнителя, както и представители на съответните
компетентни органи. При това положение първоначално установеният срок на
договора е бил до 11.01.2019 г.
Налице е частично неизпълнение от страна на изпълнителя, поради което
за възложителя ДУССД-МВР е възникнало правото да развали договора чрез
отправено от него предизвестие с Писмо от 7.06.2019 г./л.252/. В писмото е
посочено, че забавата е за период повече от 130 дни, предвид сроковете в графика,
изпратен от изпълнителя с писмо от 20.02.2019г. Определен е 30-дневен срок, в
който да бъде изпълнена в цялостен обем оградата на обекта.
В определения срок за изпълнение, посочен като предизвестие в
уведомлението до изпълнителя, не са били извършени определените
довършителни работи. Поради това е установено възникване на основанието за
разваляне на договора между страните, ведно с породените въз основа на този
юридически факт правни последици.
Съгласно чл.28, ал.2 от договора, в случай че възложителят развали
договора едностранно, по вина на изпълнителя, последният дължи неустойка в
размер на 20 % от общата цена по чл.21,ал.1. От заключението на приетата ССЕ и
3
представените актове обр.19 се установява, че възложителят е изпълнил
настъпилите до момента на разваляне на договора свои задължения да приеме
изпълнените СМР и да плати на изпълнителя възнаграждението за тях. От
заключението на ССЕ се установява, че начислените разходи за процесния обект в
счетоводството на ДУССД-МВР са в размер на 652 121.80 лв.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че в договора не е
предвидена неустойка при разваляне на договора поради забавено изпълнение.
Напротив, в раздел Х от договора са уредени неустоечните клаузи. Уговорени са
между страните отделните хипотези, при настъпването на които следва да се
начисли неустойка, както и размера на отделните видове неустойки, а така също и
реда и начина за установяването им. От отделянето на текстовете за неустойките в
отделен раздел става ясно, че страните по договора са се съгласили, че раздел X е
приложим при всички хипотези на неизпълнение, разписани в договора, стига
конкретната хипотеза да е разписана в някой от членовете на раздела. Поради това
са неоснователни развитите от жалбоподателя доводи, че уговарянето на изрично
обезщетение за вреди в чл.39, ал.1, изр. последно, което е част от раздел XIV
„Изменение и прекратяване на договора“, изключва приложното поле на раздел X.
Няма пречка в един двустранен договор страните да уговорят както обезщетение
при неизпълнение, така и неустойка. Разбира се, изправната страна не може да
претендира и двете, но може да избере кой от двата института да избере, за да
репарира настъпилите за нея вреди от неизпълнението. Видно от този раздел на
договора, в чл.25 е предвидено начисляване на неустойка при забава в
изпълнението, като е предвиден размер на същата, определяем въз основа на
стойността на неизпълнените работи за всеки просрочен ден при посочен
максимален размер на неустойката. В чл.28 от договора е предвидено
начисляването на неустойка при упражнено от страна на възложителя право да
развали договора по вина на изпълнителя, като е предвиден размер на
неустойката, възлизащ на 20% от общата цена по чл.21, ал.1 - 2 519 996.74 лв.
Обстоятелството, че като изречение трето на чл.39, ал.1 е разписано, че за
претърпени вреди възложителят може да претендира обезщетение, по никакъв
начин не дерогира договореното в чл.28, ал.2.
Не може да се приеме, че неустойката по чл.28,ал.2 е уговорена само
при пълно виновно неизпълнение. Ал.1 на чл.28 наистина урежда такава хипотеза
– при пълно виновно неизпълнение на обществената поръчка изпълнителят да
дължи неустойка в размер на 20% от общата цена на договора. Хипотезата на ал.2
обаче е съвсем различна и не е във връзка с ал.1, макар размера на уговорената и в
този случай да е еднакъв – 20%. Явно според страните или поне според
възложителя, вредите от пълното неизпълнение на договора са съизмерими с
вредите, които ще настъпят за възложителя и при разваляне на договора поради
виновното неизпълнение на изпълнителя, било то пълно или частично.
Неоснователни са доводите, развити в жалбата, че условията за
разваляне на договора не са настъпили, поради което уведомлението за
4
разваляне не е произвело правно действие.
С оглед установената фактическа обстановка, решаващият съд правилно
е цитирал приложимата разпоредба на чл.87, ал.1 от ЗЗД, съгласно която, когато
длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради
причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде
на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането
на срока ще смята договора за развален. Използвайки този текст като отправна
точка, първоинстанционният съд е разгледал всички допуснати и приети по делото
доказателства, като въз основа на тях е направил изводи относно основателността
на направеното изявление за разваляне на договора от страна на ищеца-
възложител. Направил е извод, че писмото на ДУССД - МВР, съдържащо
волеизявление за разваляне на договора, е мотивирано от забава на изпълнителя за
период повече от 130 дни, предвид сроковете в графика, изпратен от „СПХ”-
ЕООД с писмо от 20.02.2019 г. Отбелязвайки обстоятелството, че е определен 30
дневен срок, в който да бъде изпълнена в цялостен обем оградата на обекта, като
това е направено в писмена форма и адресата на писмото е получил същото, съдът
е констатирал, че е установено категорично закъснението на изпълнителя в
изпълнението според утвърдения график и съобразно което същият е отправил и
искането за удължаване на срока с още 244 дни, на което е получил отказ.
Правилно е прието, че волеизявлението на „Строително-Предприемачески
Холдинг”- ЕООД за удължаване на срока представлява признание за периода на
закъснение, който значително надвишава 30-дневния срок, предвиден в чл.39, ал.1
от договора, като това представлява част от предпоставките за възникване правото
на изправната страна да развали договора.
Съдът е приел за недоказано заявеното от изпълнителя основание за
продължаване срока на договора - /твърдението за наличие на форсмажорни
обстоятелства, произтичащи от продължителни проливни дъждове/, което
според чл.16, ал.1 да освободи изпълнителя от отговорността за периода на
забавата. От кореспонденцията между страните е видно, че въпреки
множеството отстъпки от страна на ДУССД-МВР и предоставени
възможности за изпълнение на дейностите, предмет на поръчката,
изпълнителят недвусмислено е показал, че не може да изпълни договорените
СМР в сроковете, фиксирани в договора, както и в договорените след това по
взаимно съгласие на страните продължения.
Неоснователно е твърдението, че ищецът е неизправна страна по
договора, поради което същият не е имал основание да разваля процесния договор
и не би могъл да търси неустойка, както и че възложителят нееднократно е бил в
забава, като неоправдано не е приемал изпълнението на дружеството. В случая
следва да се има предвид уговореното в чл.12 от договора, според което, дори да е
налице изискуемо и непогасено вземане на изпълнителя, последният дължи
изпълнение на задълженията си по договора, като няма право да откаже това до
изпълнението на надлежната престация от страна на възложителя. С оглед на това
5
ответникът не може да оправдава своите забавяния в изпълнението на СМР с
твърдени, но недоказани неизпълнения на задължения от страна на възложителя,
по отношение на приемане на определена работа и плащане на поетапно
извършени дейности.
Въззивният съд обаче намира за основателно възражението на
въззивника за нищожност на неустоечната клауза, уговорена в чл.28,ал.2 от
договора поради противоречието й с добрите нрави. В тази разпоредба е
предвидена възможността на възложителя да търси отговорност за неустойка от
изпълнителя в размер на 20% от общата цена на договора при едностранното му
разваляне поради вина на изпълнителя.
Видно от посочената клауза, уговорената неустойка е
компенсаторна, т.е. предвидена е като обезщетение при разваляне на
договора поради виновно неизпълнение от страна на изпълнителя. Нейната
цел е да обезщети възложителя за това, че поради виновното неизпълнение на
задълженията на изпълнителя се е наложило договора да бъде развален. Тя е
уговорена като обезщетение за причинените на възложителя вреди вместо
изпълнението или при частично изпълнение, без тези вреди да бъдат
доказвани.
Прави впечатление, че цената на договорените СМР е в размер на 2
519 996.74 лв. /чл.21,ал.1/, а договорената неустойка при разваляне на
договора е 503 999.35 лева, т.е. същата е 1/5 от цената на договора.
Основателно е възражението на ответника за нищожност на
неустойката поради противоречие с добрите нрави.
Според разрешението, дадено в съобразителната част по т.3 от ТР
№1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави по см. на чл.26,ал.1 ЗЗД са
неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има
същата правна последица като противоречието със закона – нищожност на
договора. Затова при предявен иск за присъждане на неустойка, уговорена по
приватизационните и търговските договори, съдът следи служебно за
съответствието й с добрите нрави като абсолютна предпоставка за
нейната действителност. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им
6
на парични или непарични и размерът на задълженията, които се
обезпечават с неустойката; дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението; съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти,
като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението. Т.е.
следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и наведени
доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна
тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на
ответника.
В посоченото ТР№1/2010 г. ВКС е приел, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
преценени към момента на сключване на договора .
В процесния случай съдът намира, че нито вида и размера на
задължението, което тази неустойка обезпечава, нито съотношението между
нейния размер и очакваните за възложителя евентуални вреди от
неизпълнението, не отговарят на нейната цел да обезпечи изпълнението и да
обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника.
Налице е само санкционна й функция, целяща да накаже неизправната страна
по договора. Така уговорена, същата води до създадена още при сключване на
договора възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.
Нищожността на клаузата за неустойка изключва в полза на ищеца да е
възникнало вземане за неустойка в размер на претендираната сума.
Съотношението между размера на същата и очакваните евентуални вреди
прави уговорената неустойка недействителна.В случая липсват доказателства
за ищеца да са настъпили вреди от развалянето на договора. Вярно е, че при
уговорена неустойка размера на вредите не е необходимо да бъдат доказвани.
По делото обаче липсват твърдения за реално причинени вреди и техния
евентуален размер.
Видно от заключението на ССЕ, изготвена от ВЛ П., осчетоводените
от ищеца разходи във връзка със сключения договор възлизат на сумата,
платена на изпълнителя за извършените и приети СМР по договора. Освен
това, изпълнението на договора е било обезпечено и чрез други правни
способи, освен така претендираната неустойка. По делото е установено, че
в изпълнение на чл.30, ал.1 от Договора, ответникът-изпълнител е издал
банкова гаранция за изпълнение. Това се установява от представената с молба
от 12.03.2020г. Банкова гаранция № 000LG-L- 006412/09.08.2017 год. за
изпълнение на Договор за обществена поръчка с предмет: „Изграждане на
сграда на 6 - та РСПБЗН, град София -1 етап“ и съответните изменения към
7
нея. Видно от допълнителното заключение на ССЕ, представените банкови
гаранции са усвоени от ищеца в пълен размер от 52 499.93 лева. Според
съда, уговорената банкова гаранция като обезпечение на задължението на
изпълнителя да изпълни качествено и в срок възложените му СМР, в
достатъчна степен гарантира /обезпечава/ евентуалните вреди от
неизпълнението, вкл. и развалянето на договора поради неизпълнение от
изпълнителя. При уговорено такова обезпечение, според съда, уговорения
размер на неустойката при разваляне на договора поради неизпълнение на
изпълнителя /без значение пълно или частично/ в размер на 20% от цената на
договора противоречи на добрите нрави, защото прозира единствено
санкционната функция на неустойката.
Видно от заключението на ВЛ В.П., разходите, които са
осчетоводени от ищеца по договора към датата на уведомлението за
разваляне, възлизат на сумата от 652 121.81 лв. Така посочената сума,
представлява възнаграждението за извършени и приети до момента СМР в
изпълнение на договора от ответното дружество. Същевременно размерът на
претендираната и присъдена с обжалваното решение неустойка възлиза на
сумата от 503 999.35 лв., т.е. същата е съизмерима с платеното
възнаграждение за извършените и приети СМР.
С оглед допълнително уговореното по договора обезпечение
/банкова гаранция/, получаването на неустойка в такъв голям размер би
надхвърлило присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Този твърде висок размер неустойка, на фона на незначителните по
разбиране на съда очаквани вреди от неизпълнението/развалянето на
договора, при положение, че може да сключи договор с друг изпълнител,
влиза в противоречие с основния принцип за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения.
С оглед изложеното съдът намира, че действително по делото е
установено неизпълнение на задълженията на изпълнителя – забава в
извършването на СМР с повече от 30 дни /съгласно чл.39,ал.1 от договора/,
което е дало право на възложителя едностранно да прекрати договора с 30-
дневно писмено предизвестие, на което основание по принцип се дължи
неустойка, след като е уговорена. Неустойката по чл.28,ал.2 от договора обаче
е нищожна поради противоречието й с добрите нрави по изложените по-горе
съображения. Поради това възложителят, макар и изправна страна, няма
вземане за неустойка към ответника.
Изложеното налага отмяна на обжалваното решение.Въззивната
жалба е основателна и следва да бъде уважена.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК,
дружеството-жалбоподател има право на разноски както за първата, така и за
8
настоящата инстанция.Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение от по 10 000 лева за първата и за въззивната
инстанция.Представен е договор за правна защита и съдействие в който е
отбелязано, че сумата е действително заплатена от жалбоподателя в брой.
Както е отбелязал ВКС, в тази част договорът има функцията на разписка,
удостоверяваща плащането.
В съд.заседание пълномощникът на въззиваемата дирекция на МВР
юрк.М. е направил възражение за прекомерност на разноските.
Съдът намира възражението за неоснователно. С оглед цената на
иска и при съобразяване разпоредбата на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1/2004 г.
за минималния размер на адвокатските възнаграждения, минимално
предвиденото такова е в размер на 11 610 лв. Видно е, че уговорения и платен
адвокатски хонорар в размер на 10 000 лева в полза на адв.Л. е под този
размер. Освен това, по разбиране на съда делото е с фактическа и правна
сложност, поради което липсват основания за намаляване на
възнагражденията поради прекомерност.Същите следва да бъдат присъдени в
пълня заявен размер както за първата, така и за въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийският Апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260537 от 11.12.2020 г. на Софийски градски
съд, ТО, VI-5 състав, постановено по Т.д.№ 1733/2020 г., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователен предявения от Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“-МВР против
„Строително-Предприемачески Холдинг“ - ЕООД, ЕИК-********* иск по
чл.92,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 503 999,35 лева, представляваща
неустойка поради разваляне на Договор № УРИ 5785 оп-4-5785 опд-71 от
21.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.08.2019 г. до окончателното й изплащане, както и предявения иск по
чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 3 360 лева - мораторна лихва върху главницата за
периода от 06.08.2019 г. до 29.08.2019 г.
ОСЪЖДА Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“-МВР да заплати на „Строително-Предприемачески Холдинг“ -
ЕООД, ЕИК-********* сумата от по 10 000 лева разноски за адвокатско
възнаграждение за първата и за въззивната инстанция, или общо 20 000 лева.
9
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10