№ 494
гр. Благоевград, 22.05.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Съдия:РОСИЦА ВЕЛКОВА
като разгледа докладваното от РОСИЦА ВЕЛКОВА Въззивно гражданско
дело № 20251200500523 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 95/06.03.2025 г. по гр. д. № 667/2024 г., Районен съд –
Петрич е отхвърлил предявените от С. А. Т., чрез пълномощника й Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. – управител, срещу
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: *********, искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, с които се иска да бъде признат за нищожен договор за паричен заем №
4481491/10.05.2022 г. и в условия на евентуалност, като нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 21,
ал. 1 от ЗПК, както и да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. Първо
от ЗЗД ответника да й заплати сумата от 78,18 лева, представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит №
4481491, сключен на 10.05.2022 г. между страните, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане
на вземането.
С решението съдът се е произнесъл и относно разноските по делото.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от С. А. Т.,
чрез пълномощник Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано
от Д. М. М., с която се твърди, че постановеното от първа инстанция решение
е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че ответникът не е релевирал
възражение, че не е сключвал с ищцата /сега въззивник/ процесния договор за
потребителски кредит. При преценка валидността на договора съдът е
следвало да разгледа и преюдициалните отношения по договора за
поръчителство. От данните в ТР се установявало, че „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл
България“ ЕООД, поради което те били свързани лица по смисъла на § 1 чл. 5
от ДР на ТЗ. Това давало основание да се приеме, че търговската им дейност
1
се контролирала от едно и също лице и се презумирало наличието на знание у
лицата, участващи в управлението на дружествата, досежно търговските дела
на всяко едно от дружествата. Следователно, договорът за заем и договорът за
предоставяне на гаранция се считал за сключен от потребителя с един и същ
търговец, а от друга страна договорът за предоставяне на гаранция
представлявал допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя,
сключен в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит
се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за предоставяне на гаранция. Не можело да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение. От начина по който било уговорено задължението на
потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита. Клаузата на чл. 4 от договора била уговорена в
противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на
потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечавало не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилна преценка
за кредитиране. Тъй като двете дружества били свързани лица и сключването
на договора за предоставяне на гаранция се явявало единственото изпълнимо
условие по чл. 4 от договора за заем, следвало да се приеме, че разходите,
които потребителят трябва да заплати по договора за предоставяне на
гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и
отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК, породи което съдът е следвало да отчете това обстоятелство и в
мотивите на решението си да се позове на нищожност на договора за паричен
заем. Гаранцията имала характер на допълнително възнаграждение за
ползване на заемните средства и следвало да бъде включена при формирането
на ГПР. Договорът за паричен заем бил сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, тъй като не е бил посочен действителния размер на разходите по
кредита. Непосочването на действителния размер на разходите по кредита
представлявал и заблуждаваща търговска практика. Обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния размер на ГПР било равнозначно на
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до
нищожност на целия договор за паричен заем.
С оглед изложеното, моли съда да отмени Решение № № 95/06.03.2025 г.,
постановено по гр.д. № 667/2024 г. по описа на Районен съд – Петрич.
Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.
Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез юрк. Д.К., с който моли депозираната въззивна
жалба да бъде оставена без уважение. Излага, че във връзката с оплакването
на въззивника, задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, съгл. ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г.,
постановено по т. д. №1/2020 г. се отнася само до правната сделка или
клаузата, от която произтичат правоотношенията, които са предмет на иска и
относно нищожността, на които не е направено възражение. Разглеждането на
преюдициални отношения макар и те да произтичат от друг договор различен
от процесния не бил сред преюдициалните въпроси, по смисъла на
2
цитираното ТР, които съдът е длъжен служебно да разгледа. В случая ищецът
бил предявил иск за установяване недействителност на договор за паричен
заем, поради което съдът бил обвързан от посочения порок на сделката в
исковата молба. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в
процесния договор били посочени годишният процент на разходите и общата
сума дължима от потребителя, взетите предвид допускания, като същите били
изчислени към момента на сключване на договора. При изчисляване на ГПР се
вземали предвид известните към момента на сключване на договора разходи.
Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен
заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на
сключване на договора. Възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция не се включвал при изчисляване на общата дължима сума и ГПР, тъй
като не бил част от общия разход по кредита. Предоставянето на обезпечение
не било условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а било с цел да
се избегнат неблагоприятните последици от неизпълнението.
При изчислението на ГПР се включвала лихвата като цена на услугата за
предоставяне на парични средства, но тъй като възнаграждението по договора
за предоставяне на поръчителство не бил част от цената на услугата и дори не
се дължало на заемателя, не следвало да се включва в ГПР. Неоснователно
било твърдението във въззивната жалба, че невключването на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява
заблуждаваща търговска практика, тъй като в случая заемополучателят
избирайки да обезпечи вземанията, чрез предоставяне на гарант, който
предоставя гаранционни сделки, договоря с него съответните приложими в
отношенията им условия, поради което е бил наясно с икономическите
последици от сключването на договора за гаранция, но ги е приел подписвайки
договора. Изискването за предоставяне обезпечение на кредит било напълно
допустимо и законно. Представянето на обезпечение не замествало
процедурата по оценка на кредитоспособността. Неверни били твърденията на
въззивника, че заемодателят не е направил оценка на кредитоспособността
преди сключване на договора за паричен заем, като същият не е взел предвид
поисканата от него подробна информация относно финансовото му състояние,
други дължими суми по кредити и лизинги, други разходи, чист разполагаем
месечен доход, недвижимо имущество и други.
Въз основа на изложените съображения се моли въззивната жалба да бъде
отхвърлена.
Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна
проверка, съдът установява, че въззивната жалба е допустима и е съобразена с
изискванията за редовност по чл. 260 и 261 ГПК.
С въззивната жалба и отговора към нея страните не са поискали събиране
на нови доказателства във въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал.
2 и ал. 3 ГПК, поради което за въззивния съд не възниква задължение да се
произнесе служебно в процедурата по чл. 267 ГПК.
Доколкото във въззивната жалба и отговора към нея не се представят и не
се сочи необходимост от събирането на нови доказателства, въззивният съд
намира, че преценката за спазване на разпоредбите на чл. 146 ГПК и
правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд
3
относно релевантните за спорното право факти, касае оценка по съществото
на спора, която въззивната инстанция следва да даде с решението си.
Предвид изложеното и на основание чл. 267, ал. 1 ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
УКАЗВА на страните, че мотивната част на настоящото разпореждане
има характер на проект на доклад по делото.
ДАВА възможност на страните да изразят становище по проекта на
доклад.
НАСРОЧВА делото за 17.06.2025 г. от 10:50 часа, за която дата и час
страните да се призоват с връчване на препис от настоящото разпореждане, а
на въззивния жалбоподател – и с препис от писмения отговор.
Съдът УКАЗВА на страните, че когато отсъстват повече от един месец от
адреса, който са съобщил по делото или на който веднъж им е връчено
съобщение, са длъжни да уведомят съда за новия си адрес. Същото
задължение има и законният представител, попечителят и пълномощникът на
страната.
Съдът ПРЕДУПРЕЖДАВА страните, че при неизпълнение на това
задължение всички съобщения ще се прилагат към делото и ще се смятат за
редовно връчени.
Съдът ПРИКАНВА страните към постигане на спогодба, като им
разяснява, че ако използват способите за медиация по Закона за медиацията
ще направят по-малко разноски по производството, като ще уредят по-бързо
правния спор, предмет на настоящото съдебно производство. До спогодба
може да се достигне и по време на процеса, като съдът може да я одобри ако
не противоречи на закона или добрите нрави, като с определение прекрати
съдебното производство. При постигане на спогодба, ищецът може да поиска
да му бъде възстановена половината от внесената държавна такса – чл. 78, ал.
9 от ГПК.
Съдът НАПЪТВА страните, че ако желаят могат да разрешат спора по
доброволен начин, чрез процедура по медиация, която дава възможност:
да се спести време;
да се намалят разходите по разрешаването на спора;
да бъде договорено от страните решение на спора, което максимално
да удовлетворява интересите и на двете страни;
да подобрите отношенията между страните, ако са важни за тях или се
налага да продължат;
да запазите имиджа и тайните си;
обичайно се изпълнява доброволно;
за да започнете медиация, няма значение на каква фаза е делото.
медиация можете да проведете както на първа, така и на втора
инстанция.
За да поискате започването на медиация е достатъчно да се свържете с
координатор на Центъра за спогодби и медиация към Окръжен съд –
4
Благоевград.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото разпореждане за
насрочване, ведно с обективирания в него проект на доклад по делото.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________
5