Р Е Ш Е Н И Е
№ 260373
гр. Пловдив, 13.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав,
в публичното заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова
в. гр. дело № 1355 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от А.К.Б. и А.А.Б., против Решение № 1181 от 10.04.2020 г., постановено по гр. дело № 19820
по описа на РС – Пловдив за 2018 г., в частта, с която всеки от жалбоподателите
е осъден да заплати на П.К.Б. сумата от 515,76 лв., представляваща припадащата
се част от стойността на разходи за ремонт на покрив на сграда с идентификатор
35300.502.1001.1 по КК на село К., извършен през 2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаването на исковата молба на 11.12.2018 г.
до изплащането ѝ, както и в частта относно разноските.
В
жалбата се излагат доводи, че първоинстанционният съд е нарушил пределите на
търсената защита и е постановил своя акт свръхпетитум. Жалбоподателите
поддържат, че съдът е дал погрешна правилна квалификация на ищцовата претенция.
Посочват, че голяма част от направените от ищеца разноски не били необходими, а
подобрения. Искането до въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното
решение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в който се
взема становище, че решението е правилно и законосъобразно в атакуваната му
част, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, както и
със събраните по делото доказателства. Отправя се искане въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено.
Пловдивският
окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по
правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото
не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието
съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран със субективно съединени искове при условията на евентуалност
с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, съответно чл. 61, ал. 2 ЗЗД за осъждане на
всеки от ответниците А.К.Б. и А.А.Б. да заплати сума в размер от 997,07 лв., представляваща припадащата се част от стойността на разходи
за ремонт на покрив на сграда с идентификатор 35300.502.1001.1 по КК на село К.,
извършен през 2018 г., ведно със законната лихва за забава, считано
от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
С обжалваното решение районният съд е уважил главния иск по чл. 30, ал. 3 ЗС,
като е приел за установено, че страните притежават при условията на етажна
собственост обекти от двуетажна сграда в с. К. с идентификатор
35300.502.1001.1, като ищецът, заедно със съпругата си притежава 54.615%
идеални части от общите части, а ответниците – 45.385% идеални части от общите
части, че ремонтът на покрива е реално извършен и разходите за това са поети от
ищеца, че направените разноски са били необходими за запазване на общата вещ,
както и че ответниците дължат възстановяването им, съразмерно с дела им в
общите части. За определяне на дължимите от ответниците суми съдът се е позовал
на заключението на повторната съдебнотехническа експертиза, като от посочената
в заключението стойност е извадил ДДС по отношение на цената за труд, тъй като
от представените от ищеца писмени доказателства не може да се установи, че
такъв е начислен от лицето, на което е възложено извършването на ремонта. Така,
районният съд е счел, че средната стойност на ремонта възлиза на 7684,32 лв., както
и че с оглед притежаваните от ответниците идеални части същите дължат сумата от
3487,52 лв. От тази сума съдът е приспаднал сумата от 2456 лв., представляваща
насрещно вземане на ответниците, наличието на което към момента на извършването
на ремонта е безспорно между страните. Въз основа на горното е приел, че
непогасеното задължение е в общ размер на 1031,52 лв., дължимо от двамата
ответници поравно, съответно по 515,76 лв. за всеки от тях. До тази сума съдът
е приел исковете за основателни, като ги е отхвърлил за разликата до 997,07 лв.
В отхвърлителната част решението като необжалвано е влязло в сила.
Пред
настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора,
поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка, установена от районния съд, която се подкрепя от
събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районния
съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства,
както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва
повторно да бъдат анализирани, а на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към
мотивите на първоинстанционния акт.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на
първата инстанция, следва да се отбележи следното:
По
отношение на наведените във въззивната жалба доводи, че съдът е дал погрешна
правна квалификация на предявения главен иск следва да се посочи, че
определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който
изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, формиращи основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. В конкретния случай с оглед на твърденията в
исковата молба, настоящият съдебен състав намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че е предявен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй
като в исковата молба се твърди, че са извършени необходими разноски за
запазването на имота. И по-конкретно – твърди се, че са направени необходими
разноски за ремонт на общи части по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС в сграда –
етажна собственост, в която са налице два самостоятелни обекта. В тази връзка
следва да се има предвид изричното препращане на чл. 3 ЗУЕС, съгласно който за
управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които
самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик, се
прилагат разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 ЗС. Заявеното с
петитума искане за защита – ответниците да бъдат осъдени да заплатят
съответната на правата им част от сторените необходими разноски, също не се
поражда съмнения относно вида и обема на търсената от ищеца съдебна защита.
Съгласно
чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата
вещ, съразмерно на частта си. Под тежести се разбират разходите по общата вещ,
които могат да бъдат необходими разноски и полезни разноски (подобрения).
Необходимите разноски са свързани с наложителността за запазване съществуването
на самия имот и без тяхното извършване имотът би погинал или състоянието му би
се влошило съществено. Дали тази наложителност е предизвикана от външно събитие или от
нормалното употребление на имота, респективно износване на вещта, е без
значение. Предвид горните характеристики на необходимите разноски, за
извършването на същите не е необходимо съгласието на останалите съсобственици. ТР
№ 85/1968 г. и частично отменящото го ППВС № 6/1974 г., които разграничават
отделните хипотези в зависимост от съгласието, знанието и противопоставянето на
съсобственика, се отнасят до правата на подобрителя, не и на съсобственика,
който е направил разходи за запазване на вещта, т.е. необходими, а не полезни
разноски.
В
настоящия случай в подкрепа на извода, че направените за ремонт на покрива
разноски са били необходими, са събраните по делото гласни доказателствени
средства чрез разпита на свидетелите Д. и Ч.. От показанията на свидетеля Д.,
на когото срещу възнаграждение е било възложено извършването на ремонта, се
установява, че по покривната конструкция е имало изгнили греди и дъски, имало е
счупени керемиди и следи от течове по тавана на някои от стаите, необходимо е
била и смяна на улуците. Показанията му кореспондират с тези на свидетеля Ч.,
според които по таваните на някои от помещенията е имало петна, валките под
покрива са били увиснали, а самата покривна конструкция е била леко хлътнала. Горното
налага извод, че извършеният ремонт е бил необходим с оглед поддържането на
покрива на сграда в изправност – в състояние, годно за предназначението му. От
събраните по делото доказателства, в частност показанията на свидетеля Д. и
изготвените по делото съдебнотехнически експертизи, се установява, че ремонтът
на покрива е включвал подмяна на носещи части на покривната конструкция, на
дъсчена обшивка и челни дъски, монтаж на водостоци и улуци и други. Не се
установи нещо от извършеното да не е било необходимо за поддържането на вещта. Предвид
изложеното, неоснователно се явява възражението на ответниците, че голяма част
от извършените строително-монтажни работи представляват подобрения.
Неоснователно
е и наведеното във въззивната жалба оплакване, че при постановяване на своя акт
първоинстанционният съд е излязъл извън пределите на търсената защита. Не се
установи да е налице произнасяне в повече от предмета на спора, доколкото
претенциите за заплащане на припадащата се част от сторените необходими
разноски са заявени като глобални суми. В тази връзка следва да се посочи, че правилно
първоинстанционният съд за определяне на стойността на извършения ремонт се е позовал
на заключението на вещото лице по изготвената по делото повторна
съдебнотехническа експертиза. Същото е пълно, обективно и компетентно изготвено,
съобразено с ценовите параметри към периода на извършване на процесните строително-монтажни
дейности. Действително, по делото са представени фактури, разписки и касови
бележки за закупени материали, но същите не установяват категоричен начин, че закупените
материали са вложени изцяло или частично в извършените строително-монтажни
работи. В този смисъл тяхната доказателствена стойност правилно е отчетена от
районния съд. Що се отнася до изброените във въззивната жалба редица
несъответствия между заключението и представените по делото писмени
доказателства – фактури, касови бонове и разписки за закупени материали,
досежно стойността на разходите за вложените при ремонта строителни материали, следва
да се имат предвид устните разяснения, дадени от вещото лице в открито съдебно
заседание в производството пред първата инстанция. От тях се установява, че в
заключението са включени както допълнителни спомагателни материали, така и
допълнителни разходи, за които не са представени фактури или други документи,
но които се влагат при извършването на строително-монтажни дейности. Следва да
се обърне внимание още, че в показанията си свидетелят Д. посочва, че
уговореното му възнаграждение е включвало както труд, така и материали, както и
че част от необходимите за ремонта материали са набавени именно от него. От
горното следва, че стойността на извършения ремонт е правилно определена и възлиза
на 7684,32 лв.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба
следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – да се потвърди.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените от нея разноски в производството пред въззивната инстанция за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Съдът намира за
неоснователно направеното на основание чл. 78, ал. 5 ГПК от процесуалния
представител на жалбоподателите възражение за прекомерност на заплатеното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. дължимото възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гражданско дело се определя съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно, а конкретният минимален
размер следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от същия
нормативен акт. Предвид броя на предявените искове и цената на всеки от тях,
както и фактическата и правна сложност на делото, по отношение на уговореното и
заплатено адвокатско възнаграждение не следва да бъде прилагана разпоредбата на
чл. 78, ал. 5 ГПК. Разноски в полза на жалбоподателите не се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1181
от 10.04.2020 г., постановено по гр. дело № 19820 по описа на РС – Пловдив за
2018 г.
ОСЪЖДА А.К.Б., ЕГН: **********, и А.А.Б.,
ЕГН: **********, да заплатят на П.К.Б., ЕГН: **********, сумата от 500 лв. – разноски
в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: