№ 645
гр. София, 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Л.омир Луканов
Членове:Мая Михайлова
Димитринка Костадинова-
Младенова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Димитринка Костадинова-Младенова
Въззивно гражданско дело № 20211100507077 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от
домашното насилие (ЗЗДН).
С Решение № 20006869 от 11.01.2021г., постановено по гр. д. № 58172/2019г. по
описа на СРС, 84 състав, е оставил без уважение молбата на В. Л.П.., ЕГН **********,
лично и в качеството му на законен представител на А.В. П., ЕГН ********** за издаване на
заповед за съдебна защита срещу Л.. М. СТ., ЕГН ********** като отказва да издаде заповед
за съдебна защита, с която по отношение на ответницата да бъдат взети мерките по чл. 5, ал.
1 ЗЗДН като неоснователна. С посоченото решение ищецът В. Л.П.. е осъден да заплати
държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на СРС.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца В. Л.П.., чрез
пълномощника си адв. П.Б. от АК-Перник, с която се обжалва изцяло посоченото съдебно
решение. В жалбата са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и допуснати
съществени процесуални нарушения. Твърди, че молбата за защита от домашно насилие е
подадена с оплакване за системно упражняване на психически тормоз по отношение на
дамата молители, както и системни ограничаване ан личния живот, личните права и личните
свободи на двамата. Мотивите на тези твърдения са действията на ответника Л.С. по
отчуждаване на детето А.П. от нейния баща.Оспорва се извода на първоинстанционния съд,
че в молбата се търси защита за домашно насилие, осъществено на една дата - 08.10.2019г.
Твърди, че в молбата за защита се говори не за една конкретна проява, а за системно
психическо и емоционално насилие по отношение на двамата молители, изразяващо се в
целенасочено манипулиране на детето, отчуждаването му от баща му, разрушаване на
връзката между детето и неговия баща чрез очернянето му като родител и физическо
прекъсване на контактите между тях. Сочи още, че по делото са събрани множество писмени
доказателства относно наличие на актове на домашно насилие от страна на ответника.
1
Посочва се, че съдът не е коментирал двата социални доклада, приложени към делото. В тях
се съдържали категорични заключения, че ответникът Л.С. всячески се старае да ограничава
контактите между двамата молители, както и съвсем умишлено възпрепятства работата на
социалните служители, полицията и други органи. От тях е видно, че същата е
възпрепятствала и изпълнението на издадената заповед за защита като не е осигурила
достъп на компетентните органи до детето. Според въззивника първоинстанционинят съд не
е взел предвид и приетото по делото заключение на назначената съдебно-психологическа
експертиза. Акцентира на обстоятелството, че вещото лице категорично е заявило, че
отчужденият родител е бащата, но въпреки това съдът е отказал защита на молителите.
Въззивникът излага твърдения, че обжалваното решение противоречи и на практиката на
Европейския съд по правата на човека по чл. 8 ЕКПЧ, като по този начин се извършва
пълен отказ от позитивни задължения на държавата по отношение на правото на личен и
семеен живот на молителите. Нещо повече в мотивите на обжалваното решение се посочва,
че няма необходимост да приложи подходящи мерки, а е необходимо проблемът да бъде
разрешен от двамата родители, като същите се опитат да подобрят родителския си
капацитет. Излагат се доводи в подкрепа на жалбата. Не се сочат нови доказателства пред
въззивната инстанция. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с
което да се уважи първоначалната молба за защита от домашно насилие спрямо двамата
молители и да се издаден заповед за защита, с коятода се задължи ответника Л.С. да се
въздържа от извършване на домашно насилие; съответно дай се забрани да приближава
двамата молители, жилището им, местоработата, училището, местата за извънучилищни
занимания и местата за социални контакти и отдих; да се задължи ответника да посещава
специализиран и програми, с които да й се помогне да осъзнае вредността на родителското
отчуждение и да прекрати поведението си, с което причинява родителско отчуждение на
детето и баща му, както и да насочи пострадалите молители към програми за
възстановяване от причиненото на детето родителско отчуждение и преодоляване на
вредните последици от него. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за двете
инстанции.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемата страна Л.. М. СТ., ЕГН ** не е подала
отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание взема отношение по нея като заявява, че
същата е неоснователна. Твърди, че от всички събрани по делото доказателства в това число
и от заключението на назначената съдебно-психиатрична експертиза несъмнено е
установено, че липсва акт на домашно насилие, извършен от страна на ответника. Моли за
потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в
първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е насочена
срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от
ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че
въззивната жалба е допустима и редовна, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по
препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в
нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са били налице
2
положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за
защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата с която е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
Делото пред първата съдебна инстанция е образувано по молба от 11.10.2019г. на
В.Л. П., действащ лично и като законен представител на малолетната си дъщеря А.В. П.. В
нея той твърди, че с ответника Л.С. са родители на малолетната А.П., но са разделени. По
силата на влязло в сила съдебно решение молителят упражнява родителските права по
отношение на детето и местоживеенето й е определено при него. Молителят твърди, че една
от основните причини съдът да достигне до това заключение и да му възложи упражняване
на родителските права е констатираната изключително тежка форма на синдром на
родителско отчуждение, което е причинила с поведението си ответницата. Ищецът В.П.
моли за защита от домашно насилие заради извършваното по отношение на малолетната му
дъщеря, така и по отношение на него лично системно домашно насилие, което причинява
травматични увреждания на психиката на детето, вреди на емоциите й.В молбата се излагат
доводи, че ответникът с поведението си е застрашила психическото развитие на детето си
като го е довела до крайна форма на синдрома на родителско отчуждение у него. Ищецът
изтъква като аргумент влязлото в сила съдебно решение на 09.06.2019г., по силата на което
упражняването на родителските права е дадено на него, като предвид причиненото от
ответницата състояние на детето за поправяне на настъпилите у детето вреди е предвиден
ограничителен режим на лични отношения- три месеца без контакт между майката –
отчуждител и детето. Ищецът твърди, че въпреки влязлото в сила решение указаният в него
период от три месеца не може да започне да тече, защото ответницата отказва да го изпълни.
Сочи се още, че тя в продължение на четири месеца укрива детето, като с тези свои
действия указва психично насилие, защото това може да доведе до увреждане на
емоционалното и психично здраве на дъщеря им.
Ищецът В.П. посочва в молбата си защита три конкретни дати- 08.10.2019г.;
30.09.2019г. и 31.07.2019г. и още няколко, на които не е установил местонахождението на
дъщеря им и ответникът умишлено не е съдействала за изпълнение на влязлото в сила
решение в частта за упражняване на родителските права. Във връзка с посочените
обстоятелства и поради липсата на ефективен правен способ, единствената възможност за
прекратяване на опасността, на която майката излага ежедневно детето е постановяването на
Заповед за незабавна защита с марка определена съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 т. 3 и
т. 5 от ЗЗДН. Ищецът твърди, че с поведението си ответницата омаловажава ролята на
бащата в живота на детето, с което неглижира и нуждите на детето от общуване с другия
родител, което е допълнителна форма на насилие. Според ищеца домашното насилие е
системно, ежедневно, предвид формата му и начина, по който се осъществява. С
поведението си ответницата поставя в риск както молителя, така и дъщеря им, предизвиква
отчуждение между тях и нарушава връзката баща- дете. С изолирането на детето и
непозволяването да се осъществява системен контакт между бащата и детето, който
упражнява родителски права, ответницата поставя в изключителна рискова среда и опасност
детето да бъде допълнително отчуждено от баща и. По изложените причини ищецът моли
за издаване на заповед за незабавна защита по силата на чл. 18 ЗЗДН, с която ответницата
Л.С. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на молителя и
дъщеря им А., да не приближава двамата, жилищата им, местоработата, училището, местата
за отдих и извънучилищни занимания; да се задължи ответницата да посещава
специализирани програми, с които да й се помогне да осъзнае вредността на родителското
отчуждение същевременно да насочи молителите към програми за възстановяване на
причиненото на детето родителско отчуждение и преодоляване на вредните последици от
него.
На 11.10.2019г. е издадена Заповeд за незабавна защита № 241800 от СРС, 84 състав
по гр.д. № 58172/2019. Заповедта задължава на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН ответника
Л.. М. СТ. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на В.П. и А.П.;
задължава на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 предл.1 ЗЗДН ответникът Л.. М. СТ. да не
3
доближава молителя и дъщеря им А.П. на разстояние по-малко от 300 м.. Ответникът Л.М.
се задължава да посещава специализирана програма в „Център за индивидуални
психологични консултации и групови терапии“ на адрес гр. София, пл. „*******
Ответникът по делото Л.М. е оспорила твърдението в молбата за извършено то нея
домашно насилие по отношение на молителя и общата им дъщеря А.. С молба по делото от
22.10.2019г. ответникът Л.М. е помолила да се спре изпълнението на издадената заповед за
защита в частта, в която се задължава да не доближава дъщеря си на разстояние по-малко
от 300 м. Ответникът твърди, че след постановяване на въззивно решение, с което
упражняването на родителските права е предоставено на бащата В.П., са й връчени
няколкократно уведомления за насрочване на дати за предаване на детето. По нейни
наблюдения детето е станало много притеснено и разсеяно като всички производство и дела
между нея и бащата се отразяват неблагоприятно на детето. Същото е заявило изрично, че
няма желание да се мести при баща си. В тази връзка и с цел предприемане на правилните
действия за защита на интересите на детето ответницата заедно с дъщеря си са посетили
психотерапевти, които да работят с А..
Във връзка с посочената терапия, започнала по инициатива на ответницата на
детето А. за извършвани редица изследвания и консултации с детски психолози. Според
заключението им, отразено в назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза, е че
на детето не му е приятно като говори за баща си, не споменава за обич от негова страна.
Бащата регулирал отношенията с дъщеря си чрез използване на родителската власт, не я
пускал на състезания в чужбина, но едновременно с това не я вижда, поддържа системни
опити да дисквалифицира родителските умения на майката, като поддържа конфликт
помежду им, продължаващ вече няколко години. Посочва, се че психолозите, с които е
консултирана не са констатирали наличие на синдром на родителско отчуждение. Не са
наблюдавани и нарушения в психологическото развитие на детето и желанието за
едностранен контакт на майката, манипулация на контакта или съзнателно компрометиране
на връзката с бащата, което е характерно за синдрома на родителското отчуждение. Според
ответницата бащата не е правил опити да се вижда с дъщеря си от 2018г. и единствените
действия, които предприема са посредством съдебни изпълнители, които допълнително
изострят отношенията между страните. Във връзка с тези посочени обстоятелства
ответницата С. е помолила да се спре изпълнението на заповедта в частта, в която се
задължава да не се доближава до дъщеря си на разстояние по –малко от 300 м. до
произнасяне с влязло в сила решение по делото за промяна на родителските права.
Първоинстанционният съд с протоколно определение №303896 от 12.12.2019г. е
дал възможност на страните да постигнат извънсъдебно решаване на спора чрез медиация
като е спрял съдебното производство. След липса на доброволно уреждане на спора между
страните съдебното производство е възобновено с Определение № 1580/06.01.2020г.
По делото е прието заключение на допусната съдебно-психологическа експертиза.
От заключението на вещото лице, което настоящият състав напълно кредитира при
условията на чл. 202 ГПК, се установява за наличие на изключително силна връзка и
привързаност между детето А. и ответницата. Тази връзка не е намаляла въпреки, че към
момента на изготвяне на експертизата двете са били разделени повече от десет месеца.
Според вещото лице към момента на изследването при детето не се наблюдава отчуждение
от бащата, а едно огорчение и чувство за виновност на бащата, че е заменил майката с друга
жена. В същото време се наблюдава и отдалеченост на фигурата на бащата в разказите на
детето поради по-кратки и редки контакти с него. Детето е с ясно съзнание, че той трябва да
бъде наказан чрез отхвърлящо и наказателно поведение от нейна страна към него, за което
спомага и поведението на бащата, който на всяка цена, използвайки предимно съдебни
способи се опитва да контактува с дъщеря си. Според вещото лице при изследване на
странните по делото е констатирал наличие на известни манипулации и насърчаване детето
да избягва контакти с бащата, но в никакъв случай не може да се говори за синдром на
родителско отчуждение. При изследването на детето за целите на експертизата е
достигнато до извода, че отхвърлянето на бащата е вследствие на недостатъчна
4
конструктивна комуникация помежду им, дължаща се преди всичко на неговото поведение
по отношение на детето. На основата на проведените тестове с детето, беседите и
наблюдението, може да се предполага, че преходът към отглеждане и възпитание от бащата
ще бъде по-продължителен, тъй като у детето е формирано чувство на несигурност по
отношение на доверието и трайността на връзката и контактите с баща си, към които се
прибавя и преживяването относно конкурентното съществуване на новото му семейство, с
членовете на което е принудено да живее не по свое желание.Според вещото лице
негативното отношение на детето относно неговия образ на нов партньор се основава и на
страха, че когато бащата е отхвърлил майката и я е заменил с друга, по подобен механизъм
и тя ще бъде отхвърлена за сметка на другото дете. В опита си да защото и предпази от
подобни силно травмиращи психо-емоционални преживявания детето отхвърля образа на
бащата, избягва контакта и поведенчески го наказва, за да изрази своето несъгласие и
неодобрение на неговия образ.
По делото е приет като писмено доказателство и доклад от Д.В., психолог в „Център
за индивидуални психологически консултации и групови програми“. Той е съставен по
повод на посещения в центъра на ответницата Л.. М. СТ. по силата на издадената заповед за
незабавна защита. След извършените консултации и участие в специализираната програма
специалистите от центъра са достигнали до заключението, че ответницата е с отговорно
поведение към поетите ангажименти задължения по програмата. Емоционално стабилна е,
уважителна към авторитети и институции. С топлота говори за отношенията си с дъщерята
А.. Фрустрира се единствено от непрекъснатите атаки на ищеца В.П. по отношение на нея и
дъщеря й.
По делото са събрани и гласни доказателства. Показанията на свидетеля Г.К. не са
относими към предмета на делото, защото същата не е осъществявала контакт с детето А.
към датата на твърдените актове на домашно насилие. Пред първоинстанционинят съд е
разпитан и съпругът на ответницата В. С.. Същият е разказал за случка, състояла се на
08.10.2019г., когато детето А. е трябвало да бъде предадена на бащата със съдействието на
съдебен изпълнител. Според свидетеля майката по всякакъв начин е насърчавала детето да
тръгне с баща си, била му е приготвила багаж, но поради неговото нежелание то не
тръгвало. Свидетелят твърди, че съдебното решение, с което упражняването на
родителските права се предоставя на бащата не се изпълнява не поради пречки, създавани
от ответницата, а поради нежелание на детето. Съдът кредитира напълно показанията на
свидетеля С. при условията на чл. 172 ГПК. Същите са хронологично и логично
последователни, не противоречат на останалите събрани по делото писмени доказателства и
кореспондират изцяло с тях, поради което съдът ги кредитира изцяло.
Настоящият въззивен състав, като прецени приетите относими доказателства по
делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие следното:
Първоинстанционният съд правилно е приел, че молбата за защита по ЗЗДН е
основателна. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права,
извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в
семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
От представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която са описани актовете на
домашно насилие, няма данни, че действително ответникът е извършил твърдените актове
на домашно насилие по отношение на молителя и общата им дъщеря. От събраните по
делото доказателства не може да се направи категоричен извод за извършен акт на домашно
насилие от страна на ответницата на 08.10.2019г., който освен всичко да има качеството
системен. От заключението на съдебно-психологическата експертиза не се установява
категорично в посочения в молбата период да е налице синдром на родителско
отчуждение, а още повече тежък, съобразно твърденията на молителите. Не се установи
майката с действията си умишлено да се опитва да отчужди детето от неговия баща –
5
молителят В.П.. Събраните доказателства установяват обратното, че в опита си да се защити
и предпази от подобни силно травмиращи психо-емоционални преживявания детето
отхвърля образа на бащата, избягва контакта и поведенчески го наказва, за да изрази своето
несъгласие и неодобрение към неговия избор. Установено е безспорно, че детето А. не желае
да общува и да живее при своя баща /като в съдебно заседание пред въззивна инстанция
самият молител заяви, че детето не живее понастоящем при него, защото не желае/, въпреки
че майката го е насърчава да отиде и да се срещни с него. Според заключенията на вещото
лице поведението на бащата, желанието чрез използване на съдебната принуда да осъществи
контакти с детето, опитите за дискредитиране на майката като родител, водят до
психологично насилие върху психиката на детето. Самото то е поставено в позиция на
конфликт на лоялност по отношение на двамата си родители. За правилното емоционално,
социално и ценностно развитие е необходимо създаването на добър емоционален контакт с
двамата родители в защитена, сигурна и стабилна среда, подпомагаща формирането у детето
на трайни убеждения относно родителските фигури, другите и света като цяло.
Относно приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, настоящата съдебна
инстанция намира за уместно да посочи следното:
Декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено средство, чрез което се
доказва конкретният насилнически акт и неговото авторство, както и евентуалните
последици от този акт. Декларацията е частен свидетелстващ документ, който притежава
материална доказателствена сила за удостоверените от пострадалия изгодни за него факти
(за разлика от исковия процес, където частните свидетелстващи документи имат материална
доказателствена сила, ако удостоверяват неизгодни за издателя факти). За да е годно
доказателствено средство, тази декларация трябва да индивидуализира акта на насилие по
начина, по който в редовната молба за защита актът е описан, както бе посочено по-горе.
Съдът няма право да указва на пострадалия да представи годна (пълна) декларация, защото
би нарушил своето безпристрастие – неговото задължение се простира само до там да укаже,
че не се сочат доказателства за процесния насилнически акт и неговото авторство. Когато
актът на насилие е извършен в отсъствието на очевидци ("на четири очи"), декларацията е
достатъчна, за да се приложат спрямо ответника мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3
от ЗЗДН), именно предвид нейната материална доказателствена сила. Ако обаче в
обективния мир има други доказателства за извършеното насилие /напр. очевидци/ и
носещата доказателствената тежест страна не е положила дължимата грижа за събирането
им, съдът не следва да уважава молбата за защита. В случай че са събрани и други
доказателства, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да се цени във връзка с тях, и ако
съдът намери доказателствата, кореспондиращи с декларацията, едва тогава следва да уважи
молбата за защита.
С оглед на изложеното настоящия състав намира, че правилно първоинстанционният
съд не е приел като доказателства декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Същата безспорно е
непълна - не са посочени дата, място, начина и други факти и обстоятелства за извършеното
домашно насилие. Освен това изложеното в нея е опровергано от събраните по делото
доказателства. По своята същност декларацията не представлява годно доказателствено
средство за установяване на твърдения от молителя насилнически акт, тъй като макар и да
съдържа данни за извършителя на насилието. Това е така, защото същността на
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява доказателствено средство, което е
изрично предвидено със закон и може да служи за установяване на факти свързани с
осъщественото домашно насилие, само в хипотезата, ако не са налице други
доказателства. Пред първата инстанция, са събрани други писмени и гласни доказателства,
които следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност. т.е. в конкретния случая е
неприложима е нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН и съдът не следва да издава заповед за
защита въз основа на декларацията, тъй като са събрани и други доказателства.
Настоящият съдебен състав, преценявайки в съвкупност гласните и писмени
доказателства по делото, приема за установено, че на посочената дата 08.10.209г.
ответницата Л.. М. СТ. не е осъществила акт на домашно насилие по отношение на молителя
6
и общото им дете А.. По изложените съображения въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение потвърдено като правилно.
Като допълнение към изложените мотиви следва да се посочи, че воденето на
множество дела между родителите поставя детето в неспокойна среда. То живее сред
негативни и тревожни емоции, предизвикани от поведението на двамата му родители, като
по-често инициатор на съдебните дела, в които е въвлечено бащата. Най-често детето е
заплашвано както от баща си, вербално и с условия, така и с институциите, към които той се
обръща за съдействие. Детето получава грижи от двата си родители и в същото време е
обременено в психоемоционален план от проблемите и враждите между двамата.
Тревожността, в която живее не би се отразило положително в соматоневрологичното
развитие на детето. Натрупаната тревожност в детската психика може да нанесе сериозни
последици в психоемоционалното развитие. Според психолозите, с които е контактувало
детето към настоящия момент е чувствително и изживява всеки конфликт емоционално и с
много тъга, объркано е, и е затворено вътре в себе си. По изложените съображения двамата
родители следва да потърсят професионална помощ, с която да преодолеят нспособността си
да общуват помежду си и да обединят усилията си в позитивна посока, с цел отглеждане на
едно здраво и щастливо дете. От събраните материали по делото е несъмнено, че детето А.
заслужава тези усилия, които трябва да направят неговите родители – страни по настоящото
дело
Съгласно нормата на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящият съдебен акт е окончателен и
не подлежи на касационно обжалване.
По разноските:
Разноски във въззивното производство са претендирани своевременно от страните,
поради което съдът дължи произнасяне.
От изхода на въззивното дело следва, че на въззиника В.Л. П. не следва да се
присъждат разноски. В разпоредбите на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК законодателят е уредил
правото на разноски на ответника по иска като своеобразна санкция в тежест на ищеца респ.
молителя поради неоправдано заведеното дело срещу него, станало причина последният да
извърши разноски за организиране и провеждане на правната си защита по спора.
Ответникът Л.. М. СТ. е претендирала заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал. 1 т. 2 ЗА. В представеният договор за правна помощ и съдействие № 0930581 от
01.10.2021г. не е посочено конкретно основание за договаряне на безплатна правна помощ,
поради което претенцията подлежи на отхвърляне.
С оглед на изложеното на основание чл. 11, ал. 3, предл. 1 от ЗЗДН молителят В.
Л.П.. следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 12.50
лв. държавна такса за въззивна инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20006869 от 11.01.2021г., постановено по гр. д. №
58172/2019г. по описа на СРС, 84 състав.
ОСЪЖДА В. Л.П.., ЕГН **********, с адрес гр. София да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата от 12.50 лв.държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на разноски на В. Л.П.., ЕГН
**********, с адрес гр. София и Л.. М. СТ., ЕГН ********** с адрес гр. София като
неоснователни.
7
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8