Р Е Ш Е Н И Е
№ 243/04.08.2020 г.,
гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД в
открито съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИЛВИЯ САНДЕВА
При участието на секретаря ИРЕНА
ДИМИТРОВА разгледа докладваното от председателя
адм.д. № 215/2020 г. по описа на АдмС – Добрич и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл.268 от ДОПК.
Образувано е по
жалба на Е.Г.С.,***, срещу решение № 95/08.04.2020 г. на директора на ТД на НАП
– Варна, в частта, в която е оставена без уважение жалбата й срещу разпореждане
с изх.№ 20008-137-0002373/16.03.2020г. на публичен изпълнител в сектор „ОСПВ“
при ТД на НАП – Варна, ИРМ – Добрич, с което е отказано да бъдат отписани като
погасени по давност публични задължения, както следва : задължение за здравни
осигуровки за 2014 г. в размер на 403, 20 лева и лихви върху него в размер на
199, 67 лева, задължение за здравни осигуровки за 2015 г. в размер на 403, 20
лева и лихви върху него в размер на 158, 28 лева, както и лихви за здравни
осигуровки за 2016 г. в размер на 117, 50 лева. В жалбата се излагат доводи за
неправилност и незаконосъобразност на решението поради неправилно тълкуване и
приложение на разпоредбата на чл.171, ал.1 от ДОПК. Твърди се, че решаващият
орган неправилно е определил началния момент на погасителната давност за
публичните вземания. Счита се, че дължимите авансови здравноосигурителни вноски
по подадените декларации обр. № 1 за съответните месеци е следвало да бъдат
заплатени до 25-то число на следващия календарен месец, като след тази дата
вземанията са станали изискуеми и е започнала да тече давността по отношение на
тях. Жалбоподателката не е получавала трудово или друго възнаграждение, върху
което да се изравнява доход и да се внасят окончателни вноски по осигуряването,
поради което неправилно административният орган е започнал да брои давностния
срок, считано от годината, следваща годината на подаване на декларация обр. № 6.
Не се споделя становището на директора на ТД на НАП – Варна, че с образуването
на изпълнителното дело и издаването на съобщение за доброволно изпълнение е
прекъсната давността. Твърди се, че поканата за доброволно изпълнение не
представлява изпълнително действие, тъй като органът пристъпва към принудително
изпълнение едва след като я изпрати. Счита се, че процесните публични вземания
не подлежат на принудително изпълнение, тъй като са погасени по давност, поради
което публичният изпълнител е следвало да ги отпише и да прекрати
изпълнителното производство по отношение на тях при хипотезата на чл.225, ал.1,
т.7, във вр. чл.171, ал.1 от ДОПК.
Иска се съдът да
отмени решението и потвърденото с него разпореждане в обжалваните им части и да
задължи административния орган да отпише процесните публични вземания като
погасени по давност. Претендира се и присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за оказаната на жалбоподателката безплатна адвокатска помощ на
основание чл.38, т.3, във вр. с ал.2 от ЗАдв.
Ответникът по
жалбата - директорът на ТД на НАП - Варна, чрез процесуалния си представител, оспорва
жалбата и иска съдът да я отхвърли, както и да му присъди разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Излага съображения, че процесните публични
вземания са годишни. Те се декларират с годишна декларация обр. № 6 до 30.04.
на следващата година и се плащат в същия срок, поради което правилно публичният
изпълнител е приел, че давността за тях е започнала да тече от 01.01. на
годината, следваща годината на подаване на декларация обр. № 6. Сочи, че
самоосигуряващите се лица - пенсионери, каквато е и жалбоподателката, подават съгласно
чл.3, ал.1, т.2 от Наредба № Н-8/29.12.2005 г. на МФ (действаща до 31.12.2019
г.) декларация обр. № 1 до 25 – то число на месеца, следващ месеца, за който се
отнасят данните за тях, а съгласно чл.3, ал.3, т.2, б.”а” от същата наредба
подават декларация обр. № 6 – еднократно до 30.04. за дължимите осигурителни
вноски за предходната календарна година. В случая С. се е осигурявала като
съдружник в “Абелиос” ЕООД и е била длъжна да подава месечна декларация обр. № 1
и годишна декларация обр. № 6, поради което задълженията й за здравни
осигуровки са възникнали с подаването на декларация обр. № 6 и не са погасени
по давност.
Добричкият административен
съд, след като взе предвид становищата на страните и прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Жалбата е подадена
в срок, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима, а
разгледана по същество, е частично основателна по следните съображения:
От данните по административната
преписка се установява, че срещу Е.Г.С. е образувано ИД № *********/2020г. по
описа на ТД на НАП – Варна, ИРМ Добрич, за принудителното събиране на публични
задължения за здравно осигуряване за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018
г., установени с декларация обр. № 6, ведно с прилежащите лихви върху тях. Със
съобщение за доброволно изпълнение № С200008-048-0014000/17.02.2020 г.
жалбоподателката е уведомена за
образуваното изпълнителното дело и е поканена доброволно да погаси установените
публични задължения. Съобщението е връчено лично на С. на 26.02.2020 г.
съгласно известие за доставяне на л.15 от делото.
С възражение с вх.
№ 4355 от 04.03.2020 г. (съответно вх.№ 200008-000-0109124/05.03.2020 г.) С. е поискала
отписване на част от задълженията по изпълнителното дело. Възразила е срещу
описаните в съобщението задължения за главница и лихви за 2014 г., 2015 г. и
2016 г., като се е позовала на изтекла погасителна давност. По отношение на здравните
осигуровки за 2014 г. е посочила, че дължимото за м.декември 2014 г. е следвало
да бъде заплатено на 25.01.2015 г., поради което към 25.01.2020 г. е изтекъл
5-годишният давностен срок на основание чл.171, ал.1 от ДОПК и главницата
следва да бъде отписана като задължение. По отношение на начислените лихви е
изложила, че са погасени по давност поради изтичане на 3 – годишния давностен
срок на основание чл.111, т.“в“ от ЗЗД.
По повод на това
възражение е издадено разпореждане с изх. № С20000-137-0002373/16.03.2020 г. на
публичния изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ – Добрич, с което е отказано да
бъде прекратено изпълнителното дело поради изтекла погасителна давност на
задълженията за здравно осигуряване за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. в размер на
общо 1209, 60 лева и съответните лихви върху тях в размер на общо 475, 45 лева.
В мотивите към
разпореждането е прието, че се касае за задължения към НАП по декларации обр. №
6 за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2016 г. Давностният срок по декларация обр.
6 № 080021505083770/01.06.2015 г. е започнал да тече от 01.01.2016 г. на
основание чл.171, ал.1 от ДОПК и е прекъснат на 17.02.2020 г. на основание
чл.172, ал.2 от ДОПК с предприемане на действия по принудително изпълнение и
издаване на съобщение за доброволно изпълнение. На основание чл.172, ал.3 от ДОПК от прекъсването на давността е започнал да тече нов 5-годишен давностен
срок. Към 13.03.2020 г. абсолютният давностен срок не е изтекъл и задължението
не е погасено по давност. Идентични мотиви са изложени и по отношение на
задълженията по декларация обр. 6 № 080021601131016/11.02.2016 г. и декларация
обр. 6 № 080021701447362/20.02.2017 г. Прието е, че давностният срок за тях е
започнал да тече съответно от 01.01.2017 г. и 01.01.2018 г. и е прекъснат на
17.02.2020 г. с издаването на съобщение за доброволно изпълнение, като
абсолютната 10-годишна давност не е изтекла и вземанията не са погасени по
давност.
Разпореждането е
обжалвано от С. пред директора на ТД на НАП – Варна. В жалбата са преповторени
доводите от възражението до публичния изпълнител, като е изложен и допълнителен
аргумент, че съобщението за доброволно изпълнение не представлява действие по
принудително изпълнение, с което се прекъсва давността. Изразено е становище,
че с него се цели единствено да бъде предупреден длъжникът, че ще се пристъпи
към принудително изпълнение, ако не изпълни задължението доброволно в посочения
срок.
С процесното решение № 95/08.04.2020 г.
директорът на ТД на НАП – Варна е оставил без уважение жалбата по съображения,
идентични с изложените в оспорваното разпореждане. В мотивите към решението е
посочено, че основанието за дължимите вноски за ЗО е годишна декларация обр. № 6
за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. Съгласно чл.40, ал.1, т.1, б.“в“ във вр. ал.5 от ЗЗО, във вр. чл.7, ал.4 от КСО, срокът за плащане на здравните осигуровки по
декларация обр. № 6 за 2014 г. е бил до 30.04.2015 г.; по декларация обр. № 6
за 2015 г. - до 03.05.2016 г., и по декларация обр. № 6 за 2016 г. – до
02.05.2017 г., като давността е започнала да тече от 01.01. на годината,
следваща годината, през която е следвало да се платят публичните задължения. Прието
е, че изпращането на съобщение за доброволно изпълнение е част от действията по
принудително изпълнение, предвидени в Глава ХХV „Принудително изпълнение“,
раздел ІV „Действия“ на ДОПК, с предприемането на които давността се счита за
прекъсната на основание чл.172, ал.2 от ДОПК. На 17.02.2020 г. на
жалбоподателката е изпратено съобщение за доброволно изпълнение, с което е
прекъсната давността по отношение на задълженията за здравни осигуровки по
декларации обр. № 6 за 2014 г. – 2018 г. От прекъсването на давността е
започнала да тече нова давност, като към момента на постановяване на решението
не е изтекла и абсолютната 10-годишна давност. Отхвърлено е като неоснователно
възражението на жалбоподателката, че спрямо задължението за лихви трябва да се
приложи 3 – годишната давност на основание чл.111, т.“в“ от ЗЗД. Изложени са
доводи, че лихвите за публични вземания също са публични по своя характер вземания
на основание чл.162, ал.2, т.9 от ДОПК, поради което по отношение на тях се
прилагат разпоредбите за давността по ДОПК.
Решението е
връчено на жалбоподателката на 24.04.2020 г. съгласно известие за доставяне на
л.9 от делото.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Обжалваните актове
в оспорените им части са издадени от компетентни органи по смисъла на чл.225,
ал.1, във вр. чл.173 от ДОПК и чл.266, ал.1 от ДОПК, в необходимата писмена
форма, при липса на допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния
закон.
По делото няма
спор по фактите. Не е спорно, че жалбоподателката в качеството си на работещ
пенсионер дължи здравноосигурителни вноски по чл.40, ал.1, т.2 от ЗЗО за
получените от нея доходи от трудова дейност като съдружник в търговско
дружество за периода 2014 г. – 2016 г., както и лихви за забава в плащането им.
Спорът между страните се свежда до това кой е началният момент на течение на
погасителната давност по отношение на главните задължения за здравно
осигуряване, както и кой е приложимият режим на погасителна давност по
отношение на задълженията за лихви и налице ли са основания за спиране или
прекъсване на давността спрямо тях.
Самоосигуряващите
се лица, на които е отпусната пенсия, се осигуряват авансово върху избран
месечен осигурителен доход и окончателно върху доходите от дейността през
предходната година, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по
ЗДДФЛ. За авансовите и окончателните здравноосигурителни вноски те следва да
подават съответно ежемесечни декларации обр. № 1 в срок до 25-то число на
месеца, следващ месеца, за който се отнасят данните, и годишна декларация обр.
№ 6 в срок до 30.04. на следващата календарна година съгласно чл.3, ал.1, т.2 и
чл.3, ал.3, т.2 от Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. (отм., но действаща към 2014
г.).
Окончателният размер на месечния осигурителен доход за работещите пенсионери не
може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от
максималния месечен осигурителен доход; окончателната осигурителна вноска се
дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между
декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово
осигурителни вноски. С оглед на тази законова регламентация се налага изводът,
че задължението за здравно осигуряване не е месечно, а годишно задължение,
което се внася авансово при определения условия и размери. По делото не се
твърди, а и не са налице доказателства за 2014 г. и 2015 г. жалбоподателката да
е правила авансови вноски върху избран от нея месечен осигурителен доход,
поради което невнесените авансови вноски са трансформирани в задължение за
изплащане на изравнителна (окончателна) годишна вноска. Вземанията за невнесени
осигурителни вноски за ЗО се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок,
по отношение на който се прилагат общите разпоредби за давността по ДОПК. С
оглед на обстоятелството, че задълженията за окончателна здравноосигурителна
вноска за 2014 г. и 2015 г. е следвало да бъдат платени съответно през 2015 г.
и 2016 г. (най-късно в срока на подаване на съответната годишна декларация), то
давността за тези задължения е започнала да тече от 01.01.2016 г., респективно от
01.01.2017 г. и би следвало да изтече на 01.01.2021 г., респективно 01.01.2022
г., при положение че не е спирана и прекъсвана през този период. Основанията за
спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл.172 от ДОПК,
като в ал.2 е посочено, че давността се прекъсва с издаването на акта за
установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение. В случая е налице прекъсване на давността с издаване
на съобщение за доброволно изпълнение на 17.02.2020 г., от който момент е
започнала да тече нова давност, както правилно и законосъобразно е преценил и
решаващият орган. Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че
съобщението за доброволно изпълнение не представлява действие по принудително
изпълнение, прекъсващо давността. Правилно е становището в обжалваното решение,
че с оглед на систематичното място на чл.221, ал.1 в Глава ХХV “Принудително
изпълнение”, Раздел ІV “Действия” от ДОПК изпращането на съобщение за
доброволно изпълнение следва да се характеризира като действие по принудително
изпълнение, с предприемането на което давността се счита за прекъсната на
основание чл.172, ал.2 от ДОПК. При това положение и с оглед на факта, че
абсолютната 10-годишна погасителна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК все още не е
изтекла, обосновано и законосъобразно публичният изпълнител и решаващият орган
са приели в актовете си, че вземанията за здравни осигуровки за 2014 г. и 2015
г. в размер на 403, 20 лева всяко едно от тях не са погасени по давност и не
подлежат на отписване на това основание, определяйки за начален момент на
тяхната дължимост годината, в която е подадена съответната декларация обр. № 6.
Правилни и
законосъобразни са също така изводите на публичния изпълнител и решаващия орган
по отношение на задълженията за лихви за забава. Безспорно е, че съгласно
чл.162, ал.2, т.9, във вр. ал.2, т.1 от ДОПК лихвите за вземания за
задължителни осигурителни вноски са публични вземания, поради което по
отношение на тях се прилагат разпоредбите на общата 5-годишна погасителна
давност по ДОПК, а не разпоредбите на 3-годишната погасителна давност по
чл.111, т.”в” от ЗЗД. При това положение и предвид на обстоятелството, че
абсолютният 10-годишен давностен срок за вземанията за здравноосигурителни
вноски не е изтекъл към настоящия момент, следва да се приеме, че лихвите върху
тях също не са погасени по давност и правилно публичният изпълнител не ги е
отписал от данъчноосигурителната сметка на задълженото лице. Ето защо, като е
потвърдил отказа за прекратяване на изпълнителното дело и в тази му част решаващият
орган е действал в съответствие с приложимия режим на давността и не е нарушил
с материалния закон.
С оглед на горното
жалбата се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Предвид на изхода
от делото на процесуалния представител на жалбоподателката не следва да се
присъжда адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на
основание чл.38, т.3, във вр. с ал.2 от ЗАдв. На ответника по делото следва да
се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 319, 73 лева
съгласно чл.161, ал.1 от ДОПК,
във вр. с чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от
горното и на основание чл.268, ал.2, във вр. чл.160, ал.3 от ДОПК, Добричкият
административен съд
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на
Е.Г.С.,***, срещу решение № 95/08.04.2020 г. на директора на ТД на НАП – Варна
и потвърденото с него разпореждане с изх.№ 20008-137-0002373/16.03.2020г. на
публичен изпълнител в сектор „ОСПВ“ при ТД на НАП – Варна, ИРМ – Добрич, В
ЧАСТТА, в която е отказано да бъдат отписани като погасени по давност публични
задължения, както следва : задължение за здравно осигуряване за 2014 г. в
размер на 403, 20 лева и лихви върху него в размер на 199, 67 лева; задължение
за здравно осигуряване за 2015 г. в размер на 403, 20 лева и лихви върху него в
размер на 158, 28 лева, както и лихви върху дължими здравни осигуровки за 2016
г. в размер на 117, 50 лева.
ОСЪЖДА Е.Г.С.,***,
да заплати на ТД на НАП – Варна сумата от 319, 73 лева, съставляващи разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
Административен съдия :