Р Е Ш Е Н И
Е № 2232
гр. Пловдив, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IХ граждански състав, в публично заседание на петнадесети май две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА ПЕТРОВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 9681 по
описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени установителни искове от „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД – гр. София, против Д.А.Д. с правна квалификация чл. 422 ГПК,
вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД; чл. 240, ал.2 ЗЗД; чл. 79, ал.1, прел.1 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, както и чл. 92 ЗЗД.
В исковата молба ищецът твърди, че по силата
на договор № **** г. „Вива Кредит” ООД предоставило в заем на ответника сумата от 1000 лева,
срещу задължение на последния да я върне, ведно с уговорената договорна лихва
съгласно подписан между страните погасителен план. След падежирането на всички
18 двуседмични вноски, непогасени останали сумата от 951,41 лв. - главница и
сумата от 138,12 лв. договорна възнаградителна лихва. Ответникът не изпълнил
задължението си по чл. 4 от договора в срок от 3 дни от сключването му да
предостави надлежно обезпечение, поради което за него възникнало задължение да
заплати неустойка в размер на 783 лева, от която незаплатена останала сумата от
739,09 лева. Съгласно клаузите на договора ответникът следвало да заплати, но
не заплатил също така сумата от 175 лв., представляващи извънсъдебни разходи за
събиране на просроченото вземане на основание чл. 12, ал.3 и чл. 12, ал.4 от договора.
На основание чл. 86, ал.1 ЗЗД ответникът дължал и обезщетение за забавено
плащане за периода 05.10.2016 г. –дата на последна погасителна вноска, до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в съда
в размер на 44,14 лв. По силата на рамков договор от 01.12.2016 г. „Вива кредит”
ООД прехвърлило на ищеца всичките си вземания по отношение на ответника. Ищецът
се снабдил спрямо ответника със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
гореизброените суми, срещу която в срок било депозирано възражение. Ищцовото
дружество претендира в исковата молба да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 951,41 лв. - главница по
договор за заем №
**** г., ведно с законната лихва от
датата на подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 24.03.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането; сумата от 138,12 лв. - договорна
възнаградителна лихва; 739,09 лв. - неустойка за неизпълнение на клаузите на
чл. 4 от Договора; 44,14 лв. - обезщетение за забава за периода 05.10.2016 г. –
дата на последна погасителна вноска до датата на подаване на заявлението в съда,
както и сумата от 175 лв., представляваща незаплатен размер на извънсъдебни
разходи за събиране на просроченото вземане, съгласно чл. 12, ал.3 и чл. 12,
ал.4 от договора. Претендира и съдебно деловодни разноски за исковото и
заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК, е
постъпил писмен отговор от ответника Д.А.Д., който оспорва предявените искове,
както по основание, така и по размер. На първо място счита, че ищецът, в
качеството си на цесионер, не разполагал с процесуална легитимация да предяви
иска по чл. 422, ал.1 ГПК. На следващо място, намира, че ищецът не е
легитимирана страна по договора между „Вива кредит” ООД и ответника, доколкото длъжникът
не бил надлежно уведомен за извършената цесия. Навежда довод, че не е настъпила предсрочна
изискуемост на процесните вземания, поради липса на надлежно уведомяване. Счита
рамковия договор за цесия между „Вива кредит” ООД и ищеца за нищожен, поради
липса на индивидуализация на вземанията, предмет на договора и поради липса на
уговорена цена за изкупуване на вземанията. Намира, че не е налице идентитет
между вземането, предмет на договора за цесия и вземането, предявено в
заповедното производство. Оспорва размера на претендираните вземания. Моли за
отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството
От приетото за послужване ч.гр.д. № 4239 по описа за 2017 г. на ПРС, XIX граждански
състав, се установява, че ищецът се снабдил със заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 951,41 лв. - главница, ведно с
законната лихва от датата на подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до
датата на окончателното изплащане на вземането и 138,12 лв. договорна
възнаградителна лихва по договор за заем № **** г.; 783 лв.
- неустойка за неизпълнение на клаузите на чл. 4 от Договора; 44,14 лв. -
обезщетение за забава за периода 05.10.2016 г. – дата на последна погасителна
вноска до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, както и 175 лв., представляващи извънсъдебни разходи за събиране на
просроченото вземане. Срещу заповедта в срока по чл. 414, ал.2 ГПК било
подадено възражение и на основание чл. 415 ГПК на ищеца били дадени указания да
предяви иск за установяване на вземанията си. Претенциите, предмет на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4239 по описа за 2017 г. на ПРС, и
предмет на настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и
производството се явява допустимо.
С влязло в сила определение
на настоящия състав от 28.08.2017 г. производството по делото е прекратено
досежно иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД с предмет сумата 44,14 лв.,
представляваща обезщетение за забава за
периода 05.10.2016г. – датата на последната погасителна вноска, до датата на
подаване на заявлението в съда – 24.03.2017 г. Обезсилена е и издадената заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК в съответстващата част.
Предмет на производството са останалите предявени искови претенции.
По легитимацията на ищеца
Тъй
като въпросът за легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени искове, той следва да бъде изследван преди разглеждане на
предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Неоснователен
е доводът на ответника, че тъй като цесионерът – „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД не е страна по договора за кредит, то той не бил
легитимиран да предявява искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК.
Действително, на настоящия състав е известно решение № 1 от 01.02.2017 г. по т. д. № 3228/2015 г. на II т.о.
ВКС, в което е прието, че при частно правоприемство на заявителя на основание
договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта, цесионерът, който няма
качеството банка, не е легитимиран да води иска по чл. 422, ал.1 ГПК. Даденото
разрешение обаче е приложимо само при издадени заповеди за незабавно изпълнение
на основание чл. 417, т.2 ГПК, както е било по цитираното дело на ВКС. Само при
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК качеството банка е определящо
за легитимацията на ищеца, доколкото именно това му качество му дава възможност
да води производството по по-благоприятния ред на чл. 417 ГПК, вместо по общия
ред - чл. 410 ГПК. В случаите на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
липсват изисквания относно наличие на специално качество на субекта, поради
което и даденото от ВКС разрешение е неприложимо към настоящия казус.
Неоснователен е и доводът, че
уведомлението за цесията е ненадлежно връчено. Действително, от изричния текст
на чл. 99, ал.3 и ал.4 ЗЗД следва, че поначало легитимиран да съобщи на
длъжника за извършената цесия е цедентът (предходния кредитор). В този смисъл е
и уместно цитираната в отговора съдебна практика - решение № 123 от 24.06.2009
г. по търг. д. № 12/2008 г. на Върховен касационен съд. Това разрешение обаче,
намира приложение само в случаите, когато цесионерът не е снабден с нарочно
пълномощно от цедента да извърши от негово име съобщаването на цесията. Трайна
е практиката на ВКС, че ако цесионерът е надлежно упълномощен от цедента, той
може да извърши уведомяването по смисъла на чл. 99, ал.3 и чл. 99, ал.4 ЗЗД.
Така решение № 156/30.11.2015 г.,
постановено по т.д. № 2639/2014 г., ВКС, II
т.о., решение
№ 114 от 07.09.2016 г. по т. д. 362/2015 г. на II
т.о., ВКС.
На лист 18 от делото е приложено нарочно пълномощно от „Вива Кредит” ООД, с
което упълномощава ищеца да извърши уведомяването за извършената цесия на
всички длъжници, чиито задължения са предмет на цесията.
Пак съгласно константната практика
на ВКС уведомлението за извършената цесия може да се извърши и с връчване на
препис от исковата молба, точно какъвто е и настоящият случай. Така решение 114
от 07.09.2016 г. по т. д. 362/2015 г. на II
т.о., ВКС, решение
№ 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС.
Неоснователен е и доводът, че
договорът за цесия е нищожен, поради липса на индивидуализация на вземанията,
които са негов предмет. Действително, в сключения рамков договор за прехвърляне
на вземания, конкретни вземания не са описани. Това обаче не означава, че
договорът е с неопределен предмет. В чл. 2, ал.1 от договора изрично е
предвиден ред, по който ще се определят вземанията, предмет на рамковия
договор. Договорено е това да стане на по-късна дата с подписване и от двете
страни на Приложение № 1, в което подробно да бъдат изброени вземанията. Това
приложение № 1 е представено на л. 19-21 от делото. В него изрично е посочено,
че се издава въз основа на сключения между страните договор за рамков кредит,
подписан е от двете страни, съдържа детайлен списък от подробно
индивидуализирани вземания, включително и това към ответника. Всичко
гореизложено дава основание да се приеме, че договорът за цесия не е нищожен
поради неопределеност на предмета му.
Същите съображения важат и за
изложеното възражение, че в договора за цесия не е определена покупната цена на
вземанията. В § 3 от договора е изложен подробен механизъм, по който страните
при взаимно съгласуване на волите да определят конкретната изкупна цена на
всяко вземане. Тоест, цената в договора за възмездна цесия е определяема, което
е достатъчно да се приеме, че същият не е нищожен поради неопределеност на
предмета. В този смисъл следва да се съобрази, че и двете страни по договора за
цесия са търговци, следователно за тях се прилагат общите правила за
търговските сделки, уредени в ТЗ. В този смисъл дори и цената по договора за
възмездна цесия да беше абсолютно неопределена, то договорът пак не би бил
нищожен, доколкото на основание чл. 326, ал.2 ТЗ ще се дължи средната пазарна
цена.
Неоснователен е доводът за липса на
идентитет между прехвърленото вземане и вземането, предмет на заповедта за
изпълнение и исковата молба. Съгласно чл. 99, ал.2 ЗЗД прехвърленото вземане
преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. От цитираното
правило следва, че цесионерът се явява легитимиран да претендира от длъжника не
само сумите, които са с настъпил падеж към момента на цесията, но и такива,
които ще станат изискуеми след това, и в този смисъл ще „уголемят” вземането -
напр. непадежирали вноски към момента на цесията от главното вземане, начислени
след датата на цесията лихви, неустойки, разноски за принудително изпълнение и
др. И при претендиране от длъжника на суми, които са станали изискуеми след
датата на цесията, вземането си остава същото, което е било предмет на договора
за цесия.
Неоснователен е доводът, свързан с
необявената надлежно предсрочна изискуемост на кредита. Никъде в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба като основание не се сочи
настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Точно обратното - твърди се, че
всички вземания са с настъпил падеж.
По
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпил падеж за връщане
на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 27.01.2016 г. между ответника и „Вива кредит” ООД е сключен договор за
предоставяне на паричен заем № ****.
Съгласно чл. 3, ал.2 от договора,
същият има силата на разписка. Договорът е надлежно подписан от ответника и в
този смисъл удостоверява предаването на заемната сума в размер на 1000 лева от
заемодателя на заемателя.
От чл. 3, ал.1, т.4 от договора се
установява, че падежът на последната вноска за връщане на главницата по заема е
изтекъл на 5.10.2016 г., преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
От заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, и от представения на л.31
погасителен план се установява, че възстановеният размер от главницата е 48,59
лева, а невъзстановеният е 951,49 лв. Съответно, предявеният иск за главницата
с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 951,49 лв. ответникът следва да бъде осъден да заплати и
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 24.03.2017 г., до
окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
Вече
бе отбелязано, че не се спори между страните, а и се установява от събраните по
делото доказателства, че на 27.01.2016 г. между ответника и „Вива кредит” ООД е
сключен договор за предоставяне на паричен заем № ****. Съгласно чл. 3.т.5 от договора се дължи
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.30%.
От чл. 3, т.7 от договора и от погасителния план, приложен на л.31, е видно, че
общият дължим размер на договорната възнаградителна лихва е 153,62 лв., а
крайната дата за нейното плащане е 5.10.2016 г. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че заплатеният от ответника размер на договорната
лихва е 15,50 лв., а останалият дължим размер - 138, 12 лв., респективно
предявения иск с правна квалификация чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се уважи
изцяло.
По иска с правна квалификация чл. 79, ал.1, прел.1 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД
Съгласно чл. 79, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр.
чл. 82 ЗЗД кредиторът има право на обезщетение за действително претърпени вреди
в резултат от неизпълнението. Това правило е доразвито в чл. 12, ал.3 от
договора, в който е предвидено, че при забава на плащането заемателят дължи на
заемодателя 12,50 лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава,
представляващи направените разходи за провеждане на телефонни разговори,
изпращане на писмени покани, и електронни съобщения за събиране на просрочените
задължения. Съгласно чл. 12, ал.4 от договора при забава с повече от 57 календарни
дни, на петдесет и осмия ден заемателят дължи на заемодателя еднократно плащане
в размер на 100 лв., представляващи направените разходи за събиране на
просрочените вземания, включващи дейността на лице/служител, което осъществява
и администрира дейността по събиране на вземането. От граматическото тълкуване
на текста на посочените уговорки от договора следва, че те нямат характер на
неустойка за забавено плащане, а на уговорена между страните цена на
допълнителните действия, които следва да бъдат предприети от кредитора за
събиране на просроченото вземане. В такъв смисъл предпоставка за присъждането
на уговорените суми е реално извършване на действията от страна на кредитора,
цена на които те представляват. От представените на л.44-48 писмени доказателства,
неоспорени между страните, се установява, че електронни съобщения във връзка
със събирането на вземането реално са били изпращани от кредитора до длъжника.
Следователно цената по чл. 12, ал.3 от договора се дължи. От ССЕ се установява,
че незаплатеният размер на вземането по чл. 12, ал.3 от договора е 75 лв., и в
този смисъл претенцията на ищеца следва да бъде уважена.
При тежест на доказване за ищеца, по
делото не са представени доказателства, ищецът да е извършил допълнителните
действия по събиране на просроченото вземане, предвидени в чл. 12, ал. 4 от
договора, а именно възлагане на дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. Следователно претенцията за
заплащане на сумата от 100 лева, дължима на основание чл. 12, ал.4 от договора
следва да бъде отхвърлена.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите предпоставки за уважаване
на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно поето
задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
В чл. 11 от договора за заем между „Вива
кредит” ООД и ответника е предвидено, че при неизпълнение на задължението по
чл. 4 от договора на заемателя се начислява неустойка за неизпълнение в размер
на 783 лв. При тежест на доказване за ищеца, същият не е представил по делото
пълния текст на чл. 4 от договора. Видно от съдържанието на представения към
исковата молба договор – л.7, след чл.4, на гърба на същия лист от делото
продължава текста на договора, но от чл.9. Този пропуск от страна на ищеца не позволява
на съда да извърши проверка дали е налице една от кумулативно изискуемите
предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД, а именно
неизпълнение на задължението, за което е предвидена неустойката. Съгласно
правилата за тежестта на доказване при неустановеност по несъмнен начин на една
от фактическите предпоставки за уважаването му, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен.
Искът с правно основание чл. 92 ЗЗД е
неоснователен и на още едно самостоятелно основание. Съгласно задължителните
указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за нищожността на клаузи
за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. №
1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение №
23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I
т.о., ВКС, решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II
т.о., ВКС. От
систематичното тълкуване на клаузите на чл. 11
от Договора между „Вива кредит” ООД и ответника и тази част от чл. 4 от договора,
която е представена по делото, предвидената по делото неустойка в размер на 783
лв. излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата е уговорена с цел да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален
размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗЗП е
нищожна и плащане по нея не се дължи.
По изложените съображения искът с правно
основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78,
ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на
държавна такса в размер на 159,04 лв. и внесен депозит за вещо лице в размер на
100 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът намира, че при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото присъденият
размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 200 лева. Общият
размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 459,04 лева,
като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 267 лева. За заповедното
производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 90,96 лева, като
следва да му се присъдят по съразмерност 53 лева. Ответникът е доказал разноски
за разглеждане на исковото производство в размер на 500 лв., като на основание
чл. 78, ал.3 ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да му се
присъди сумата от 209 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, че
дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Христо Смирненски” № 9, партер, офис 1-2, сумата от 951,41 лв. (деветстотин петдесет и един лева и четиридесет и една
стотинки), представляваща останала неизплатена главница по договор № **** г., сключен между Д.А.Д. и „Вива кредит”
ООД, вземанията по който са прехвърлени
на ищеца по силата на приложение № 1/22.12.2016 г. към рамков договор за цесия
от 01.12.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
24.03.2017 г., до датата на окончателното изплащане на главницата; сумата от 138,12 лв. (сто тридесет и осем лева и
дванадесет стотинки), представляваща останала незаплатена договорна възнаградителна
лихва за периода
10.02.2016 г. -05.10.2016 г.; сумата от 75
лв. (седемдесет и пет лева), представляваща останали незаплатени извънсъдебни разходи за събиране на просроченото
вземане на основание чл. 12, ал.3 от договор № **** г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2532/27.03.2017 г. по ч.гр.д.
№ 4239 по описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, XIX граждански състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за
признаване за установено по отношение на Д.А.Д.,
ЕГН **********, че дължи на Агенция за контрол на просрочени
задължения ООД, ЕИК *********, както следва: сумата от 100 лв., представляваща
останали незаплатени извънсъдебни разходи за събиране на просроченото вземане
на основание чл. 12, ал.4 от договор № **** /27.01.2016 г.; сумата от 739,09 лв.,
представляваща останал незаплатен размер на неустойка дължима съгласно чл. 11,
вр. чл. 4 от договор № ****/ 27.01.2016 г.
ОСЪЖДА
Д.А.Д., ЕГН ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД,
ЕИК ********* сумата от 267 лв. (двеста шестдесет и седем лева),
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 53 лв. (петдесет и три лева), представляващи съдебно деловодни
разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД, ЕИК ********* да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на Д.А.Д.,
ЕГН ********** сумата от 209 лв.
(двеста и девет лева), представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ Весела Петрова
Вярно с оригинала!
РЦ