Р Е Ш
Е Н И
Е № …..
Гр. София, 26.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на девети
юни през две хиляди и двадесета година в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав
Спасенов
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4920 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
550227/30.11.2028 г. на СРС, 48 с - в по гр. д. № 3463/2018 г. са отхвърлени
предявените от М.А.М., ЕГН ********** и М.А.М., ЕГН ********** срещу „И.П."
ООД, ЕИК ******, искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
нищожността на решение от 06.06.2017 г., постановено
по гр. дело 5664/2016 г., по описа на IV - Б с - в на СГС и на допълнително
решение от 20.09.2017 г., постановено по същото дело. Ищците са осъдени за
заплащане на разноски.
Недоволни от решението
са останали ищците М.А.М. и М.А.М., които го оспорват изцяло, в срока по чл. 259 ГПК с
доводи, че е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила,
като на ищците не било указано, че следва да установят, че решението е
постановено след встъпване на съдия Р.в САС. За това обстоятелство според
ищците, съдът следи служебно и следва да събере служебно необходимите
доказателства, съгласно императивната норма на чл. 269 ГПК. Поддържат, че
съдебният състав е следвало да отбележи на коя дата е произнесено съдебното
решение, преди встъпването на съдията Р.в САС, при спазване на добрите
процесуални практики. Излагат се съображения, че това не е сторено от състава.
Поддържа се, че решението на СРС е постановено в нарушение на чл. 235, ал. 1 ГПК, чл. 236, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ГПК и чл. 181 ГПК. Районният съд не е
направил разлика между датата на постановяване на решението на 06.06.2017 г. и датата на обявяването му в публичните регистри.
Поддържа се, че съдия Р., която е заемала длъжност в друг съд не е следвало да
участва в постановяване на решението. Позовават се на неприложимост на ТР №
1/2011 г. на ОСГТК на ВКС в конкретния случай, като поддържат, че съдебно решение, при подписване
на което някой от съдиите н състава е встъпил като съдия в друг съд, е нищожно.
Неправилно СРС е приел, че правилото за неизменност на състава, заложено в чл.
235, ал. 1 ГПК, намира приложение само при постановяване на основаното, но не и
на допълнителното решение по чл. 250 ГПК. Според жалбоподателите изискванията
за валидност на основното и допълнителното решения са идентични. Неоснователно
СРС е приравнил решенията по чл. 247 ГПК и по чл. 251 ГПК с това по чл. 250 ГПК. Молят да се отмени изцяло решението на СРС и да се уважат исковете.
Претендират разноски в производствата пред СРС и СГС.
Въззиваемата
страна ответникът „И.П." ООД не е подала
писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. В съдебно заседание представителят й е
оспорил жалбата с доводи, че решението е правилно, обосновано и съобразено с процесуалния закон. При постановяването му не
са допуснати съществените процесуални нарушения, посочени от ищците.
Неоснователно се твърди, че докладът не съдържа разпределение на
доказателствената тежест в процеса. Моли да се потвърди решението. Претендират
се разноски, съгласно списък.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
доказателствата, събрани пред СРС по реда на въззивната
проверка намира следното :
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съдът следи, в обжалваната части, за спазване и
на императивните норми на материалния
закон. (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Обжалваното
решение е валидно, процесуално допустимо постановено, като при постановяването
му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни
норми.
Предмет на предявените от ищците установителни
искове е прогласяване нищожността на решение от 06.06.2017
г., постановено по гр. дело 5664/2016 г., по описа на IV - Б състав на СГС и на
допълнително решение от 20.09.2017 г., постановено по същото дело.
Въззивният съд намира за неоснователни възраженията за допуснати
от СРС процесуални нарушения при доклада на делото по чл. 140 ГПК и за неуказана
тежест на доказване на ищците. Ищците са запознати с доклада на съда и в
първото по делото съдебно заседание на 10.10.2018 г.
не са имали възражения по него. Отделно от изложеното, доказателства за момента
на встъпване в длъжност на съдията Р.са представени пред СРС, а въпросът за
нищожността на решенията на твърдяното от ищците основание, е въпрос по съществото
на спора, който няма отношение към предмета на разглеждане по делото, по което
са постановени оспорените решения.
Относно първото решение основното наведено от ищците
основание за нищожност е обстоятелството, че решението на СГС ІV Б с - в е обявено
на 06.06.2017 г., а съдия З.Р., която е участвала в състава на съда към момента на приключване на
устните състезания на 09.02.2017 г., е встъпила в длъжност в САС на 05.06.2017 г., поради което решението е
постановено от незаконен съдебен състав предвид загубване качеството
„съдия" в СГС от З.Р..
От приетите по делото доказателства се установява и не
е спорно, че по гр. д. № 5664/2016 г. е било проведено открито съдебно
заседание на 09.02.2017 г. в състав председател съдия Р.К.и членове съдия З.Р.и
мл. съдия С.С.(докладчик), в което е приключило
съдебното дирене и е даден ход на устните състезания по спора, а самото решение
е обявено на 06.06.2017 г., като е подписано от
тримата членове на състава, участвали в разглеждането на спора.
Според извлечение от протокол № 19 от 09.05.2017 г. от
заседание на СК на ВСС от 09.05.2017 г. (на лист 34 от делото на СРС), решение
по т. 8. 2, съдия Р.е била повишена от длъжност - съдия в Софийски градски съд,
на длъжност „съдия“ в Апелативен съд - София. Според акт № 31 за встъпване в
длъжност, съдия Р.е встъпила в длъжност в Апелативен съд - София на 05.06.2017 г.
Следователно, решението от 06.06.2017
г., постановено по гр. дело 5664/2016 г., по описа на IV Б въззивен
състав на СГС, е обявено един ден след встъпване на съдия Р.в САС, както приема
и СРС.
По
съществото на спора и във връзка с
поддържаните в жалбата доводи, въззивният състав намира следното :
По смисъла на чл. 270, ал. 2 ГПК, нищожността на
съдебния акт - в случая на решенията на СГС, може да се предяви безсрочно, по
исков ред или чрез възражение. (така в решение № 123 от 04.04.2012 г. по
гр. д. № 777/2011 г., Г. К, І ГО на ВКС).
Според възприетото от съдилищата становище, нищожността е най -тежкият порок на съдебното решение. Процесуалният закон не определя, с отделен текст, кое
съдебно решение е нищожно. Към
настоящия момент, в решения на ВКС, постановени по реда на чл.
290 ГПК, е дадено задължителното тълкуване на въпроса
кога следва да се приема, че решението на съда е нищожно.
По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен
спор, като съдебната практика приема, че нищожно
е всяко решение, което не съставлява
валиден съдебен акт поради липса
на надлежно волеизявление на правораздавателния
орган. Нищожно е решението, което не отговаря
на изискванията за валидно решение.
За да е валидно
решението трябва да бъде постановено
от надлежен орган - съд, функциониращ
в надлежен състав. Нищожно е решение постановено от незаконен състав, еднолично
от съдия
вместо от съдебен състав, само от съдебни заседатели
без участието на съдия и т.
н. Нищожен
е и акт, който е постановен от лице, което
няма качеството на съдия
към момента на постановяване на решението.
Друго изискване за валидност на
решението е то да е постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда. Не са
нищожни решенията, постановени в нарушение на правилата за
подсъдността, но когато решението е постановено по отношение на лица,
които не се подчиняват на
правораздавателната власт на българските съдилища, решението се приема за нищожно.
За
да е валидно, решението трябва да е изготвено в писмена форма и да е подписано, поради което устното
или неподписаното
решение е нищожно.
В обобщение,
съгласно правната теория и трайната съдебна практика, съдебно решение е нищожно, когато излиза от
правораздавателната власт на съда, не
е постановено в законен състав и не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона задължителна писмена форма,
както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да
е изразена формираната от съда правораздавателна
воля. (в посочения смисъл е практиката
на ВКС обективирана в : решение № 668 на
ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790/2009 г.; решение №
41 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г., ГК, ІV ГО на ВКС, решение №
355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г., ГК, І ГО на ВКС, решение № 432/26.10.2010 г. по гр. д. № 826/2010 г. на ВКС,
ГК - ІІ ГО; решение № 157/01.07.2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г. на
ВКС, ГК - ІІІ ГО, решение №
134 от 30.12.2013 г. по т.
д. № 34/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 437 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г., Г. К., І Г. О. на ВКС и др.).
Като съобрази изложеното до момента, настоящият въззивен състав споделя изводите направени от първоинстанционния
съд, че съдебното решение от 06.06.2017 г.,
постановено по гр. дело 5664/2016 г., по описа на IV - Б състав на СГС е постановено в изпълнение на изискванията на чл.
236, ал. 1, 2 и 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК. (съгласно
последната норма за въззивното производство се
прилагат правилата на първоинстанционното, доколкото
няма особени правила). Решението е постановено в изискуемата от закона писмена
форма, съдържа дата, подписи
на всички съдии
членове на състава, при неизменност на състава,
който е участвал в разглеждане на делото при приключването му и изслушване
на страните в хода на устните
състезания (арг. от чл. 149, ал. 2 от ГПК). Ясно е изразена волята на състава по съществото на спора и са изложени
мотиви, съгласно изискването
на чл. 236, ал. 2 от ГПК, като волята на съда е ясна, недвусмислена и
непротиворечива.
Неоснователен е довода на ищците, че подписването на
основното решение от съдия Р.е опорочило съдебния акт до степен същият да се
явява постановен от незаконен съдебен състав и съответно нищожен.
Действително, от данните по делото е видно, че към
датата на обявяване на съдебното решение на 06.06.2017
г., съдия Р.не е имала качеството на съдия в СГС, доколкото е встъпила като „съдия
в САС“ на 05.06.2017 г. От друга страна не е спорно, че тя е била съдия в СГС и
член на въззивният състав постановил решението към момента на приключване на
производството и устните състезания по спора на тази инстанция – в съдебното
заседание на 09.02.2017 г.
Както е приел в оспореното решение и СРС, съгласно чл.
235, ал. 1 ГПК, решението се постановява от съдебния състав, участвал в
заседанието, в което е завършено разглеждане на делото, след тайно съвещание
(чл. 21 ГПК), при участие на всички членове на състава, които към датата на
произнасянето (09.02.2017 г. - последното съдебно заседание по делото) следва
да имат качеството съдия в съответния съд. Решението - диспозитив
и мотиви, трябва да бъде изготвено в писмен вид - чл. 235, ал. 4 ГПК, а обявяването
на решението по чл. 235, ал. 5 ГПК не е елемент от фактическия състав на
валидно формираната воля на съда.
В мотивите на ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС по задължителен за съдилищата начин се
прие, че не е е нищожно обявеното по реда
на чл. 236, ал. 3 изр.
2 ГПК съдебно решение, което не е подписано
от съдията, който след постановяването
му е избран за съдия в друг
съд или е в обективна невъзможност да го подпише. Възраженията на ищците, че посоченото
ТР не намира приложение в случая, са изцяло неоснователни.
В ТР е разяснено, че когато решението се постановява в състав, то се
приема на тайното съвещание с мнозинството на гласовете (чл. 21, ал. 2 ГПК), а след като
е взето, докладчикът по делото изготвя
писмения текст, който се подписва
от всички съдии (съдията, който не е съгласен
с мнението на мнозинството, подписва решението и мотивира отделно своето особено мнение). Положилите подписи съдии удостоверяват не свои волеизявления, а общата воля на състава на съда, каквато е формирана
при тайното съвещание.
Освен това в практиката на съдилищата, включително в
цитираното ТР, трайно се приема, че за автентифицирането
на решението е достатъчно то да
бъде подписано от двама съдии,
без значение дали гласовете им са формирали
мнозинството или един от тях
е на особено мнение. Когато член на състава
не може да
подпише решението, председателят на състава отбелязва причините за това,
съответно старшият член, когато решението
не може да
бъде подписано от председателя - чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК.
В случая
не се е наложило
съставянето на подобно отбелязване, тъй като решението е подписано от
старшия съдия Р.. Както е прието
в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по
тълк.д. № 1/2011 г. на ВКС,
ОСГТК, обявяването на съдебното решение не е елемент от
фактическия състав на валидно формираната
воля на съда
- то има за последица единствено
неоттегляемост на решението. Съдебното решение може да
бъде подписано от член на
съдебния състав и след обявяването му, включително и след постъпване на жалба против
решението. (така
съгласно определение № 350 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 559/2017 г., ГК, ІІ ГО на ВКС).
Настоящият състав намира за неоснователно твърдението
на ищците, че решението е произнесено, изготвено и обявено в един и същи ден -
на 06.06.2017 г. Липсват доказателства, от които да
се направи извод, че формираната воля на съдебния състав се е осъществила след
встъпването на съдия Р.в САС. Обстоятелството, че решението е обявено много
след последното съдебно заседание по делото се дължи на факта, че техническото
изготвяне и публикуване на акта изисква по продължителен период от време и не
може да се осъществи в един и същи ден. В мотивите на цитираното по - горе ТР е направено
разграничение между подписване и обявяване на съдебното решение.
Обявяването на
решението, което включва подреждането
му в регистъра на съдебните решения
и отразяването на диспозитива в срочната книга, не е елемент от валидно
формираната воля на съда, както вече се посочи по – горе.
По изложените съображения въззивният състав намира, че
в правилно приложение на процесуалния закон СРС е приел, че атакуваното решение
от 06.06.2017 г., постановено по гр. дело 5664/2016
г., по описа на IV - Б с - в, е валиден съдебен акт, а искът за прогласяване на
нищожността му по чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен.
По отношение на допълнителното решение от 20.09.2017 г., постановено по същото дело, на ІV -
Б с-в СГС, ищците поддържат, че то е нищожно
тъй като е постановено в различен състав от този, постановил основното решение –(допълнителното
решение е постановено от съдиите Р.К., С.И.и мл. съдия Б.Р., т. е. два от
тримата членове на състава са различни от тези, постановили първоначалното
решение).
Въззивният съд приема, че нормата
на чл. 250 ГПК не съдържа изискване
в производството по
допълване на решението да участват
същите съдии, които са постановили
основното решение. В гражданското съдопроизводство не съществува принципът
за неизменност на състава, разглеждащ
спора, поради което и персоналният състав на съда
може да бъде
променян в течение на гражданският процес. Единственото изискване е съдебният акт да бъде
постановен от този състав, пред
който е приключило съответното производство. В случая решението е постановено в закрито заседание,
като производството по чл. 250 ГПК следва постановяването на основното решение и е допустимо в него да участват различни съдии, които
не са постановили
основното решение. Както се посочи в случая принципът за неизменност на състава по
чл. 235, ал. 1 ГПК не намира приложение.
Настоящият въззивен състав
изцяло споделя изводите на СРС по този въпрос, като намира, че и допълнителното
решение на състава на СГС от 20.09.2017 г. не е нищожно на соченото от ищците
основание.
Законосъобразно и в съответствие с материалния закон
СРС е приел, че исковете за прогласяване нищожност на процесните две решения на
СГС ІV - Б с-в са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Доколкото
мотивите на СГС изцяло съвпадат с тези на първоинстанционния
съд, решението следва да се потвърди, както е постановено. Този извод се налага
за решението и в частта по разноските.
По разноските пред СГС :
Тъй като жалбата на ищеца няма да бъде уважена, право на разноски има
ответника. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в негова полза следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., за които има данни,
че са реално заплатени от ответника.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
550227/30.11.2028 г. на СРС, 48 с - в по гр. д. № 3463/2018 г., включително в частта по разноските.
ОСЪЖДА М.А.М., ЕГН ********** и М.А.М., ЕГН **********, с
адрес ***, чрез адв. Д. да заплатят на „И.П.“ ООД,
ЕИК ******, с адрес на представителя по делото : гр. Перник, ул. „******, чрез адв. Д., разноски по делото в размер на 400 лв. адвокатски
хонорар за СГС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията, че е
изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.