Р Е Ш Е Н И Е №
І-130
град Бургас
, 29.10. 2019 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.............двадесет и трети октомври ..през
две
хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с. Марина Мавродиева
при секретаря А.
Цветанова като
разгледа докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 1274 по описа за
2019 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния
представител на „Транспрес „ООД-гр.Велико Търново –ищец по гр.д. № 5470/2018 год. по описа на Бургаския
районен съд против решение № 1022/07.05.2019
год. постановено по същото дело ,с което
са отхвърлени исковите претенции за установяване по отношение на ответника „ТК Рувитекс
Индъстри „ЕООД-гр. Бургас ,че същият дължи сумата от общо 804 лв.
,представляващо неизплатено възнаграждение за извършени транспортни
услуги-превоз на стоки по два неформални договора – от 14.11.2017 г. и
20.12.2017 г. ,съответно по данъчни фактури
№ ********** /14.11.2017 г. на стойност 300 лв. и 504 лв. – по данъчна
фактура № **********/20.12.2017 г.,ведно със законната лихва върху нея ,начиная
от 20.04.2018 г. до окончателното плащане ,за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2829/2018 г. на БРС . Въззивникът изразява
недоволство от решението , като счита същото за неправилно и необосновано,в нарушение на материалния закон
.
Обосновават се подробни съображения
против изводите на първоинстанционния
съд ,че така представениту първични документи
за доставка на процесната стока
не са изрядни и по този начин не
се доказвало стоката да е получена от ответната страна ,като при липса на
доказана доставка от страна на ищеца нямало основание за заплащане на цената по
договор за доставка на ПВЦ мембраните.Оспорва се и изводът ,че не било доказано
,че има сключен договор за превоз между страните .В отговор на това се подчертава
се ,че от извършената счетоводна
експертиза е установено ,че именно цитираните дружества като получатели на
стоката фигурират като клиенти в
счетоводството на ответника ,както и че между страните съществуват трайни
търговски отношения ,като има данни и за предходни осчетоводявания на фактури
между двете дружества .Така представените фактури са осчетоводени в ответното
дружество и в тях детайлно е посочено описанието на стоката ,стойността и
начина на плащане ,наименованието на изпращача и получателя .Приемането и
осчетоводяването на двете фактури според
въззивната страна доказва получаването на стоката от страна на ответника.Само
по себе си отразяването на фактурите в считоводството на ответника ,включването
им в дневника за продажбите по ДДС и използването на данъчен кредит по нея
представлява признание на задължението и
доказват неговото съществуване –за което се цитира и съдебна практика .
Моли се за отмяната на решението и постановяване на ново ,с което се уважи
изцяло исковата претенция .
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок
и отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК
Писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК въззиваемият ответник не е депозирал по
делото и не е взел становище по въззивната
жалба.
След
преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на
страните ,Бургаският окръжен съд прие за установено следното :
Предявени
са искове с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр.чл. 372 вр.чл. 367 от ТЗ
вр.чл. 79 ал. 1 и чл. 86 ал. 1 ЗЗД ,като ищецът се е снабдил против ответното
дружество със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК ,издадена по
ч.гр.д. № 2829/2018 г. на БРС,за сумата от общо 804 лв. –представляваща
неизплатено възнаграждение за извършени транспортни услуги –превод на стоки ,по
два неформални договора – от 14.11. и 20.12.2017 г. ,за които са издадени данъчна фактура № **********/14.11.2017 г.
–на стойност 300 лв. и фактура №
**********/20.12.2017 г. – за 504 лв. ,ведно със законната лихва върху
главницата ,начиная от 20.04.2018 г. до
окончателното й изплащане .Затова и тъй
като ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК ищецът е предявил иска за установяване на вземането си .
Ответникът
е оспорил претенциите ,като е твърдял ,че не е сключвал с ищеца процесните договори и не дължи заплащане на претендираните възнаграждения .
Не
се е оспорвало между страните ,че между
тях съществуват трайни търговски
отношения ,като ищецът е изпълнявал
транспортни услуги за превоз на стоки по заявки от ответника .В тази
насока е и установеният от вещото лице
по назначената счетоводна експертиза факт
за съществуващи данни и за
предходни осчетоводявания на фактури
между двете дружества.
За
установяване вземането си за две
заявки от ответника до ищеца за превоз
на стоки ищцовото дружество е представило цитираните две фактури ,които
според заключението на вещото лице по приетата от първостепенния съд счетоводна
експертиза са осчетоводени в
счетоводствата и на ищеца , и на ответника ,като по тях не са отразени
извършени плащания
За
да отхвърли предявените искове за установяване вземането на ищеца ,произходящо
от задължението на ответника за заплащане на извършените от първия траспортни услуги ,районният съд е
приел ,че само въз основа на фактурите и
при наличие на спор по делото не може да
бъде направен обоснован извод ,че между страните са възникнали твърдяните в исковата молба облигационни
правоотношения ,основани на договор за превод,доколкото ищецът не бил ангажирал надлежни доказателства за това :от кого ,как и кога ,при какви
условия са били сключени тези два
договора .
Решението
е неправилно .
Върховният
касационен съд се е произнасял многократно
по въпроса за доказателствената тежест на фактурата и практиката по този въпрос е еднозначна и
категорична .Така в реш.№ 23/07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС,второ
т.о. се сочи :“ С поредица свои решения постановени по реда на чл.290
от ГПК и следователно представляващи задължителна практика по смисъла на чл.280
ал.1, т.1 от ГПК, а именно: решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. №991/2009 г. на
ВКС, ІІ т.о. и цитираните в него: решение №96 от 26.11.2009 г. по т.д.
№380/2008 на ВКС, І т.о. и решение №46 от 27.03.2009 г. по т.д. №546/2008 г. на
ВКС , ІІ т.о. , както и решение №42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на
ВКС, ІІ т.о., съставите на ВКС приемат, че фактурата може да се приеме като
доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба
между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид,
стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на
издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на
ответника-купувач , включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването
на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват
неговото съществуване/ решение №42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на
ВКС, ІІ т.о./.“
Следователно цитираните решения на ВКС
постановени по реда на чл.290 от ГПК дават точен и изчерпателен отговор на
поставения правен въпрос в насока противоположна на позицията , инкорпорирана и
изявена в обжалваното парвоинстанционно решение.
В
контекста на съдържанието на горепосочената задължителна съдебна практика на
ВКС основателно е оплакването във въззивната жалба за необоснованост на съдебното решение,
доколкото, при положение, че процесните фактури фактура № **********/14.11.2017 г. –на стойност 300 лв. и фактура № **********/20.12.2017 г. – за 504
лв ,придружени с товарителници ,са двустранно подписани и оформени с имената на
двете страни, включени в хронологичната ведомост на ищеца за сметка
401/доставчици/ и осчетоводени в
счетоводството на ответника,районният съд приема, че липсва основание за плащането
на цената на стоката по фактурите ,тъй като осчетоводяването им било счетоводна
грешка/???/. Неправилно същият е приел ,че фактурите не са достатъчно
доказателство за съществуващото между страните облигационно отношение .
Напротив: фактът на доставката и наличието на задължение за заплащане на цената
следват от самото издаване на двустранно подписаната фактура и отразяването и в
счетоводствата на страните и представляват признание на задължението и
доказват неговото съществуване.При положение ,че осчетоводяването на фактурите
е резултат от счетоводна грешка ,същите е следвало да бъдат сторнирани от
ответника ,или да бъде подадено възражение срещу тях ,а не да бъдат
осчетоводени в съответните книги и ведомости
на ответното дружество.
С оглед
изложеното , съдът намира, че обжалваното
решение следва да се отмени и
вместо него – да се постанови ново ,с което
исковите претенции да се уважат изцяло .
При резултат на осн.чл. 78 ал.1 от ГПК във връзка
с чл.81 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждения за един
адвокат в производствата пред двете инстанции ,както и в заповедното
производство се заплащат от ответника,
съобразно уважената част от исковете. С оглед представения списък на разноските
по чл. 80 от ГПК такива са направени в
общ размер от 1150 лв. ,в какъвто именно размер следва да се уважи искането за присъждане на разноски.
Водим
от горното ,Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №1022/07.05.2019 г. постановено по гр.д. № 5470/2018 г. по описа
на Бургаския районен съд и вместо него ПОСТАНОВИ :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ТК РУВИТЕКС ИНДЪСТРИ „ЕООД ,ЕИК *********,със седалище и адрес
на управление – гр. Бургас ,ул.“Адам мицкевич“ № 3 ,ет. 1 ,ап. 3 ,че същото
дружество дължи на „ТРАНСПРЕС „ООД ,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление – гр.Велико Търново ,ул.“България „ № 21 вх. Д ,ет. 1 сумата от общо 804 /осемстотин и четири
/лева-представляваща неизплатено възнаграждение за извършени транспортни услуги
–превоз на стоки по два неформални договора – от 14.11.2017 г. и
20.12.2017 г. ,съответно по данъчни фактури
№ ********** /14.11.2017 г. на стойност 300 лв. и 504 лв. – по данъчна
фактура № **********/20.12.2017 г.,ведно със законната лихва върху нея ,начиная
от 20.04.2018 г. до окончателното плащане ,за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2829/2018 г. на БРС .
ОСЪЖДА „ТК
РУВИТЕКС ИНДЪСТРИ „ЕООД ,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление – гр.
Бургас ,ул.“Адам мицкевич“ № 3 ,ет. 1 ,ап. 3 да заплати на „ТРАНСПРЕС „ООД ,ЕИК *********,със седалище и
адрес на управление – гр.Велико Търново ,ул.“България „ № 21 вх. Д ,ет. 1 сумата
1150 /хиляда сто и петдесет /лева-разноски в заповедното производство и в двете
съдебни производства .
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.