Решение по дело №2798/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7206
Дата: 19 ноември 2018 г. (в сила от 19 ноември 2018 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20181100502798
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 март 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 19.11.2018 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври през  2018 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   2798    описа   за  2018  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № ІІ-55-172954 от 17.07.2017г., постановено по гр.д. № 13598/2016 г. на СРС, 55 състав, са отхвърлени,  като недоказани изцяло предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Г.С. и В.  Ц.С., обективно и субективно съединени искове за установяване съществуване на вземане срещу К.Г.С.: за сумата 1327.62 лева за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 37, находящ се в гр.София, ул. „*********за периода м.07.2012г. - м.04.2014г., ведно със законната лихва от 10.08.2015г. до окончателното изплащане, и за сумата 241.00 лева - лихва за забава върху главницата, изтекла в периода 31.08.2012г. - 31.07.2015г., и срещу В.Ц.С.:  за сумата  442.54 лева за доставена топлинна енергия за същия имот за периода м.07.2012г. - м.04.2014г., ведно със законната лихва от 10.08.2015г. до окончателното изплащане, и заа сумата 80.34 лева - лихва за забава върху главницата, изтекла в периода 31.08.2012г. - 31.07.2015г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 47529/2015 г. на СРС, 55 състав.

Решението е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице - помагач на страната на ищеца  „Т.С.” ЕАД.

Това решение е ожбалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД чрез пълномощник юрк.Л.Г., с искане за отмяната му и уважаване изцяло на исковете. Излагат се доводи, че  доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон. Твърди се, че съобразно доклада на съда и разпределението на доказателствената тежест, с представените по делото писмени доказателства е установил съществуване на договорно правоотношение между страните, реално доставена топлинна енергиа (ТЕ) за процесния период, и нейнаста стойност, която съответствала на спорната сума. Счита, че е без значение кое лице е консумирало ТЕ в имота за исковия период и дали потребителят на ТЕ по смисъла на закона е обитавал процесния имот. Изразява несъгласие с прието от съда в обжалваното решение, че в случай на учредено вещно право на ползване, качеството потребител има лицето, което обитава имота и консумира ТЕ. Намира, че представеният нотариален акт и молба до ДСК установявали, че имота е бил придобит по време на брака и неправилно първоинстанционния съд е приел за недоказано, че ответникът В.С. е наследник на баща си Ц.С..  Моли решението да се томени и исковете да се уважат, прави  и искане за разноски по чл.78, ал.1 от ГПК, вкл. и  за защита от юрисконсулт.

Въззиваемите страни – ответниците К.Г.С. и В.  Ц.С., не са вземи становище по жалбата в срока по чл.263 от ГПК. Пред въззивния съд, в откритото съдебно заседание и при устните прения, пълномощникът на двете ответници-адв.А.Ч. оспорва жалбата мощ на ответниците и моли същата да не се уважава, като намира решението на СРС за правилно. Прави искане за присъждането му на разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Ищецът твърди, че по силата на облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия (ТЕ) с ответника като потребител на ТЕ, е доставил за собствено на ответниците жилище в гр.София, апартамент № 37,  ул. „*********м.07.2012 г.-м.04.2014 г., като ответниците не му заплатили дължимата цена, в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който е доставена енергията, съгласно Общите условия. Или му дължат първата 3/ 4 от исковата сума, а втората 1/ 4 от исковата сума, така : К.С.-  сумата 1327.62 лева за цена на ТЕ и законната лихва върху главницата от 10.08.2015г. до окончателното изплащане, и сумата 241.00 лева - лихва за забава върху главницата, изтекла в периода 31.08.2012г. - 31.07.2015г., и В.Ц.С.:  сумата  442.54 лева за главница, със законната лихва от 10.08.2015г. до окончателното изплащане, и сумата 80.34 лева - лихва за забава върху главницата, изтекла в периода 31.08.2012г. - 31.07.2015г.

Ответниците не са становище по исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, нито след това. С възражението си по чл.414 от ГПК в рамките на заповедното производство, са направили възражение, че не дължат търсените от тях суми.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени доказателства, относно липсата на  доказателсгва дали ответниците са били съсобственици през исковия период на жилището, и дали и кога е настъпило наследствено правоприемство в полза на ответника В.С., и като е приложил последиците от доказателствената тежест на ищеца, е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на правопораждащите факти, поради което е отхвърли исковете.

С доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, който възпроизвежда проекто доклада по чл.140 от ГПК, е указано на ищеца, че следва да докаже твърдяното облигационно отношение между , изпълнение на задълженията на ищеца по това правоотношение в обем, съответен на претендираната цена, както и изискуемостта на вземането. Относно доказателствените искания на ищеца, извън приемане на представените с исковата молба писмени доказателства, съдът с проекто- доклада е оставил същите без уважение. Пред първоинстанционния съд ответниците не са взели становище по иска, а и ищецът не е поискал ангажиране на други доказателства до приключване на устните прения.

С въззивната жалба ищецът не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение по събиране на доказателствата, поради които въззивния съд, с оглед и ТР № 1/2013г. не може служебно да събира нови писмени доказателства, нито да допуска събиране на доказателства за правно значими факти, за  които ищецът носи доказателствената тежест. Не следва да се обсъжда довода по въззивната жалба относно вещното право на ползване и отношението му към качеството потребител/реален ползвател на жилището, доколкото това не е било обсъждано в мотивите на обжалваното решение.

Въззивният съд споделя  изцяло мотивите на СРС по отношение неоснователността на иска спрямо ответника В.С., за която не са ангажирани никакви доказателства от ишеца, тя да е носител на право на собственост или на ограничено вещно право на ползване върху жилището, нито да е носител на правото на собственост по силата на наследствено правоприемство. Ето защо същата няма качеството потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ.  Приетият по делото нотариален акт сочи за съсобственици К.С. и Ц.С., и при липсата на друго, вкл. и при липсата на доказателства относно наличие на съпружеска имуществена общност върху жилището, следва да се приеме съгласно чл.30, ал.2 от ЗС, че дяловете им са равни, или всеки има по 1/ 2 ид.ч. от правото на собственост. По отношение на исковете срещу К.С., за същата се установи, че е съсобственик на процесното жилище с дял 1/ 2, а не 3/ 4 , както твърди ищеца. Ищецът обаче, съобразно доклада на СРС по чл.146 от ГПК, не е доказал размера на потребената от ответницата ТЕ за исковия период, който размер на ТЕ да е в размер на исковата сума за главницата, и следва да понесе последиците от процесуалното си бездействие, вкл. и пред въззивния съд. Липсата на отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК не означава признание на факти и права, нито признание на иска, и не освобождава ищеца от задължението да проведе пълно и главно доказване на всички правнорелевантни факти, от които черпи правото си на парично вземане срещу ответницата К.С., вкл. и на обема на доставената ТЕ за процесното жилище и период, а и самата К.С. с възражението си по чл.414 от ГПК в заповедното производство, е  оспорила вземането срещу нея.

Така предявените искове срещу всяка от ответниците  за главница-цена на ТЕ се явяват недоказани и подлежат на отхвърляне, респ. и обусловените от тяхната основателност акцесорни искове за законна лихва за забава изпълнение на парично задължение.

Поради съвпадане крайните решаващи изводи на двете инстанции относно неоснователност на предявените искове решението следва да се потвърди изцяло.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават  в негова тежест.

Процесуалното представителство на ответниците пред въззивния съд е осъществявано безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. от адв.А.Ч. от САК пред СРС, съгласно представения договоа за правна защита и съдействие, наред с пълномощното. Ето защо  съдът следва да присъди на адв.Ч. съответното възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд, което се определя от съда в минималните размери, съответен на материалния интерес за всяка съдебна инстанция  и на осн. чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от ЗАдв. и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, на 376,41лв.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение ІІ-55-172954 от 17.07.2017г., постановено по гр.д. № 13598/2016 г. на СРС, 55 състав.

ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат А.А.Ч. ***, адрес гр.София, ул.********ет.**на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.78, ал.3 от ГПК,  сумата 376,41 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответниците К.Г.С. и В.  Ц.С. пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1. 

 

 

 

 

                                                                                                           2.