Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
13.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7570 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 59654 от 06.03.2020 г. по гр.д. № 68193/2018 г. Софийски
районен съд, 157 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че
М.М.К., ЕГН **********, дължи на В.А.Ч., ЕГН **********, на основание чл. 535 ТЗ сумата 14 000 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на
06.03.2018 г., с падеж на 06.04.2018 г., за която сума по ч.гр.д. № 45630/2018
г. на СРС, 157 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 280 лв. - разноски за
производството по ч.гр.д. № 45630/2018 г. на СРС, 157 състав за държавна такса,
и сумата 280 лв. – разноски за исковото производство за държавна такса.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника М.М.К., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК районният съд не обсъдил поотделно и в
тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, което обусловило
неправилните му правни изводи. Съдът обсъдил частично свидетелските показания и
само две от представените електронни писма досежно датите, но не и съдържанието
им. На тази база съдът приел за недоказана тезата на ответника за обвързаността
на твърдяното от него преддоговорно отношение по повод проектиран банков кредит,
за какъвто ищецът поел задължение да се яви като поръчител, на процесния запис
на заповед като обезпечение на последния. Тъй като ищецът се отметнал, такъв
договор не бил сключен, поради което сумата по записа на заповед не се дължала.
Съдът игнорирал всички останали писмени доказателства, в частност представените
такива от ответника и описани в жалбата, от които по несъмнен начин се установявало
съответствието както помежду им, така и на показанията на разпитания по негово
искане свидетел, със заявеното твърдение за обвързаността на записа на заповед
с посоченото преддоговорно правоотношение. Що се отнася до датите на писмените
доказателства, следващи издаването на записа на заповед, съдът не отчел тези
писмени доказателства, от които се установявало твърдението на ответника, че
ищецът е поставил като условие за да поеме обещаното поръчителство
предварително издаване на записа на заповед. Това се установявало както от
съдържанието на електронните писма, така и от факта на наличие у ответника на удостоверение
за семейно положение на ищеца, удостоверение за наличие или липса на задължения
на ищеца и справка за доходи на последния, датирани също след записа на
заповед, но каквито ответникът не можел да получи по друга причина и да се
снабди по друг път, освен да са му предадени от ищеца. При липсата на различна
установена версия, логично стоял въпросът защо ищецът би предоставил тези
документи на ответника, ако не във връзка с поръчителството по проектирания
договор за банков кредит, за което се съдържали данни и в електронните писма.
Районният съд не зачел въвеждането от ищеца посредством заявление от 01.07.2019
г. и приложено към същото писмено доказателство – Постановление на районен
прокурор, с което заявил твърдение именно във връзка със записа на заповед за
наличие на каузално правоотношение – договор за заем. В тази връзка районният
съд цитирал мимоходом Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, и независимо от него се позовал на избирателно подбрана
съдебна практика на отделни състави на ВКС, която нямала задължителен характер.
Решаващият състав не намерил за необходимо да отчете заявената от ищеца теза
извън формалното наличие на записа на заповед, при което възниквал въпросът защо
е обсъждал в решението си както показанията на свидетеля на ищеца, така и
становището на прокурор в представеното постановление, което нямало и
обвързващо съда действие. Неправилно районният съд приел, че от значение за
основателността на иска е само формалното наличие на записа на заповед, без
значение във връзка с какво проектирано и неосъществено основание е съставен, и
то след като самият поемател бил заявил, че няма самостоятелен характер, а е
обвързан каузално с такова, подлежащо на доказване. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции. В открито съдебно
заседание на 19.05.2021 г. представя писмена защита, с която за първи път
навежда доводи за липса на безпристрастност на съда, постановил атакуваното
решение, с оглед нарушение на принципа за случайно разпределение на делата,
установен в чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението
на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните,
военните, апелативните и специализираните съдилища, както и предвид призоваване
на адвоката на ищеца от личен мобилен телефон за датата на откритото съдебно
заседание на 01.07.2019 г., какъвто телефон не бил посочен по делото. Заявява
се искане към въззивния съд за служебна преценка относно последиците от
твърдяното нарушение на сочените разпоредби. Това според въззивника поставяло
въпроса и за действителната или не безпристрастност на състава, постановил
решението, отразена както при процедирането, в обсъждането на възражението,
доводите и доказателствата, представени от ответника, така и относно мотивите
към решението в очевидно противоречие с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Това представлявало съществен порок като
основание за отмяна на обжалваното решение, вкл. с оглед явното нарушение на
принципа за случайно разпределение на делата, резултирало в разглеждането на
спора и постановяването на акт по него от небезпристрастен съдебен състав.
Въззиваемата страна В.А.Ч. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за сумата 14 000 лв.
В исковата молба ищецът твърди, че на 06.03.2018 г. ответникът издал в
негова полза запис на заповед, с който се задължил да му плати на 06.04.2018 г.
сума в размер на 20 000 лв. Ответникът платил по записа сумата от 6 000 лв.,
поради което за неплатената част ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 45630/2018 г. по описа на СРС, 157
състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск като неоснователен, тъй като задължение за посочената
сума не съществувало – не било възникнало. Макар в исковата молба да не било
изрично въведено твърдение, съгласно представено към отговора сведение от
17.07.2018 г., дадено пред 05 РУ-СДВР, ищецът твърдял като правопораждащ
вземането факт договор за заем. Твърди, че записът на заповед бил съставен по
искане и настояване на ищеца като предварително условие по повод поет от същия
ангажимент и обещание за предоставяне в заем на вписаната в него сума, въпреки
което в действителност реално не била давана и ответникът не я бил получавал,
поради което и вземането на ищеца не съществувало.
Със заявление от 20.05.2019 г., депозирано след изтичане на срока по чл.
131 ГПК, ответникът направил възражения във връзка с отразеното в проекто-доклада
при твърдения, че определението на съда не отразявало точния смисъл на
заявеното в отговора. Като се позовава на приложеното към отговора сведение,
изходящо от ищеца, и след синтактичен анализ на същото, ответникът, в
светлината на така заявеното според него уточнение на посоченото от ищеца в
сведението до 05 РУ-СДВР заявил, че така конкретизирани в съответствие с
депозирания от ответника отговор, преддоговорните отношения се изразявали в
предварителна уговорка между страните по силата на поет от ищеца ангажимент и
обещание същият да се яви като поръчител пред трето лице – банка, по проектиран
от ответника банков заем, в каквато връзка бил съставен записът на заповед, изискан
от ищеца, по неговия израз в сведението като гарант, а не като заемодател. Препис
от така направеното „уточнение“ не е връчен на ищеца за отговор.
С молба от 01.07.2019 г. ищецът взел становище по представените с отговора
на исковата молба и към „уточнителната молба“ писмени доказателства, като
представил и постановление за отказ за образуване на наказателно производство, видно
от което било, че по заемното правоотношение – предмет на проверка по
въпросната прокурорска преписка, е установено предаване на парични средства.
В проведеното първо открито съдебно заседание районният съд изменил доклада
в частта относно твърденията на ответника в смисъла, посочен в заявлението от
20.05.2019 г. Дал възможност на ищеца в срок до следващото съдебно заседание да
вземе становище по направеното от ответника „уточнение“ на твърдяното каузално
правоотношение. В проведено на 21.10.2019 г. открито съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца заявил, че не са му известни отношенията,
които е посочил в уточнението си ответникът в предходното съдебно заседание
като кауза на записа на заповед.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение е постъпило в срока по
чл. 414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, а установителният иск е предявен в срока
по чл. 415 ГПК и е допустим.
Доводите на въззивника, заявени с т.нар. „писмена защита“, представена в
откритото съдебно заседание без препис за насрещната страна, ако и доколкото
касаят валидността или допустимостта на атакуваното решение, са неоснователни. Не
е налице твърдяното нарушение на чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната
методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните,
окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните
съдилища, тъй като съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС при предявяване на иск за
установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният ръководител може да
разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение
срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия
съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС изхожда от разбирането,
че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение,
тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разпределено в
съответствие с този принцип, като се има предвид връзката между заповедното и
исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Независимо от това, и дори такова нарушение да беше налице, както е
разяснено с решение № 202 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г., ІV ГО на
ВКС, ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа
инстанция е в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, постановеното от него решение, когато
подлежи на въззивно обжалване, е постановено в нарушение на процесуалните
правила, и само ако поради това е постановен и крайният незаконен резултат, е
неправилен съдебен акт (допуснатото процесуално нарушение само тогава се явява
съществено). Това следва от правомощията на въззивния съд, който сам се
произнася по материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото.
Сезиран с жалба, въззивният съд не разполага с възможността да обяви решението за
нищожно или да го обезсили само поради установено нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ. Само когато във въззивната жалба има искане
за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, вкл. посочване
на нови факти и доказателства и събиране на нови доказателства, при твърдение,
че първоинстанционният съдия е определен по делото като докладчик в нарушение
на ЗСВ, въззивният съд е длъжен да провери твърдението за нарушение на
правилата за случайно разпределение на делата в конкретния
случай, за да може да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните
нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение. В случая в жалбата не
се съдържат такива твърдения, нито с нея са заявени доказателствени искания.
Като краен резултат въззивният съд намира атакуваното решение за правилно
по следните съображения:
От фактическа страна: Видно от приетия по делото и
намиращ се в оригинал в приложеното гр.д. № 45630/2018 г. по описа на СРС, 157
състав документ, озаглавен „запис на заповед“, с дата на издаване 06.03.2018
г., с него М.М.К. се задължил да заплати на поемателя В.А.Ч. сумата 20 000
лв. на падеж 06.04.2018 г. В съдържанието на документа се съдържа текст „запис
на заповед“, като е посочено и място на издаване и място на плащане.
Прието по делото е изходящо от ищеца сведение от
17.07.2018 г. до 05 РУ-СДВР във връзка с жалба от ответника за упражняван
тормоз. В сведението ищецът е изложил твърдения, че по настояване на ответника
му предоставил на 06.03.2018 г. заем в размер на 20 000 лв., които
ответникът се задължил да му върне до 06.04.2018 г., за което имал издаден
запис на заповед. След като на 06.04.2018 г. ответникът не върнал парите,
ищецът му се обадил, а ответникът го излъгал, че е в болница и ще му върне
парите до няколко дни. Изложени са и твърдения че в същия период от време К. се
опитвал да склони Ч. да му стане гарант по банков заем в размер на 140 000
евро, като твърдял, че от банката го уверили, че „това е чиста проформа и че
гарантът не носи никаква отговорност по заема“. В следващите дни ищецът бил
подложен на постоянен натиск от К. да подпише документите, „иначе нямало да
може да му върне парите“. В крайна сметка Ч. категорично отказал да подпише
документите, след което К. спрял всякакви контакти с него. Описва се събитие от
05.07.2018 г., когато страните случайно се срещнали в столично заведение и
възникналия спор поради невръщането на парите.
Приета и неоспорена е електронна кореспонденция между
страните. С електронно писмо от 26.03.2018 г. М.К. изпратил на В.Ч. приложена
справка за доходи, която трябва да бъде попълнена от работодателя. Уведомил го,
че другите три неща са копие от лична карта, документ за семейно положение
(община) и такъв за липса на задължения към НАП. Уведомил го още, че на другия
ден има среща в банката в 10.30 ч. и след 11 ч. ще му пише/звънне, за да
потвърди на ищеца да ги извади когато успее.
В отговор от 27.03.2018 г. ищецът попитал откъде се взема
документът за отсъствие на задължения.
На 31.03.2018 г. К. изпратил на Ч., в продължение на
обсъдено между тях на същия ден, брошура за системите, които предлагали в
България, Румъния и Гърция. Уведомил го, че може да сподели/препрати този имейл
на заинтересовани представители в медицински заведения, при интерес от тяхна
страна К. е на разположение за срещи, на които да предостави всички нужни
подробности и условия.
В отговор от 04.04.2018 г. Ч. го уведомил, че е „разпратено
по целия свят“ и попитал за кои държави К. има ексклузивни права.
С електронно писмо от 22.04.2018 г. К. уведомил Ч., че
прилага декларациите, които обсъдили същия ден. Попълнил ги и за Ч. на хартия,
освен някои секции, които Ч. трябва да допълни. Ако на другия ден ги предадат
подписани на банката, могат да обработват искането. Приложил е и стандартен
(бланков) договор на банката, като в случая на К. щяло да има много модификации
на същия. Уверил Ч., че ще може да види и него, когато се стигне до одобрение и
преди евентуално да се подписва. Както говорили, ставало дума за поръчителство
от страна на Ч., като ангажиментът за погасяване на кредита към банката си бил
изцяло на К..
В отговор на 23.04.2018 г. Ч. благодарил за документите и
уведомил К., че сега ще ги изпрати на адвокатите със запитване колко ще му
струва и колко време ще им отнеме да си дадат становището.
Представени от ответника и приети като доказателства по
делото са удостоверение за семейно положение на ищеца от 28.03.2018 г.,
удостоверение за наличие или липса на задължения на ищеца от 28.03.2018 г. и
справка за доходите на ищеца за периода м. 01.2018 г. – м. 03.2018 г., издадена
от работодателя му на формуляр на „ЦКБ“ АД
Прието по делото е Постановление за отказ да се образува
наказателно производство от 26.11.2018 г. на прокурор при СРП по преписка вх. №
227000-7150/2018 г. по описа на 05 РУ-СДВР, пр.пр. № 30496/2018 г. по описа на
СРП. Преписката е образувана по сигнал на ищеца във връзка с даден от него на
06.03.2018 г. на ответника заем в размер на 20 000 лв., който К. не върнал
в уговорения срок до 06.04.2018 г. Отказано е образуване на наказателно
производство предвид липсата на данни за осъществен състав на престъпление и наличие
на гражданскоправен спор.
Разпитана като свидетел по делото е Н.К., майка на
ответника. Синът й се познавал с Ч. във връзка с учредяване на партия „Нормална
държава“ през 2017 г. Имали разговори с В. да му стане поръчител по банков
кредит. Това било в края на 2017 г. и началото на 2018 г. М. не сключил договор
за банков кредит, защото Ч. поставил условие, че ще му стане поръчител ако
подпише запис на заповед. М. подписал, не си спомняла точно, в началото на 2018
г. Между тях нямало други отношения. Ч. отказал да стане поръчител. Не знаела
дали има някакви парични отношения между тях.
Свидетелят П.Д.познавал Ч. от около 20 години, били
приятели. Лично не познавал ответника. В началото на м. март 2017 г.
свидетелят, ищецът и приятелката му били в бар „Ракета“ в парка „Заимов“, В.
живеел на четвърти етаж над бара. Било преди обяд, пиели кафе и говорели. През
парка дошъл някакъв младеж, В.излязъл навън и се срещнал с него пред
заведението, до колата на Владо, защото се канели да заминават с М.на почивка и
си сваляли багаж. В.дал на този мъж един плик, свидетелят видял през витрината на
заведението, през която се виждал целият парк. Видял, че мъжът изважда от този
плик пари и започва да ги брои, според свидетеля парите били евро в банкноти по
100. Доста време ги броил, след това мъжът си прибрал парите и плика. В.влязъл
вътре да търси химикалка от келнерите, някой изнесъл химикалка навън. Когато В.се
върнал с листа го сложил на масата и свидетелят видял, че пише „запис на
заповед“. В.не бил казвал на свидетеля за какво е този документ, но знаел, че
дал някакви пари на мъжа. Впоследствие разбрал, че В.не може да си вземе
парите. Пак впоследствие разбрал как се казва момчето. В.му казал, че този
човек не му връща парите и тогава разбрал имената му. Човекът изглеждал тридесет
и няколко годишен, с очила, висок 170 – 180 см, с тъмна коса. Свидетелят бил
касиер в обменно бюро, смятал, че не били малко пари, но точната сума не можел
да прецени.
От правна страна: Съгласно разясненията, дадени с т. 17
на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС,
предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си,
основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права,
и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател,
по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В
тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед.
При липса на спор между страните относно наличието на
конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения
запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни
възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или
за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
Ако страните спорят относно конкретното каузално
правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни
каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на
заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка
между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя
страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни
възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат
посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите в жалбата
районният съд да формирал изводите си в нарушение на т. 17 на Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС и като се
позовал на избирателно подбрана практика на ВКС. Налице е трайна практика на
ВКС, постановена след приемане на тълкувателното решение и обективирана освен в
решение № 248 от 23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г., І ТО и решение
№ 20 от 19.06.2018 г. по т. д. № 1151/2017 г., І ТО, на които се е позовал
районният съд, още и в решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., І
ТО, решение № 218 от 21.01.2019 г. по т. д. № 304/2018 г., І ТО, определение №
143 от 12.02.2016 г. по т. д. № 1869/2015 г., І ТО (в което е цитирана и друга
практика), съгласно която при пряк менителничен иск ищецът носи тежестта да
установи само редовен от външна страна запис на
заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за
издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка. Недоказването и
от двете страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения,
съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване,
респ. несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при
неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи
доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по
повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му
в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника. В същия смисъл е и решение
№ 100 от 06.10.2020 г. по т. д. № 2133/2019 г., І ТО на ВКС, съгласно което при
редовен запис на заповед и недоказани от ответника
абсолютни, респ. относителни възражения за несъществуване на спорното вземане,
предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск подлежи на уважаване, тъй
като ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед.
В случая представеният запис на заповед от 06.03.2018 г.
съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ и представлява редовен от външна страна
менителничен ефект. С исковата молба ищецът не е въвел в процеса каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Ответникът е
въвел такова с отговора на исковата молба, като заявеното в преклузивния срок
по чл. 131 ГПК е преддоговорни отношения между страните във връзка с обещан му
от ищеца заем, но сумата по записа реално не била дадена и съответно получена
от ответника.
Изготвеният от СРС проекто-доклад е отразявал точно
твърдението на ответника. Със заявлението от 20.05.2019 г. ответникът не е
направил уточнение на каузалното правоотношение, а е посочил ново такова –
подписал записа на заповед във връзка с обещание на ищеца да му стане поръчител
по договор за кредит, който ответникът възнамерявал да сключи с банка. Това
твърдение обаче е заявено при настъпила преклузия по силата на чл. 133 ГПК за навеждане
на нови фактически твърдения и възражения. Синтактичен или друг анализ на
приложено към отговора писмено доказателство не може да обуслови друг извод. В
действащия ГПК сроковете за въвеждане на защитните материалноправни възражения,
с оглед характера им на пряко рефлектиращи върху спорното право, са ограничени
във времето. Ответникът, под страх от преклузия, следва да изчерпи всичките си
възражения с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК - както главните, така и евентуалните -
арг. чл. 133 ГПК. С изтичане на срока по чл. 131 ГПК, той
губи възможността да релевира възраженията, които е могъл, но не е направил.
Наведените след изтичане на преклузивния срок фактически възражения се
преклудират и не са предмет на спора.
Районният съд неправилно е изменил доклада по делото като
е приел, че става дума само за уточнение, а не за пълна подмяна на твърденията
в отговора. Във връзка с непреклудираното възражение от ответника не са
ангажирани доказателства за наличие на преддоговорни отношения между страните за
бъдещ заем, нито записът на заповед да е издаден във връзка с такива
преддоговорни отношения. Такива преддоговорни отношения не се установяват и от
изходящото от ищеца сведение – в него се твърди предаване на сумата, т.е.
сключен договор за заем, за което има издаден запис на заповед от ответника. При
недоказване на своевременно релевираното относително възражение, предявеният
пряк менителничен иск е основателен.
Дори да се приеме, че със заявлението от 20.05.2019 г. е
направено само уточнение на каузалното правоотношение, във връзка с което е
издаден ефектът, съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ответника е било да докаже пълно и главно твърденията си, което в случая не е
направено. По делото се установи от електронната кореспонденция, че между
страните е имало отношения във връзка с обещано от ищеца поръчителство по
договор банков кредит, който ответникът искал да сключи, именно във връзка с
които отношения ищецът му е предоставил и удостоверенията за семейно положение,
за липса на задължения и за доходи. Няма спор и че в крайна сметка ищецът е отказал
да поръчителства за дълга на ответника. От събраните по делото доказателства
обаче не може да се направи извод, че процесният запис на заповед е издаден от
ответника във връзка с тези отношения между страните.
Показанията на свидетелката К., ценени по реда на чл. 172 ГПК, не могат да бъдат кредитирани, тъй като същите са вътрешно противоречиви –
свидетелката твърди, че договор за банков кредит не бил сключен от сина й, тъй
като ищецът поставил условие, че ще му стане поръчител ако подпише запис на
заповед – и същевременно, че синът й подписал запис на заповед; Показанията не
кореспондират и със събраните по делото доказателства. Свидетелката твърди, че отношенията между
страните във връзка с обещаното поръчителство датирали от края на 2017 г. и
началото на 2018 г., като в началото на 2018 г. ответникът подписал записа, а
няма спор, че процесният запис на заповед е подписан на 06.03.2018 г.; Същевременно
в представената от ответника електронна кореспонденция между страните за първи
път въпросът относно необходимите документи във връзка с поръчителството е
поставен в писмото на ответника от 28.03.2018 г.
Противно на поддържаното в жалбата, от електронната
кореспонденция между страните също не може да се направи извод, че записът на
заповед е подписан от ответника във връзка с обещаното от ищеца поръчителство
по проектирания договор за банков кредит. Такъв извод не следва и от изходящото
от ищеца сведение, в което тези отношения не са отречени, а са посочени като
отделни и различни от отношенията във връзка със записа на заповед. Ответникът
не е посочил договор за банков кредит за каква сума е възнамерявал да сключи,
но според твърденията на Ч. в сведението размерът на проектирания банков кредит
е бил 140 000 евро, а няма никаква правна, нито житейска логика ищецът да
поставя условие да му се издаде запис на заповед за сумата 20 000 лв. по
повод обещаното поръчителство по договор за банков кредит на стойност
140 000 евро.
Твърдението в писмената защита на въззивника за липса на
безпристрастност на съдебния състав, постановил атакуваното решение предвид
призоваване на адвоката на ищеца от личен мобилен телефон за датата на
откритото съдебно заседание на 01.07.2019 г., какъвто телефон не бил посочен по
делото, е преклудирано и не следва да се обсъжда. Само за пълнота въззивният
съд намира за необходимо да посочи, че призоваването по телефон на адвоката от
съдебния секретар не може да обуслови извод за липса на безпристрастност на
съдията, постановил решението.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ е основателен. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 020
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
18.05.2021 г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 59654 от 06.03.2020 г., постановено по гр.д. № 68193/2018 г.
на Софийски районен съд, 157 състав.
ОСЪЖДА М.М.К., ЕГН **********,***, да
заплати на В.А.Ч., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1 020 лв.
(хиляда и двадесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.