РЕШЕНИЕ
№ 3641
гр. Пловдив, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330104385 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл.26 от ЗЗД, във вр. с чл. 22,
вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК от Н. Г. К. , ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ж.к. „Т.“, бл. ***, вх.
*, ет. *, ап. **, чрез пълномощника му- адв. С. Н. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от *** **** Г. Т..
В исковата молба се твърди, че на 26.07.2019 г. между страните бил сключен
договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от
200 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 35 % и ГПР от 41,43 %. Твърди се, че
съгласно чл. 4 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните
обезпечения: поръчител или с предоставяне на банкова гаранция. В случай, че не бъде
предоставено обезпечение ищецът дължал на основание чл. 4, ал. 2 от договора неустойка в
размер на 100,44 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с погасителните вноски.
Сумата по заем била изцяло усвоена, но предвидената неустойка не се дължала. Счита, че
посочения в договора фиксиран лихвен процент в размер на 35 % не отговарял на
действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствал и ГПР, доколкото
възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен и посочен
в чл. 2 от договора в действителния размер и това било нарушение на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от
ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 35 %, към който се
кумулирало вземането за неустойка, се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията
на добросъвестност, което водело до нищожност на договореното съглашение. Счита
договорената между страните лихва да надхвърля повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
чл. 4, ал. 2 от договора неустойка. Твърди се неустойката за непредоставяне на обезпечение
да е загубила присъщата си обезщетителна функция. Предвидената в размер на 100,44 лева
1
неустойка била загубила присъщата си функция, доколкото била с повече от 50 % от заетата
сума в размер на 200 лева. Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито
оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставка за неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа на добрите
нрави. Това водело до нарушение изискванията на чл.19, ал. 4 от ЗПК. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя относно клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което били
нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл. 4, ал. 2 от
договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по - силната страна.
Неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение за кредитора, а
същевременно - била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. По този начин се
заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР, неустойката
представлявала близо 50 % от заетата сума.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответника:
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск.
Счита твърдението на ищеца, че уговорената неустойка била добавък към
договорната лихва за невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен процент не се
свеждал единствено до възнаграждение за ползване на главница, а била цена на услугата по
предоставяне на паричния заем. Обективните ползи на заемателя от предоставянето на бърз,
лесен и необезпечен кредит имало своята цена, която била фиксирана в договора и ищецът
се съгласил да я заплати. Поради това тази цена не следвало да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на размера й с
добрите нрави. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв начин не
ограничавало правото на страните да уговарят цена на услугата в различен размер. Нямало
пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава. Свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбите на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Страните свободно
били уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите.
Твърди, че процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поети договорни задължения от страна на ищеца за предоставяне в срок на обезпечение -
поръчители или банкова гаранция. Счита, че ищецът е нямало да търпи вреди, ако
добросъвестно бил изпълнил задължението си за предоставяне на гаранция. Не били
съобразени разпоредбите на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, в които било предвидено, че при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си. Разпоредбата на чл. 33 от ЗПК не намирала приложение
и съответно не била нарушена. Претендираната неустойка касаела допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение, неизпълнението на което водело до
начисляване на същата. Периодът, за който била начислена е от изтичането на
предоставения тридневен срок до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва
е за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението.
Неоснователно било твърдението на ищеца за нарушаване на разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. В сключеният между страните договор бил посочен фиксиран ГЛП,
който не се променял през целия срок на договора и в него не била включена неустойка.
При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация
предвидена в цитираната разпоредба. Липсвало нарушение и на т.10 от същия член. ГПР
бил посочен ясно в договора , а размерът му – 40,43 % не бил по- висок от петкратния
размер на законната лихва. ГПР представлявал „печалбата“ на кредитора, под форма на
2
договорна лихва и други разходи пряко свързани с договор за потребителски кредит.
Счита, че сключеният между страните договор напълно отговарял на изискванията
на чл.22 от ЗПК и клаузите на същия не били неравноправни.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с
оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че на 26.07.2019 г. са сключили договор за паричен заем № ****, по силата на
който на ищеца е предоставена сумата от 200 лева, при фиксиран лихвен процент по заема
от 35 % и ГПР от 41,43 %, като е посочена и общо дължимата сума- 220,92 лева. Съгласно
чл. 4 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
поръчител или с предоставяне на банкова гаранция. В случай, че не бъде предоставено
обезпечение ищецът дължи на основание чл. 4, ал. 2 от договора неустойка в размер на
100,44 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с погасителните вноски, като към
всяка от тях се прибавя сумата от още 16,74 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем от
26.07.20219г. и пълномощни.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 41,43 %, а възнаградителната лихва- 35% годишно, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
3
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните
елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 100,44 лева (при отпусната заемна сума от 200 лева), като
според тази норма към всяка вноска се прибавя за неустойката допълнително сумата от
16,74 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от
договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето
му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Така вместо посочената в договора общо дължима от заемополучателя сума в
размер на 220,92 лева, реално е дължима сума в значително по-висок размер- 321,36 лева.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които възлизат на сумата от 50 лева заплатена държавна
такса.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 13) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004г., действали към
момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
4
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от **** **** Г. Т., от една
страна и Н. Г. К. , ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ж.к. „Т.", бл. ***, вх. *, ет. *, ап. **, че
клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № **** от 26.07.2019г. е нищожна, като
противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща материално-правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** **** Г. Т. да заплати на Н. Г. К. , ЕГН: **********, с адрес в гр.
П., ж.к. „Т.“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща
заплатена по делото държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** **** Г. Т. да заплати на адв. С. К. Н., ЕГН: **********, с адрес в
гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, партер сумата от 300 лева /триста лева/, представляваща
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5