№ 1242
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100506252 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Топлофикация София“
ЕАД срещу решение № 5958 от 03.04.2024г., постановено по гр. д. №
66956/2023г. на СРС, 85 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №
23Б, срещу „Делар“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „*******, искове с правно основание чл. 59, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми, представляващи задължения за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. *******, заведение за бързо хранене, с абон. №
*******, с чийто размер ответникът се е обогатил без основание за сметка на
ищеца, а именно: 3 402.13 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за
периода от м. 10.2018 г. до м. 10.2019 г., ведно със законната лихва от
28.09.2022 г. до изплащане на вземането; 989.84 лв. – мораторна лихва за
периода от 02.03.2020 г. до 19.09.2022 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 52380/2022 г.
по описа на СРС, 85 състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
1
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат уважени като основателни и доказани. Претендира
направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество – частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.
59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца,
с източник – неоснователно обогатяване.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил
до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква,
когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази
законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно
имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в
други текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване включва в
кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника,
2
обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група
факти и това разместване на блага да е настъпило без основание, както и
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които
обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му
или намаляване на пасивите му. При хипотезата на чл. 59 ЗЗД неоснователно
обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, но само до размера на обедняването, тоест дължи се по-малката от
двете суми между обедняването и обогатяването. Размерът на обедняването и
обогатяването зависи от конкретната фактическа обстановка, като всъщност
това е пазарната стойност на благото, с което ищецът е обеднял, а ответникът
се е обогатил. Тази сума ответникът би дължал, а ищецът би получил и в този
смисъл е налице обогатяване на ползващия за сметка на обедняването на
ищеца.
Вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия фактически
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня
на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след
покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с
която неоснователно се е обогатил ( в този смисъл решение № 4/23.01.2009 г.
по гр. д. № 5382/2007 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. ; т. 4 и т. 5 от ППВС №
1/28.05.1979 г.; ТР № 82/28.02.1975 г. по гр. д. № 74/1974 г. по описа на ОСГК
на ВС и др. ).
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да
докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния
имот, че е потребявал топлинна енергия в имота за стопански нужди, както и е
ползвал услугата дялово разпределение, че не е имало годно правно основание
ответникът да потребява тази енергия /липса на валидно основание за
имуществено разместване в отношенията между двете страни/, стойността и
количеството на потребената топлинна енергия и на възнаграждението за
дялово разпределение на същата, както и че е поканил ответника да плати
сумите.
В конкретния случай твърдяното имуществено разместване се свежда до
3
установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през
исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното
овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и
обедняването – че топлинната енергия е доставяна до имот на ответника при
липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между двете страни.
Ищецът твърди, че ответникът е спестил разходи за доставената и
ползвана от него в собствения му имот топлинна енергия. По делото не е
спорно обстоятелството, че ответникът притежава правото на собственост
върху топлоснабдения имот за исковия период.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство
и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се
регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ). Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
(приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия или природен
газ за стопански нужди" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила
от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, "небитов клиент" е
физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови
нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва
въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между
топлопреносното предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови
нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.).
В случая ищцовата претенция се основава на твърденията за липса на
сключен писмен договор между страните и наличието на неоснователно
обогатяване от ответника. Безспорно е по делото, че топлоснабденият имот е
предназначен за задоволяване на стопански нужди, съответно небитови
4
нужди, доколкото представлява заведение.
С оглед на това топлоснабдяването на имота следва да се извършва при
условията на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ - въз основа на писмен договор при Общи
условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиент а на топлинна
енергия за небитови нужди. В случаите, в които страна е клиент на топлинна
енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика на топлинна
енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия с
конклудентни действия - по арг. от чл. 150 ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да
се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия.
Регламентираната в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на
договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното
предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за
действителност на сделката. В случая ответникът има качеството на небитов
клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, поради което и
за да е действителен сключеният от него договор за продажба с
топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена
предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма. Този извод следва както
от представените по делото доказателства относно нуждите, които задоволява
имотът, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията за
"небитов клиент " и " битов клиент ", който съгласно § 1, т. 2а ДР на ЗЕ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди. От анализа на двете
дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на закона -
§ 1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят е използвал
като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен
субект ( физическо или юридическо лице ) и нуждите, за които той
ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови - по арг.
на противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са
нуждите, за които се ползва/купува енергия. Разпоредбата на чл. 153 ЗЕ сочи
единствено кои са клиентите на топлинна енергия в сграда - етажна
собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, но не и как следва да се уредят отношенията
между клиентите и топлопреносното предприятие, което е предвидено именно
5
в чл. 149 - 153 ЗЕ.
В настоящото производство не се спори, че между страните не е бил
сключен договор за продажба на топлинна енергия за процесния период в
предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма, поради което помежду
им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на
топлинна енергия за небитови (стопански ) нужди. При невъзможност на
топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна
енергия на договорно основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал.
1 ЗЗД, с която норма законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването. С тази законова норма се осуетява
всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Предвид изложеното и при липсата на писмен договор, въззивният съд
приема, че между страните не е възникнало валидно облигационно отношение
и ищецът може да търси претендираните суми с иска по чл. 59 ЗЗД.
Релевантно за делото с оглед правния характер на предявените искове е
дали ответникът е ползвал имота през процесния период. Това е така, защото
само ползвайки го би могъл да се обогати със стойността на топлинната
енeргия, потребена в него.
По делото е установено въз основа на представения и неоспорен
договор за наем, че процесният имот е бил предоставен от ответника за
временно и възмездно ползване на трети за спора лица по силата на договор за
наем от 25.10.2016г., със срок на действие до 28.02.2018г. В договора обаче е
предвидена клауза – чл. 3, ал. 2, че при липса на предизвестие договорът се
продължава автоматично за всеки следващ период от една година през
следващите пет години. Доказателство, че договорът е бил продължен е
представеното от самия ищец споразумение от 21.10.2019г., в което изрично е
посочено, че страните декларират, че договорът за наем е прекратен, след
неговото автоматично продължаване, с предизвестие едностранно от „Делар“
ЕООД, считано от 21.10.2019г., тоест за исковия период е бил налице валиден
договор за наем.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че е
нямало как дружеството да знае за наличието на сключен такъв договор.
6
Самият ищецът е представил споразумението от 21.10.2019г. с
доказателствата към исковата молба. Нещо повече, в представените от ищеца
към исковата молба описи на преизчисляване на суми за топлинна енергия е
посочен именно наемателят „Био Органика“ ООД. Ето защо, по делото е
безспорно установено, че именно това дружество, а не ответникът е ползвал
топлоснабдения имот за процесния период.
За да е основателна претенцията, основана на нормата на чл. 59, ал. 1 от
ЗЗД не е достатъчно да се установи, че ответникът е собственик или вещен
ползвател на топлоснабдяван имот, а е необходимо ищецът да проведе пълно
и главно доказване, че насрещната страна реално е ползвала топлинна
енергия. При съобразяване на процесуалното бездействие на ищеца за
установяване на този релевантен факт, напротив – по делото се установи, че
топлинната енергия е консумирана /ползвана/ от трето за спора лице въз
основа на валиден договор за наем, съдът следва да приложи
неблагоприятните последици на правилата за разпределение на
доказателствената тежест и да приеме за ненастъпили тези правни последици,
чиито юридически факт е останал недоказан. Ето защо, съдът приема, че
ответникът не е консумирал топлинна енергия за отопление на имот и за
битово горещо водоснабдяване, поради което и не е налице хипотеза на
спестяване на разходи за нейното овъзмездяване. При така установеното се
налага извод, че не е налице елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от
ЗЗД – липсва обогатяване от страна на ответника, поради което предявеният
иск е неоснователен за периода до м 09.2019г.
Относно м. 10.2019г. във възражението по чл. 410 ГПК изрично е
посочено, че не се оспорва дължимостта на тази сума и се изразява готовност
за заплащането й. В отговора по чл. 131 ГПК също изрично е посочено, че не
се оспорва дължимостта на признатата с възражението сума. Нещо повече,
след 21.10.2019г. договорът за наем е бил прекратен, при което дори и при
липса на признание за дължимостта на сумата за този месец, то искът би бил
основателен за част от м. 10.2019г.. Ето защо, искът е основателен единствено
за м. 10.2019г. за сумата от 32.41 лв. Доколкото обаче задължението е
заплатено доброволно, искът за този период следва да бъде отхвърлен, не като
неоснователен, а като погасен чрез плащане в хода на делото.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че извършеното
7
плащане представлява признание на задължението. Във възражението по чл.
414 ГПК пред заповедния съд ответникът е заявил изрично, че признава
сумите за 3.90 лв. главница за дялово разпределение и 3.90 лв. законна лихва
върху тази главница, които суми и заплатил и не са били предмет на делото.
Изрично във възражението е посочено, че не признава и оспорва сумите за
главница за топлинна енергия и лихви. В отговора на исковата молба също се
съдържа изрично оспорване, че не ответникът, а трето за спора лице –
наемателят е ползвал имота, поради което дължи заплащане.
Поради неоснователността на главния иск, неоснователен е и искът за
мораторна лихва. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
акцесорният иск е неоснователен и поради това, че доколкото липсва писмен
договор, по отношение на ответника не са приложими общите условия. С
оглед изложеното, липсва предвиден срок за плащане от страна на
потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава
след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото нe е представена покана за
плащане, поради което акцесорните претенции за лихва се явяват
неоснователни и на това основание.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът не
дължи произнасяне.
По разноските за въззивната инстанция:
На основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззиваемия следва да се
присъдят направените във въззивното производство разноски в размер на 100
лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5958 от 03.04.2024г., постановено по гр. д. №
66956/2023г. на СРС, 85 с-в в частта, в която СРС е отхвърлил предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от „Топлофикация София”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Ястребец“ № 23Б, срещу „Делар“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******, искове с правно основание чл.
8
59, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 32.41лв., представляващи задължение за м. 10.2019г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******, заведение за бързо
хранене, с абон. № *******, с чийто размер ответникът се е обогатил без
основание за сметка на ищеца, като неоснователен и недоказан и вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, срещу „Делар“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******,
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 32.41лв. , представляващи задължение
за м. 10.2019г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******,
заведение за бързо хранене, с абон. № *******, с чийто размер ответникът се е
обогатил без основание за сметка на ищеца, като погасен чрез плащане в
хода на делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5958 от 03.04.2024г., постановено по гр. д.
№ 66956/2023г. на СРС, 85 с-в в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец № 23Б, да заплати на „Делар“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„*******, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 100 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9