РЕШЕНИЕ
№ 605
гр. гр. Хасково, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640102864 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез адв. Д.М., съдебен адрес: ***, против
„Файненшъл България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Петър Благовестов Дамянов, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на *** г. сключил договор за паричен заем № *** с
"Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който получил в заем сума в размер
на 700 лева, при уговорени седмични вноски и непосочен размер на месечния
лихвен процент. В чл. 4 от същия било предвидено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита, със съответни изисквания към обезпеченията. На същата дата,
ищецът и ответникът сключили помежду си договор за предоставяне на
гаранция № ***, по силата на който ответното дружество поело задължение
да обезпечи пред кредитодателя задълженията на ищеца по горепосочения
договор за паричен заем. Обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.
Възоснова на сключения договор за предоставяне на гаранция, ищецът се
1
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 400
лева, която била разсрочена за изплащане заедно с месечната вноска по
договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да
предоставя дължимите парични суми на „Изи Асет Мениджмънт" АД, което
пък от своя страна било упълномощено от ответника да събира в тяхна полза
сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за
поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя
„Файненшъл България" ЕООД като „Изи Асет Мениджмънт" АД единствено
било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните
средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). С
оглед на това, именно ответникът бил материално легитимиран да отговаря по
процесната претенция. Поддържа се в исковата молба, че ищецът погасил
изцяло процесния кредит. Изложено е, че сключеният договор за паричен заем
по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важали изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това,
следвало че с характеристики на потребителски договор бил и договорът за
предоставяне на поръчителство № *** и доколкото последният бил акцесорен
на този за кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от
валидното съществуване на главното правоотношение по договора за кредит,
или отделни негови клаузи, включително и чл.4. По тази причина според
ищеца следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, още
повече и че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт" АД бил едноличен
собственик на капитала на ответното дружество и така кредиторът и
поръчителят били свързани лица. Ищецът поддържа, че договорът за
поръчителство е нищожен и излага съображения в тази насока. На първо
място, клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя
да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които
следвало да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания)
или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено
от заемодателя дружество - поръчител), като съдържанието на посочената
клауза сочело на извод, че същата представлявала неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за
потребителя. Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала
за потребителя били напрактика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък
размер. Не само правно, но и житейски необосновано според него било да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция в размер от сумата по договора или две лица- поръчители,
които да отговарят на многобройни, кумулативно поставени изисквания.
Тоест, поставяйки изначално неизпълними изисквания от длъжника,
2
кредиторът целял да го „насочи" към единствената форма на обезпечение,
която той обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от
одобрено от заемодателя дружество. Това дружество бил именно ответното,
което било и свързано лице с кредитора по договора за заем, предвид на което
и разходът за потребителя по договора за поръчителство бил сигурен и
изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на
поръчителство било необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от
друга - условията за другите две обезпечения били напрактика невъзможни за
осъществяване от длъжника. Освен това, договорът за кредит и поръчителство
били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ
заемодателя и на гарантиращото дружество. Същевременно кредиторът не
бил включил възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като
стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит бил недействителен. Необходимо било в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР, но от
съдържанието на договора не било ясно кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при
които възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да
бъде включено изначално при формирането на ГПР. Ищецът акцентира, че в
негова тежест се възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, както и че ако това обстоятелство му било
известно (чрез изначалното му включване в разходите но кредита), то той би
могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. С.ят договор за
предоставяне на поръчителство бил изначално лишен от основание, тъй като
по силата на посоченото по-горе правоотношение, в полза на потребителя не
се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на
кредитора, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо
повече - в случай, че поръчителят изпълнел и погасял вземането на длъжника,
той имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5,
ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не бил получил
каквато и да е услуга, просто задължението му от едното дружество щяло да
бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани. Освен
това, настоящия договор не отговарял на правните характеристики на
договора за поръчителство, доколкото не бил сключен между кредитора и
поръчителя, а между поръчителя и главния длъжник. Собственик на капитала
на поръчителя бил заемодателят по договора за заем, а основния предмет на
3
дейност на ответника били гаранционни сделки, каквато била и процесната и
печалбата на „Файненшъл България" ЕООД от извършената от него търговска
дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на
капитала „Изи Асет Мениджмънт" АД. Така, в случая търговецът - кредитор
обвързвал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение,
което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение
дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на
чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща
задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и
задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен
поради накърняване на добрите нрави. Според ищеца със сключване на
договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение,
което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на кредитора.
Договорът за поръчителство нямал за цел реалното обезпечаване на договора
за заем, а със същия се целяло осигуряването на едно допълнително
оскъпяване на договора за заем и допълнително възнаграждение за
заемодателя по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че договорът за
предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите
нрави и поради това че сумата, която била уговорена като възнаграждение,
била в размер на 45 % от сумата по отпуснатия заем. Така се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост и се накърнявали добрите
нрави. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните,
търговецът, който бил икономически по-силната страна в правоотношението,
се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу
възнаграждение. Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови
решение, с което да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство
№ *** е нищожен, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
сумата от 5,00 лв., като частичен иск от общо 400 лв, представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № ***,
сключен между страните, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на искова молба в съда - 23.10.2024 г. до окончателното й
изплащане. Претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл.
и за адвокатско възнаграждение.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор
на искова молба от страна на ответника, който преди всичко прави възражение
за нередовност на исковата молба, както и за недопустимост на предявените
4
искове. По същество ответникът оспорва исковете изцяло като неоснователни.
Излага подробни съображения за това, че сключеният между страните договор
за поръчителство не е нищожен, като се поддържа становището, че
полученото от ответника възнаграждение е получено на валидно правно
основание. Всички твърдения на ищеца били несъстоятелни, неоснователни и
неаргуметирани. Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени
добрите нрави. По тези и останалите подробно изложени в отговора
съображения, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира
разноски. Възразява за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение. Моли искането за привличане на трето лице -
помагач в процеса да бъде оставено без уважение поради липса на правен
интерес. Съдът намира възраженията на ответника за нередовност на исковата
молба за неоснователни, доколкото при преглед на съдържанието й, в същата
не се констатират твърдяните противоречия между обстоятелствена част и
петитум, а въпросът за материалноправната легитимация на ответника касае
съществото на спора, по който съдът ще се произнесе с крайния си съдебен
акт. Що се касае до възражението за непредставяне на доказателства с
исковата молба, следва да се посочи, че по принцип непредставянето на
писмени доказателства с исковата молба не е нередовност на същата по
смисъла на чл. 129 ГПК, а има отношение към процеса на доказване и
основателността на иска. Наведеното възражение за недопустимост на
исковете също е неоснователно, доколкото съдът намира, че е налице правен
интерес от водене на исковете. Това е така, тъй като дали ищецът ще предяви
установителен иск за установяване на недействителността на
правоотношението между страните или ще упражни правото си предяви иск за
връщане на недължимо платеното при начална липса на основание, или и
двете, стои изцяло в неговата воля. На следващо място, съдът намира искането
за конституиране на трето лице - помагач в процеса за допустимо, но
неоснователно. Налице е висящ съдебен спор между лица, различни от
третото лице, като за ищеца е налице правен интерес от привличането на
негова страна на третото лице - кредитор по договора за потребителски
кредит, обезпечен с договор за представяне на поръчителство, сключен с
ответника, доколкото евентуален благоприятен изход на спора за
подпомаганата страна при участието на подпомагащата би довел до
възможност за упражняване на правото на иск срещу него във връзка с
договора за потребителски кредит. За подпомагащата страна обаче липсва
обоснован правен интерес от встъпване в процеса, което е задължително
условие за допускане на участието й в него по арг. на чл.218 ГПК. Ето защо
искането за допускане на третото лице до участие в настоящия процес, като се
конституира като трето лице - помагач на страната на ищеца следва да бъде
оставено без уважение. Следва да се допуснат като писмени доказателства по
5
делото представените от ищеца документи, като допустими, относими и
необходими в настоящия правен спор, като и да се уважат останалите му
доказателствени искания, но частично. Следва да се уважи искането за
задължаване от ответника за представяне на Договор за паричен заем № ***,
погасителен план към него, както и задължаване на „Изи Асет Мениджмънт“
за предоставяне на Договор за предоставяне на гаранция № *** По отношение
на СЕФ е налице изрично изявление от ответника, че не е бил изготвян такъв
към процесния договор за предоставяне на гаранция, а останалите документи
и искането по т. IV от исковата молба са неотносими за разрешаване на
правния спор. Доказателствената тежест в настоящия процес се разпределя по
следния начин: по иска за прогласяване недействителността на процесния
договор за предоставяне на поръчителство ищецът трябва да установи, че при
сключване на същия и на договора за потребителски кредит са били налице
твърдените правоизключващи обстоятелства и че същите, респ. клаузите в тях,
са нищожни на посочените основания - накърняване на добрите нрави,
противоречие с цитираните в исковата молба императивни правни норми
и/или тяхното заобикаляне; по осъдителния иск ищецът трябва да докаже, че е
заплатил процесната сума на ответника. В тежест на ответника е да докаже
направените с отговора и описани по-горе насрещни твърдения и възражения
срещу основателността на исковете, от които черпи изгодни за себе си правни
последици; че процесния договор не е нищожен на някое от посочените от
ищеца основания, в т.ч. да докаже индивидуалното договаряне на клаузите по
него, както и наличието на валидно правно основание за получаването на
сумата, оспорвана от ищеца като недължимо платена.
Съдът на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е допуснал изменение в
размера на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, предявен
срещу ответника „НЕТКРЕДИТ“ ООД, като същият се счита предявен вместо
за сумата в размер на 5 лева /частичен иск от общо 400 лева/ недължимо
платена сума по договор за потребителски кредит, за сумата в размер на
205,69 лева, който иск представлява пълния размер на вземането.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото
Договор за паричен заем № *** от ***г. между заемодателя "Изи Асет
Мениджмънт" АД и заемателя Е. С. М., че е сключен договор за заем, по
силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на
заемателя сума в размер на 700 лв., а заемателят се е задължил да я върне в
срок от 24 седмици на 24 равни седмични погасителни вноски, всяка от които
в размер на 32.05 лв., заплащайки фиксиран ГЛП в размер на 40 % и ГПР в
размер на 47.22 % при първа падежна дата - ***г. и последна падежна дата -
6
10.10.2022 г. В чл. 4 от договора за паричен заем страните са уговорили, че
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица - поръчители, които да отговарят на конкретно описани в
договора условия; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя; одобрено от
заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В
изпълнение на клаузата на чл.4 от договора за паричен заем между поръчителя
и ответник в настоящото производство "Файненшъл България" ЕООД
(финансова институция с основен предмет на дейност: предоставяне на
гаранционни сделки) и потребителя Е. С. М. е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № *** от ***г., съгласно който потребителят е
възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане за
изпълнение на парични задължения в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с
цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, в т. ч.
задължение за връщане на заемната сума в размер на 700 лв., задължение за
плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането,
съдебни разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договор за
предоставяне на гаранция за поемане на задължението потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 406,80 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 16,95 лв., и дължими на падежа на плащане
на погасителните вноски по договора за паричен заем.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема
като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните.
От заключението се установява, че кредитът е заплатил по Договор за
поръчителство № *** са внесени 205,69лв. Вещото лице е изчислило, че при
включване във всяка погасителна вноска и на сумата от 205,69 лв. по договора
за поръчителство годишният процент на разходите /ГПР/ е 961.45 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, които
са процесуално допустими, тъй като ищецът има правен интерес да предяви
както установителен иск за прогласяване нищожността на сключен между
страните договор, така и осъдителен - за връщане на предадени без основание
парични суми. Това е така, тъй като дали ищецът ще предяви установителен
иск за установяване на недействителността на правоотношението между
7
страните или ще упражни правото си предяви иск за връщане на недължимо
платеното при начална липса на основание (нищожност на договор), или и
двете, стои изцяло във волята на ищеца. Освен това, разликата между двата
иска, освен целения правен резултат, е и в тежестта на доказване. Разгледани
по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията
за това са следните:
Както бе посочено по-горе, съдът намира за безспорно установено, че е
сключен Договор за паричен заем № *** от ***г. между заемодателя "Изи
Асет Мениджмънт" АД и заемателя Е. С. М., че е сключен договор за заем, по
силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на
заемателя сума в размер на 700 лв., а заемателят се е задължил да я върне в
срок от 24 седмици на 24 равни седмични погасителни вноски, всяка от които
в размер на 32.05 лв., заплащайки фиксиран ГЛП в размер на 40 % и ГПР в
размер на 47.22 % при първа падежна дата - ***г. и последна падежна дата -
10.10.2022 г. Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски
кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК,
според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като
неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за
кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е
поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което
съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс, видно и от
заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва,
водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя.
Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността
да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни
плащания заобикалят и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния
размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел
е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява
свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на
обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на
8
това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да
влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител
не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита,
включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат
50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се
изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е
следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
В случая, действителният размер на ГПР надхвърля многократно
законоустановения минимум от 50 %, а именно става 961.45 %, ако към
общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати се включи и
разхода за възнаграждение за гаранция по чл.4 от договора за паричен заем,
което само по себе си води и до недействителност на договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи
размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички
права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на
нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да
обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в
заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на
възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Нищожността на договора за паричен заем № *** от ***г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт" АД влече след себе си и нищожност на сключения към
него договор за предоставяне на гаранция № *** от същата дата с ответника
„Файненшъл България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо договора
за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за
обезпечаване на задълженията по договора за заем. На следващо място,
според настоящия съдебен състав, сключеният между ищеца и ответника
„Файненшъл България" ЕООД договор за предоставяне на гаранция № *** е
недействителен и поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1,
предл. 3 ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи,
че ищецът[1]потребител е бил поставен в положение, при което отпускането
на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден
обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице,
посочено от С.я него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня
на отпускане на кредита, с юридическо лице- търговец, което по занятие
сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда
гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В
случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност
представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит.
9
Следователно договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради
накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй
като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема
само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от
неплатежоспособността на длъжника е за С.я него. Единствена правна
последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по
кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение №
165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че
добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики,
произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от
развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични
норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите нрави е
налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът
приема, че е налице в случая.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожността
на договор за предоставяне на гаранция № *** от ***г., на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави е основателен и като
такъв следва да бъде уважен. Нищожността е пречка за възникване на
задължение по договора за предоставяне на гаранция, поради което платените
суми по него са предадени при начална липса на основание и подлежат на
връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна
до извод за нищожност на договора за предоставяне на гаранция № ***, вкл. и
по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената сума се явява получена без основание и
се дължи връщането й на ищеца. Не се оспорва от ответника, а и се установява
от заключението на назначената по делото съдено-счетоводна експертиза, че
ищецът е заплатил сумата от общо 205,69 лева на ответника "Файненшъл
България" ЕООД, по Договор за поръчителство № ***. В случая липсва
основание за получаването на тази сума, поради което този иск също е
основателен и следва да бъде уважен като такъв. Като законна последица от
уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.10.2024г.
до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, единствено на същия следва
да се присъдят такива в общ размер от 400 лева, от които 100 лева за платена
10
държавна такса и 300 лева за възнаграждение за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д.М.", БУЛСТАТ *********, представлявано от
управителя Димитър Мирославов Милев, с адрес на упражняване на
дейността: ***. По отношение на размера на хонорара, който следва да се
определи в полза на адвокат Д.М., съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С[1]428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички
посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адв. Д.М. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира, че на основание
11
чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д.М.", следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело в размер общо на 480 лева за двата иска с включен ДДС
по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2
ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка
Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022
г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение №
266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч.
т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в
случая адвокатското дружество безспорно е регистриран по ДДС - л.67 /гръб/
от делото, то върху определения от съда минимален размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция
№ *** от ***г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *** и
„Файненшъл България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър
център", ет.2, офис 40-46, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 о т ЗЗД, „Файненшъл
България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет.2,
офис 40-46, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от
205,69 лева, като недължимо платена по нищожен Договор за предоставяне
на гаранция № *** от ***г., сключен между Е. С. М. и „Файненшъл България"
ЕООД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 23.10.2024г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Файненшъл България" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал
Неру" № 28, „Силвър център", ет.2, офис 40-46, на основание чл. 78, ал. 1
12
ГПК, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 400
лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Файненшъл България" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал
Неру" № 28, „Силвър център", ет.2, офис 40-46, да заплати на Еднолично
адвокатско дружество „Д.М.", БУЛСТАТ *********, представлявано от
управителя Димитър Мирославов Милев, с адрес на упражняване на
дейността: гр.София, бул."Ал.Стамболийски" № 125-2, ет.5, офис 5.3, сумата
от 480 лева с включен ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело.
Посочената на основание чл.127, ал.4 от ГПК, банкова сметка, по която
да се преведат присъдените суми на ищеца е: IBAN: ***, BIC ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
13