Решение по дело №4750/2019 на Софийски градски съд

 

 

 

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

гр.София,  06.06.2019 г.

 

В    И МЕТО    НА    НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесетата година в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова

                                                 ЧЛЕНОВЕ :  Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                        мл.с. Пламен Генев

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 4750 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 31.10.2018 г. по гр.д. № 51470/17 г., СРС, ІІІ ГО, 148 с-в е осъдил „Б." ООД, ЕИК ******да заплати на Г.С.Г.,  ЕГН ********** на основание чл. 128 т. 2 КТ сумата 4731,59 лв., представляваща разлика между брутно трудово възнаграждение в размер на 7867,76 лв. за периода от 02.02. до 11.05.2016 г. и платено нетно възнаграждение от 3136,17 лв., ведно със законната лихва от 27.07.2017 г. до окончателното заплащане на вземането, на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД сумата 572,26 лв.,  представляваща обезщетение за забава за пе­риода от 03.05.2016 г. до 26.06.2017 г., и на основание чл. 78 ГПК сумата 651,55 лв., представляващи разнос­ки пред първата инстанция. Отхвърлил е искът за възнаграждение за горницата над 4731,59 лв. до пълния предявен размер от 5185,50 лв. и иска за обезщетение за горницата над 572,26 лв. до пълния предявен размер от 750 лв. и за периода от 01.03.2016 г. до 02.05.2016 г. по отношение на същия размер. Прекратил е  производството по иска за възнаграждение за горницата над 5185,50 лв. до първоначалния размер от 7757,64 лв. и по иска за обезщетение за горницата над 750 лв. до първоначалния размер от 1033,91 лв. Осъдил е  Г.С.Г., ЕГН ********** да заплати на „Б." ООД,  ЕИК ******на основание чл. 78 ГПК сумата 275,21 лв., представляващи разноски пред първа­та инстанция съразмерно с отхвърлената и отказаната част от исковете. Осъдил е  „Б." ООД,  ЕИК ******да заплати по сметка на Со­фийския районен съд на основание чл. 78 ГПК сумата 262,76 лв. представляващи разноски по делото

Решението е обжалвано с  въззивна жалба от ответника „Б." ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, СО, район „Красно село“, ул.“******, вх. ****, представлявано от управителя Р.В.М., чрез пълномощника по делото адвокат Б.Ч., от БлАК, със съдебен адрес: ***, комплекс „Ембаси Суитс“, сгр. Ф2, ет.1, ап.1 с мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че ответникът /работодател е направил възражение за липса на валидно възникнало ТПО, поради непредставяне в оригинал или копие на трудов договор, подписан от страните, както и възражение за липса на доказателства, обосноваващи извод за осъществено командироване на ищеца на изпълняван от ответното дружество строителен обект в гр.Майнтенон, Р Франция. Неправилно решаващият съд е приел, че със СПН е установено, че между ищеца и ответника е съществувало ТПО, както и че ищецът е бил командирован в Р Франция, като СПН следвала  от НП № 290290060942/12.09.2016 г. на Главна инспекция по труда и решение по НАХД 17562/2016 г. на СРС, постановено по повод обжалване на това НП.   Заявява, че подобен извод не може да бъде направен нито от чл.300 и чл.302 ГПК, нито от чл.17, ал.2 и чл.177 от АПК, както е посочил първоинстанционния съд.

При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че между ищеца и ответника е възникнало ТПО, както и че ищецът е бил командирован в Р Франция от ответника, то следва да бъде приложена нормата на чл.121, ал.1 КТ във връзка с чл.215 от КТ, в редакцията им преди изменението им с ДВ бр.105 от 30.12.2016 г. и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина/НСКСЧ/, поради което на командирован работник в такава хипотеза би било дължимо освен определеното в трудовия договор възнаграждение и командировъчни, включващи 3 компонента: командировъчни пътни, командировъчни за настаняване и командировъчни дневни. По делото е безспорно, че разходите за транспорт от България до Р Франция и разходите за настаняване на ищеца в гр.Майтенон, Франция са заплатени от ответното дружество, поради което ищецът е имал право да получи освен трудово възнаграждение по трудовия договор и командировъчни дневни, които съгласно Приложение № 2 към НСКСЧ са в размер на 35 евро при командироване на територията на Франция, като съгласно чл.22 от НСКСЧ пълният размер на дневните пари при командировка се изплаща до 30 последователни календарни дни, след което се намаляват с 25 на сто от размерите, определени в Приложение № 2 от  НСКСЧ. На ищеца са изплатени 3 136,17 лв., поради което на ответника се дължи сума от 1473,92 лв., а според приетата ССЕ, при приложение на НСКСЧ, дължимата на ищеца сума е 1 403,13 лв. и 181,80 лв. лихви. Неправилно съдът е приел, че е приложима нормата на чл.121, ал.3, изр. второ от КТ, поради което е приел, че за времето, през което ищецът е работил в Р Франция, му е било дължимо от ответника брутно трудово възнаграждение не по-ниско от минималното за местните работници, а именно 9,67 евро на час. Съдът не  е взел предвид, че отменената разпоредба на чл.121, ал.3 КТ касае командироване в рамките на предоставяне на услуги, какъвто не е процесният случай, тъй като дейността на ответника  „Б.В.“ ООД на територията на Р Франция се е изразявала в строителство на обект на дружеството там, като същото е било изпълнител по договор за СМР. Неправилно съдът е приел, че отменената ал.4 на чл.121 от КТ изключва приложението на чл.215 от КТ/ в редакцията преди 30.12.2016 г./ Тази разпоредба касае случаите на командироване на работници и служители от предприятие, осигуряващо временна работа в рамките на предоставяне на услуги в чужда държава. По същността си отменените разпоредби на ал.3 и ал.4 от чл.121, от КТ регламентират командироването на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, какъвто не е процесният случай. Счита, че към процесният случай са приложими разпоредбите на чл.121, ал.1 от КТ/ в редакцията преди 30.12.2016 г./ и на ал.2 от КТ, като липсата на постигнато съгласие съгласно условията на командироване има за последица задължение на работодателя за плащане на командировъчни съгласно минимално определените размери и НСКСЧ, тъй като страните могат да договарят и по-високи размери на командировъчните обезщетения, но работодателят няма право едностранно и дори със съгласието на работника да определя и заплаща по-ниски размери на командировъчните от тези, определени в НСКСЧ. Неправилно съдът се е позовал на чл.67 от ЗНЗ, като съгласно чл.1 от него, същият урежда обществените отношения по насърчаване и запазване на заетостта, професионалното ориентиране и обучението на възрастни, както и посредничеството по информиране и наемане на работа в Р България и в други държави на български гражданин, граждани на друга държава-членка на ЕС, но ответното дружество не е изпълнявало дейност по посредничество по информиране  и наемане на работа в Р България или чужбина. От разпоредбата на чл.67 от ЗНЗ/отм./ следва, че български граждани могат да работят в друга държава съобразно националното законодателство на тази държава, като разпоредбата не е императивна и не дерогира приложението на чл.215 от КТ. Съдът не се е съобразил със задължителната практика на ВКС на Р България, съгласно която за случаи на командироване като процесният,  е приложим чл.215 от КТ и в тази връзка НСКСЧ.

Ето защо моли съда да постанови решение, с което отмени процесното и да бъде отхвърлен предявеният иск от ищеца срещу „Б.“ ООД. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна Г.С.Г.,  ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника по делото адв. Д.И.от САК, с адрес за кореспонденция: гр.София, ул.“***** оспорва въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по неоснователна, поради следното:

Предявен е иск с правно основание чл.128, т.2 КТ вр с чл.121, ал.3 КТ/отм., ред. ДВ 98/2016 г./

Ищецът Г.С.Г. твърди, че работил при ответника по Трудов договор № 358/ 01.02.2016 г. на длъжност „електромонтьор" при брутно месечно възнаграждение от 580 лв., дължимо до първо число на следващия месец. За времето от 02.02. до 11.05.2016 г. ищецът бил командирован за извършване на строителни дейности на обект в гр. Ментунон (Maintenon), където отработил 440 часа. Минималната часова ставка в Р. Франция по това време била 9,67 евро на час. По банков път му били заплатени трудови възнаграждения и командировъчни пари в общ размер само 3 136,17 лв. Моли с оглед чл. 121а КТ ответникът да бъде осъден да му заплати разликата от 5185,50 лв. брутно възнаграждение, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и сумата 750 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2016 г. (падежа на първото възнаграждение) до 26.07.2017 г. (деня преди подаване на исковата молба).

Ответникът „Б.“ ООД в срока по чл.123 ГПК е оспорил иска с твърдението, че не е бил сключен трудов договор в писмена форма, като и че не е било извършено командироване, като е оспорил, че  представената от ищеца служебна бележка е подписана от управителя. При условията на евен­туалност счита, че чл. 121 (в ред. ДВ 7/2012 г.) и чл. 215 КТ препращали към Наредбата за слу­жебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), ищецът не бил доказал направата на пътни и квартирни разходи, установеният от Приложение № 2 размер на дневните пари бил 35 ев­ро/ден, а след 30-ия ден съгл. чл. 22 се намалявал с 25 %. Ищецът ползвал 12 дни неплатен отпуск през м. 02.2016 г., работил 55 работни дни през процесния период, за което били му се дължали 3 412,50 лв. командировъчни и 1 197,59 лв. възнаграждение, а му били заплатени 3136,17 лв. Моли искът да бъде отхвърлен евентуално за сумата над 1473,92 лв.

По развитите във въззивната жалба доводи, настоящата инстанция приема следното:

За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпостав­ки  1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотноше­ние; 2. компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпъл­нява длъжността и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал ра­бота в друго населено място, определено от работодателя.

СГС приема за неоснователно твърдението на ответника/работодател за липса на валидно възникнало ТПО, поради непредставяне в оригинал или копие на трудов договор, подписан от страните, както и за липса на доказателства, обосноваващи извод за осъществено командироване на ищеца на изпълняван от ответното дружество строителен обект в Ментунон (Maintenon, Р Франция. От представените по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, може да се приеме, че между ищеца и ответника е съществувало ТПО за длъжност „електромонтьор" при възнаграждение в размер на 580 лв., както и че ищецът е бил командирован в Република Франция, без към 02.02.2016 г. да са били уговоре­ни условия на работа, не по-лоши от тези в приемащата държава - нарушение на чл. 121, ал. 3 вр. § 1 т. 16 КТ (в съответната редакция)

От депозираното по делото Наказателно постановление № 29-********* на ИА“Главна инспекция по труда“, издадено по повод извършена проверка по спазване на трудовото законодателство на 16.06.2016 г. от „Б.“ ООД се установява, че „Б.“ ООД, в качеството му на работодател по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ, към 02.02.2016 г. не е спазил изискването да уговори с работника на дружеството Г.С.Г., ЕГН ********** за периода на командироването му, поне същите минимални условия на работа, каквито са уговорени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава-Р Франция, в т.ч. относно размера на трудовото възнаграждение и продължителността на платения годишен отпуск. На „Б.“ ООД, в качеството му на работодател по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ  е била наложена имуществена санкция в размер на 3 000 лв. НП е било издадено въз основа на АУАН № 29-*********/06.07.2016 г. и протокол за извършена проверка на 16.06.2016 г., 24.06.2016 г., 30.06.2016 г. и 06.07.2016 г. След обжалването на НП, имуществената санкция е била изменена на 1500 лв. с решение № 10869 от 12.12.2016 г. по н.д. № 1756/2016 на СРС. В това решение отново е констатирано, че към 02.02.2016 г. „Б.“ ООД като работодател не е спазил изискването да уговори с работника си Г.С.Г. за периода на командироването му, поне същите минимални условия на работа каквито са уговорени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава-Р Франция, в т.ч. относно размера на трудовото възнаграждение и продължителността на платения годишен отпуск, че Г.С.Г. е бил командирован за времето от 02.02.2016 г. до 11.05.2016 г. за строителни дейности на обект в Р Франция. Наличието на ТПО се установява и от приетия по делото тру­дов договор № 358/ 01.02.2016 г., както и имащите характер на признание трудова книжка, удос­товерение образец УП-3, уволнителна заповед, ведомости за заплати и декларации, възпроизве­дени в справки от НАП (л. 101, 56, 10, 65, 104, 13, 54), подкрепени и от показанията на свидетеля Н., които настоящата инстанция също  кредитира. Командироването на ищеца се доказва от посоченото НП, от показанията на свидетеля Н., който е работил при ответника на същия чуждестранен обект, при работно време от поне 8 часа дневно. Местополагането на труд от ищеца се установява и от представеното извлечение от банкова сметка ***, от която в процесния период са извършени множество тегления на банкомати и плащания на ПОС-терминали в магазини на територията на Р. Франция (код FRA) и в частност в гр. Ментунон (Maintenon). На нали­чие на командировка сочат и вписаните от ответника основания за извършени плащания от типа „аванс ком", в което второто се явява съкращение за командировка. Самите командировъчните заповеди според твърденията на от­ветника и удостоверение от МВР,  са били унищожени при пожар /обяснения на управителя Васил Матеев на „Б.В.“ ООД във връзка с открито в Дирекция МТМ административно производство и писмени доказателства събрани по него/, поради което е налице безвиновна пречка за използването им по делото.

Във връзка с приетото и от настоящата инстанция за установено, че между ищеца и ответника е възникнало ТПО, както и че ищецът е бил командирован в Р Франция от ответника, то следва да бъден даден отговор на следващият по важност спорен между страните въпрос, а именно коя е приложимата правна норма, тази по чл.121, ал.3 от КТ/отм./ или нормата на чл.121, ал.1 КТ във връзка с чл.215 от КТ, в редакцията им преди изменението им с ДВ бр.105 от 30.12.2016 г. и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина/НСКСЧ/.

Съгласно чл.121, ал.(3) (Нова - ДВ, бр. 15 от 2010 г., в сила от 28.08.2010 г.,  отм. - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г) Когато срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Условията, по които страните следва да постигнат съгласие, се установяват с акт на Министерския съвет. Ответникът твърди, че отменената разпоредба на чл.121, ал.3 КТ касае командироване в рамките на предоставяне на услуги, какъвто не е процесният случай.

Както е посочено в решение № 173 от 06.03.2018 г. по гр.д. № 4431/2016 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, националната правна уредба на командироването на работници преди декември 2016 г. е в разпоредбата на чл.121, ал.3 КТ /Нова ДВ, бр. 15 от 2010 г., в сила от 28.08.2010 г.; отм. ДВ, бр. 105 от 2016 г. / и се прилага в случаи на командироване в рамките на предоставяне на услуги, която хипотеза е уредена в Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги / Директива 96/71/ЕО.  СГС намира, че процесният случай попада в обхвата на Директива 96/71/ ЕО, тъй като „Б.“ ООД като предприятие, установено в България, държава-членка, при транснационалното предоставяне на услуги е командировало Г.С.Г. като работник на територията на Франция като държава - членка - член 1, параграф 1 от Директива 96/71/ЕО. Тази приложимост следва и от вида на използваната транснационална мярка по член 1, параграф 3, буква "а" от Директива 96/71/ЕО-„Б.“ ООД като предприятие по смисъла на член 1, параграф 1 е командировало Г.С.Г. като работник по смисъла на член 2 на територията на държава - членка (Франция) за своя собствена сметка и под свое ръководство при действащ помежду им трудов договор за периода на това командироване. Приложимата на тези основания, Директива 96/71/ЕО

с член 3 задължава държавите-членки да осигурят, независимо от приложимия закон за трудовото правоотношение, предприятията по член 1, параграф 1 да гарантират на работниците, командировани на тяхна територия, ред и условия на работа, обхващаща следните въпроси, които са определени в държавата - членка, в която се извършва работата от законови, подзаконови и административни разпоредби, колективни трудови договори или арбитражни решения-общоприложим по смисъла на член 8, доколкото засягат дейностите, посочени в приложението: а) максимална продължителност на работата и минимална продължителност на почивката; б) минимални платени почивни дни; в) минимални ставки за заплащане, вкл. извънреден труд; г) условия за предлагане на работници за наемане на работа; д) здраве, безопасност и хигиена на работното място; е) защитни мерки относно условията за наемане на работа на бременни жени, родилки, деца или младежи; ж) равно третиране на мъжете и жените и други разпоредби за недискриминация. Приложението към член 3, параграф 1 от Директива 96/71/ЕО включва всички строителни работи, отнасящи се до строителство, ремонт, възстановяване, поддържане, изменение или разрушаване на сгради, в т.ч. конкретни изброените в него 13 вида. Предвид изпълняваните от ищеца дейности по строителство, то същите са включени в приложното поле на директивата.

СГС намира, че не намират приложение сочените от въззивника/ответник норми на чл.121, ал.1 от КТ/ в редакцията преди 30.12.2016 г./ и на ал.2 , според които ал. (1) (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992г.) Когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Ал.  (2) (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) Командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя,  както и на чл.215 от КТ, съгласно която при командироване работникът има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерски съвет, както и на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/., издадена в рамките на законовата делегация.

В разпоредбата на чл.121, ал.5 от КТ е посочено, че при хипотезите на чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ условията на заплащане в приемащата държава не включват заплащането на пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство. Българският законодател е дал легално определение на понятието "командироване" по смисъла на чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ  и то се намира в разпоредбата на

пар.1, т.16 от ДР на КТ. Съгласно него "командироване" по смисъла на чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ е изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, поради изпращане за същата или на друга работа в държава - членка на ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. От изложените нормативни уредби следва изводът, че "командироването" на служители и работници в хипотезата на чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ не е типичният случай на командироване, коментиран в разпоредбите на чл121, ал.1 и ал.2 от КТ. В случаите по чл.121, ал.1 и ал.2 от КТ работодателят взима едностранно решение да командирова работника, когато нуждите на предприятието налагат това за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа. В тези случаи се дължи обезщетение по реда на чл.215 КТ, както и по свързаните с това наредби за командироване в страната и чужбина. В хипотезите обаче на чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ сме изправени пред случай когато има взаимно съгласие на страните самото място на работа да бъде в страна от ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Това означава, че поначало трудовият договор се сключва с място на работа в страна от ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария- в този случай в Република Франция. Дори първоначално страните да не са били уговорили мястото на работа да бъде извън Република България, когато те постигнат съгласие, което в случая е заявено с издадени заповеди за командироване от работодателя/ /в настоящия казус опожарени по твърдение на работодателя/  и с изявено съгласие от страна на работника, се постига изменение на трудовия договор по отношение на неговото място на изпълнение. В този случай, тъй като на практика работникът не се изпраща на друго място на работа, а просто мястото му на престиране на труд е в страна - членка на ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария, на него не се дължат средства за пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство. По този начин в този случаи се дерогират разпоредбите на чл.215 от КТ, както и на Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина.

          Предвид гореизложеното, законосъобразен се явява изводът на съда, че за времето, през което ищецът е работил в Република Франция, нему се следва брутно въз­награждение, не по-ниско от минималното за местните работници, което следва  от пряко прило­жимия чл. 7 § 1 Регл. 492/ 2011 г. Съгласно чл. 3 § 1 ал. 1 първо тире б. „в" от Директива 96/71 държавите членки трябва да предприемат мерки за гарантиране на това положение. За транспо­нирането на тази цел с ДВ 15/2010 г. е допълнена ал. 3 на чл. 121 вр. § 1 т. 16 КТ, според която страните трябва да уговарят условията за командироването по аспекти, посочени в акт на МС, т.е.  също и от разпоредбите на КТ следва, че при липса на уговорка, ще действа импе­ративният минимум в приемащата държава. От представеното извлечение от Държавния вестник на Р Франция се установява, че през процесния период размерът на брутната почасова минимална заплата възлиза на 9,67 евро. Съгласно чл.L1262-4 от френския кодекс на труда/ аналогичен на чл.3 от директивата за командироването/ работещите в Р Франция работници следва да получават не по-малко от минималната заплата. Предвид гореизложеното, командированият работник има право на брутно възнаграждение не по-ниско от съответното брутно такова в приемащата държава, а именно  брутна почасова минимална заплата от 9,67 евро. Що се отнася до приетата от съда конкретна продължителност на полагане на труд в чужбина и извършеното от него изчисление/ заключението на приетата ССЕ по НСКСЧ не намира приложение по делото/, то в тази част решението не се обжалва като посочени стойности, а са обжалва основанието за приложение на съответната правна норма. Ето защо в тази част, настоящата инстанция препраща към възприетото от районния съд.

Предвид изхода на делото и предявената претенция, въззивникът би следвало да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение, но по делото е приложено само адвокатско пълномощно, като липсват каквито и да било писмени доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 750 лв. Такъв е посочен само в представения списък по чл.80 от ГПК. Ето защо не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш      И     :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.10.2018 г.  по гр.д. № 51470/17г. на СРС, ІІІ ГО, 148 с-в.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщението му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                    2.