РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД -
ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 1341
гр. Пловдив, 08.07.2022 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІІ състав, в открито
заседание на осемнадесети април през две хиляди и двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря
Р. П. и участието на
прокурора КИЧКА КАЗАКОВА, като
разгледа докладваното от съдията МАРИАНА МИХАЙЛОВА адм.дело
№ 1906
по описа за 2021 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
І. За характера
на производството, исковете и становищата на страните:
1. Производството по делото
е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията
и задържането под стража /ЗИНЗС/.
2. Образувано е по искова
молба, предявена от предявена от М.А.В., ЕГН **********, към момента в ЗО
„Хеброс“ при Затвора гр. Пловдив, срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.
Ищецът иска ответника да бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер на 5
000 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, за претърпени
от него неимуществени вреди, изразяващи се в ненавременно медицинско обслужване
и лечение на заболяването от което страда – „псориазис“,
и липсата на хранителна диета за престоя му в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр.
Пловдив за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г.
В съдебно заседание,
проведено на 14.02.2022г., по искане на пълномощника на ищеца адв.Л.Н., е допуснато изменение на размера на предявения
иск от 5 000 лева на 20 000 лева
Ищецът твърди, че
са нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата
на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража (ЗИНЗС) посредством ненавременното му медицинско обслужване и лечение и липсата на
хранителна диета.
В съдебно
заседание ищецът, чрез адв.Н. поддържа исковата молба.
В писмени бележки излага допълнителни съображения. Претендира се присъждане на сторените
в производството разноски.
3.Ответникът - Главна
дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител,
оспорва предявената искова претенция по основание и размер. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
4. Представителят на
Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на предявения
иск.
ІІ. За фактите:
5. По делото е постъпила
справка рег.№ 312/29.04.2021г. (л.36) относно правното положение на М.В.,
според която същият е постъпил в Затвора-Пловдив с начало на изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода 11.11.2020г. и към
настоящият момент се намира там.
6. Приложени са становище
и справка от техник строителство и архитектура в затвора гр.Пловдив, в периода
от 11.11.2020г. до 31.05.2021г. в затвора Пловдив не
са правени основни ремонти на всички килии на лишените от свобода, но се
извършва своевременна смяна на течащи кранчета, отстраняват се течове, сменят
се осветителни тела, и счупени прозорци се подменят своевременно. Няма течове и
мухъл. Изложено е, че през 2017г. е извършено боядисване на общите помещения на
лишените от свобода, дограмата е подменена с нова ПВЦ, поставен е гранитогрес в общите умивални, а на пети пост е извършено
боядисване на килиите на лишените от свобода. Според становището, банята е
обща, пода е с мозайка, а стените са с фаянсови плочи, като всеки ден по график
има баня за лишените от свобода. Осигурена е топла вода от котел, който работи
на въглища и е на територията на затвора (закупен през януари 2017г.), а
въглищата се осигуряват редовно от централна доставка от ГДИН.
7.Представени са договори
за дезинсекция и дератизация на сградите на ГДИН.
8.По делото е постъпило медицинско становище от д-р Д. лекар
ординатор МЦ Затвора Пловдив, ведно с епикризи,
касаещи проведено болнично лечение на М.В. за периодите 31.05.2021г. –
10.06.2021г., 20.07.2021г. – 30.07.2021г. и 23.08.2021 – 30.08.2021г.
9. По делото чрез видеконферентна връзка са разпитани като свидетели А.И.М., Д.
Н. К. и А. В. Б..
9.1.Свидетелят М. заявява,
че е в затвора от 7 месеца, в затворническото общежитие и оттогава познава М.В.. Сочи, че същият не е добре,
цялото му тяло не е както трябва, има болест, но не му обръщат внимание.
Постоянно подавал молби за болница, но никой не му обърнал внимание. Лекарят на
затвора не е идвал при него. Давали му мазила, за лекарства не знае да са му
давани. Специална храна също не му е осигурявана. В. търсел помощ, но никой не
му обръща внимание. В клиника не знае дали е бил или не.
9.2.Свидетелят К. ***, в
затворническото общежитие „Хеброс“ е от октомври
месец 2020 година. М.В. влязъл там два-три месеца след него. Тогава, бил по –
добре, но се влошава, Казвал е, че е търсил лекаря на затвора и Началника на
затвора. Лекарства не знае дали му дават. К. до преди четири, пет месеца работел
и му помагал финансово за мазила. Мисли, че не му осигуряват диета.
Заболяването му е „псориазис“.
Казвал е, че го сърби и боли и не може да става. Виждал го е ядосан. Във връзка със заболяването, няма агресии, но
ставал нервен. Споделял е, че го болят тези рани, че страда. Знае че един, два
пъти е лежал в болница тази година
(2021г.).
9.3. Свидетелят Б. твърди, че
М.В. се оплаквал, защото има „псориазис“,
много тежка форма. Чувствал се много зле, никой не му обръщал внимание. Бил е
до него, когато той е търсил помощ, но му била оказвана такава много трудно. Чувствал
се зле, боли го, страда, не му е комфортно. Не му е осигурявана хранителна
диета.
10. За нуждите на съдебното
производство е допусната и изготвена съдебно-медицинска дерматологична
експертиза, с вещо лице д-р Г. А.-П., приета без възражение от страните. Според
заключението на вещото лице поради липса на медицинска документация за периода
11.11.2020г. – 31.05.2021г. е невъзможно да се даде
категоричен отговор на въпроса дали е осигурено навременно и адекватно лечение
на М.В.. Вещото лице сочи, че заболяването от което страда М.В. – „псориазис вулгарис“ не изисква
осигуряването на специална диета.
ІІІ. За правото:
11. Ищецът претендира
обезщетение за понесени неимуществени вреди в общ размер на 20 000 лв. за
периода 11.11.2020г. – 31.05.2021г. при престоя му в ЗО
„Хеброс“ при Затвора гр. Пловдив.
С оглед
представените от ответника доказателства съдът констатира, че ищецът действително
е пребивавал в посочения в исковата молба период в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр.
Пловдив
В тази връзка и
съдът ще се произнесе конкретно по същество по основателността на оплакванията
на ищеца, наведени в исковата му молба, като ще обсъди конкретно всяко от
оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба и с оглед установеното по
отношение наличието или липсата на всяко от тях, ще осъществи и преценката си
за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е изтърпявало
задържането под стража, съответно наказанието лишаване от свобода, като вземе
предвид и продължителността на престоя му в място за лишаване от свобода, както
и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора,
което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
12. На първо място следва
да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284
ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в
настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните
служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на
наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на
затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в
системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това
положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск.
13. На следващо място е
необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не
въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за
обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени
като противоправни с административен или съдебен акт.
За да бъде приета
основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва
кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима
презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при
доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение
/чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/.
Ефектът от
неизпълнението на задълженията от страна на затворническата администрация
спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита
в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице
различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека
/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на
исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за
лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на
възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите
условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на
кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията.
Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до
заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно
сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се
счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в
контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3
от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
14. Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 1.06.2009г./ осъдените не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. В
ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или нечовешко
отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие, което
причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този
закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2./умишлено
поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се
в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на
здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си,
поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията
по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или
подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3
ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./ осъдените
и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е указано, че
за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба
на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
15. Разпоредбите на чл.3 и
чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за
съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези
разпоредби са действали през процесния период, което
е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за
обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в
конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява
наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока
следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода
трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.
м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./, количеството
дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване,
достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на
спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в
чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит
тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения.
16. Относима
към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3
от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи,
която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и
има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и
противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според
Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия
конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците,
проведена в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с
резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които
нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките
права и свободи и демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения,
от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те
спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се
обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на
тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и
проветряване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени
от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези
лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така
конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието
или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е
достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без
опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за
да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени
потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и
пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са
достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да
се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и
толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат
сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в
районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д.
№15508/2011г., решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д.
№13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г.,
решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от
29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно
жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на
слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от
свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице,
независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС,
регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и
други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от
свобода.
При разрешаване
на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество
решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от
български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от
Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода
/решение от 10.06.2006г. по делото Йорданов срещу България,, решение от 27
януари 2015г. по шест съединени дела Нешков и други срещу България/.
17.В обсъждания контекст и
по отношение на оплакването на ищеца относно ненавременно медицинско обслужване
и лечение на заболяването от което страда – „псориазис“
и липсата на хранителна диета за престоя му в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр.
Пловдив за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г.,
претенцията на В. е отчасти доказана.
18.1. По делото, от страна на
ответника, чиято е доказателствената тежест да
установи конкретните условия на задържане и тя му е била надлежно указана, не
са представени конкретни доказателства за исковия период по оказване на
медицинска помощ на ищеца и осигуряване на адекватно лечение на заболяването от
което страда – „псориазис“. Тук е мястото да се
посочи, че видно от приложената по делото епикриза (л.42) В. е постъпил за
първи път в болнично заведение на 21.05.2021г., като в свалената анамнеза е
посочено, че заболяването му „псориазис“ датира от
преди 5-6 месеца. Ето защо според съда е безсъмнено доказано, че през посочения
в исковата молба период ищецът е страдал от
заболяването „псориазис“, за което заболяване
не му е оказано медицинско обслужване и лечение. В тази насока са и
показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на вещото лице по
приетата без резерви от страните СМЕ.
С оглед горното,
са налице условията за приемане за доказан твърденият факт на липса на навременно
медицинско обслужване и лечение на заболяването на ищеца – „псориазис“
за престоя на В. в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр. Пловдив за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г.
18.2. Неоснователно, обаче, е
наведеното в исковата молба, оплакване на ищеца по отношение на липсата на хранителна
диета за престоя на В. в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр. Пловдив за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г. Това е така, защото вещото лице по
СМЕ сочи, че заболяването от което страда М.В. – „псориазис
вулгарис“ не изисква осигуряването на специална
диета. Поради което за затворническата администрация не е съществувало
задължението да му осигури индивидуален хранителен режим.
19. Предвид всичко изложено
съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, а именно: липса на навременно
медицинско обслужване и лечение на заболяването на ищеца – „псориазис“
за престоя на В. в ЗО „Хеброс“ при Затвора гр. Пловдив за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г.
Горното, води до
извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС само по отношение на конкретно установените факти
по делото, които водят до извода, че битовите условия създават предпоставки за
увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка
за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен
пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода,
водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени
елементарни стандарти за живот.
В случая
безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо бездействие
от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да
осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с
присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в
посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото
му достойнство, а именно – навременно медицинско обслужване и лечение, които да
не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и
за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. Липсата на медицинско
обслужване и лечение за заболяването, от което е страдал през исковия период, са
предизвикали такова ниво на страдание за М.В., което надвишава това, присъщо на
лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на
наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание,
които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в
затвора.
При това
положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се
приеме, че В. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се
в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Конкретните
размери на следващите се обезщетения за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, са определени от съда при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД,
приложим в настоящото производството по препращане от § 1 от ДР на ЗОДОВ.
Според цитираната
разпоредба на ЗЗД (чл. 52), размерът на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост“ е
морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието.
Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените
неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на
засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не
бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на
справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по
делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице.
С оглед характера
на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и
периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ в ЗО „Хеброс“ при Затвора-Пловдив, според
настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се
присъди, е в размер на 1 616 /хиляда шестстотин и шестнадесет/ лева, тоестпо 8 лв. на
ден, за исковия период от общо 202 дни, при съобразяване на съдебната практика
по идентични дела. Според този съд, именно посоченият размер най-точно и
съответно ще овъзмезди претърпените психически
увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка,
направена от състава на база установените по делото факти и съобразно
обществения критерий за справедливост.
В останалата част
за разликата над 1 616 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева, в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ ЗО „Хеброс“ при Затвора-Пловдив, искът следва
да бъде отхвърлен.
Съответно, спрямо
този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната
претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично
задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 13.07.2021г.
– датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на
сумата.
IV. За разноските.
20. С оглед изхода на
спора, на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищеца
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело
в размер на 40,40 лв., съразмерно уважената част от
иска.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо искането на
ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Така мотивиран,
Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХІІ състав,
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов”
№ 21, да заплати на М.А.В., ЕГН **********, към момента в ЗО „Хеброс“ при
Затвора гр. Пловдив, обезщетение в размер на 1 616 лв. за претърпени
неимуществени вреди за периода от 11.11.2020г. до 31.05.2021г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на
исковата молба – 13.07.2021г., до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния
ѝ размер от 20 000 лева.
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов”
№ 21, да заплати на Административен съд – Пловдив сумата от 150 лв.,
представляваща направени по делото разноски - заплатено възнаграждение за вещи
лица, които следва да се заплатят по сметката на съда за държавни такси.
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов”
№ 21, да заплати М.А.В., ЕГН **********, към момента в ЗО „Хеброс“ при Затвора
гр. Пловдив, сумата от 40,40 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство, съразмерно на
уважената част от иска.
Решението подлежи
на касационно оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок
от съобщението пред тричленен състав на Пловдивски административен съд съгласно
чл. 285, ал. 1, пр. 2 ЗИНЗС.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: