РЕШЕНИЕ
№ 626
гр. Пловдив, 30.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20215300502227 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С. Г. Х., ЕГН **********, чрез
адвокат М.Н., против Решение № 261932/12.07.2021 г., постановено по г. д. №
12868/ 2020 г. по описа на РС Пловдив, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателката против „ПАСХА - БГ“ЕООД, ЕИК *********, обективно
кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 221, ал. 1 от КТ и чл. 224,
ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 549,00 лева, представляваща обезщетение
за неспазен едномесечен срок на предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение и сумата от 460,00 лева, представляваща обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2018 г. – 20 дни, заедно със законната
лихва върху двете главници, като жалбоподателката е осъдена да заплати на
ответника 800,00 лева, разноски за първоинстанционното производство.
В жалбата се излагат конкретни оплаквания за неправилност и
необоснованост на атакуваното решение по иска за обезщетение за неспазен
едномесечен срок на предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение. Сочи се, че първоинстанционния съд, в противоречие с
цитирана практика на ВКС, е приел, че на жалбоподателката е изплатено
дължимото обезщетение, въпреки липсата на неин подпис във ведомостта за
конкретния период от време. Твърди се, че по делото няма доказателство за
изплащане на дължимите суми. По отношение на иска за заплащане на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2018 г. – 20 дни, жалбата
е бланкетна - не се въвеждат оплаквания относно законосъобразността на
1
решението. Моли се за отмяна на атакуваното решение и вместо това
уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор от въззиваемия „ПАСХА - БГ“ЕООД, чрез
адвокат Д.А., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Излагат се подробни съображения в подкрепа на атакуваното решение и се
моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 221, ал. 1 от КТ и
чл. 224, ал. 1 от КТ, предявени от С. Г. Х. против „ПАСХА - БГ“ЕООД за
заплащане на сумата от 549,00 лева, представляваща обезщетение за неспазен
едномесечен срок на предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение и сумата от 460,00 лева, представляваща обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2018 г. – 20 дни, заедно със законната
лихва върху двете главници от датата на предявяване на исковете до
окончателното плащане.
В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор „ПАСХА - БГ“ЕООД
оспорва основателността на така предявените искове по съображения, че
претендираните на това основание обезщетения, в дължимия им размер, са
изплатени на жалбоподателката преди предявяване на исковете в съда.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел за
безспорно между страните обстоятелството, че жалбоподателката е работила
на длъжност „***“ при въззиваемото дружество по валидно трудово
правоотношение за времето от 13.11.2017 г. до 28.04.2020 г., когато същото е
прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ с едностранното изявление
на жалбоподателката. Приел е, че поради това на жалбоподателката е
дължимо обезщетение за неспазен едномесечен срок на предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение, но доколкото същото е
изплатено от работодателя през месец май 2020 г., претенцията за същото е
неоснователна. Претенцията за заплащане на обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за 2018 г. – 20 дни съдът е приел също за
неоснователна, доколкото ищцата е използвала изцяло полагащия се платен
отпуск от 23 дни и е получила полагащото се възнаграждение за ползвания
отпуск в размер на 597,18 лева.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, поради което и по
2
отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното
решение:
По отношение иска по чл. 221, ал. 1 от КТ:
Не се спори относно приетите за установени от първостепенния съд
факти, а и от представените по делото Трудов договор № 054/13.11.2017 г. и
копие на страници от трудова книжка на л. 8 и л. 9 от първоинстанционното
дело се установява, че жалбоподателката е работила на длъжност „***“ при
въззиваемото дружество по валидно трудово правоотношение за времето от
13.11.2017 г. до 28.04.2020 г., когато същото е прекратено с едностранното
изявление на жалбоподателката.
Поради това настоящата инстанция приема, че правоотношението
между страните е прекратено поради забавено изпълнение на задължението
на работодателя да заплаща трудово възнаграждение, на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ.
В Трудовия договор не е уговорен различен срок на предизвестието от
посочения в чл. 326, ал. 2 от КТ, като след изтичане на уговорения в полза на
работодателя изпитателен срок, същият, съгласно чл. 71, ал. 2 от КТ, се счита
за безсрочен. В този случай работодателят дължи обезщетение съгласно чл.
221, ал. 1 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение.
Спорният въпрос, поставен за разрешаване пред въззивната инстанция
е, изплатил ли е работодателят дължимото на това основание обезщетение на
работника.
За установяване на въведеното с отговора на исковата молба възражение
за погасяване на задължението за плащане на обезщетението за срока на
предизвестието, работодателят е ангажирал писмено доказателство – фиш за
месец май 2020 г. на името на жалбоподателката, с отбелязване като дължимо
плащане по чл. 221, ал. 1 от КТ на сумата от 549,00 лева, след удръжка за
данък общ доход в размер на 61,00 лева. Същият е подписан, като до
приключване на първото по делото съдебно заседание, проведено на
01.04.2021 г., жалбоподателката не го е оспорила по реда на чл. 193, ал. 1 от
ГПК. Посочената сума съвпада изцяло с размера на заявената с исковата
молба претенция в тази част. Приетата по делото съдебно счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, кореспондира
на изложеното, като вещото лице е дало отговор, че обезщетението по чл.
221, ал. 1 от КТ е изплатено през месец май 2020 г. Заключението не е
оспорено от жалбоподателката. В допълнение от показанията на свидетеля М.
В. (л. 96 от делото на РС) се установява, че не е изолиран случай, а честа
практика във въззиваемото дружество възнагражденията да се плащат в брой
срещу разписка.
Поради това съдът приема, че по делото е установено по несъмнен
начин извършено плащане на сумата от 549,00 лева от работодателя на
жалбоподателката, представляваща дължимото по чл. 221, ал. 1 от КТ
3
обезщетение за срока на предизвестието. Доказването на плащането е в
съответствие с изискването на чл. 270, ал. 3 от КТ, доколкото представеният
на л. 33 от първоинстанционното дело писмен документ представлява
нарочно съставен за тази цел частен свидетелстващ документ. Същият
удостоверява извънсъдебно признание на факта на получаване от
жалбоподателката на посочената в него сума и на посоченото основание.
Формалната му доказателствена сила не е оспорена по надлежен ред,
респективно не е оборена, поради което и доколкото документът
кореспондира изцяло на останалия доказателствен материал, следва да бъде
кредитиран.
Предвид изложеното неоснователни са възраженията във въззивната
жалба за недоказване на плащането на сумата от 549,00 лева на
жалбоподателката с аргумент, че липсва неин подпис във ведомостта за
относимия период. Липсата на подпис в съответната ведомост само по себе си
не означава липса на плащане. Плащането може да бъде удостоверено и с
други доказателствени средства. Цитираната в жалбата практика на ВКС е
изцяло съобразена от настоящия състав при формиране на правните му
изводи. Така в посоченото Решение № 89/29.03.2013 г. по г. д. № 558/2012 г.,
IV г. о. на ВКС е прието, че „Ограничаването на свидетелските показания и
равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени
обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени
средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените
доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица.“ В
допълнение относимо в най – пълна степен към извода за неоснователност на
възражението за недоказаност на плащане само поради липса на подпис на
жалбоподателката във ведомостта е Решение № 41/26.02.2019 г. по г. д. №
2525/2018 г., IV г. о. на ВКС, в което е прието, че „Изпълнението на
задължението за изплащане на трудово възнаграждение може да бъде
доказано с всички писмени доказателства, а неизпълнението на задължението
за точно оформяне на ведомостите за заплати няма гражданскоправни
последици.“
С оглед посоченото, се налага краен извод за неоснователност на
исковата претенция в тази част, поради погасяването чрез плащане.
Предвид съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното
решение в тази му част следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение иска по чл. 224, ал. 1 от КТ:
Досежно отхвърлената претенция за обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за 2018 г. – 20 дни, въззивната жалба е бланкетна.
Липсват конкретни оплаквания относно незаконосъобразността на решението
в тази му част, а само се отправя формално искане за отмяната му. Ето защо, с
оглед констатациите при извършената служебна проверка за валидност,
допустимост и липса на нарушения на императивни материалноправни норми,
4
решението в тази му част също следва да бъде потвърдено.
С оглед крайния изход от спора на въззиваемото дружество се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По представен по реда на чл. 80
от ГПК списък те са в размер на 400,00 лв. адвокатско възнаграждение, което
е уговорено и платено в брой съгласно Договор за правна защита и
съдействие № 02870/01.11.2021 г. Същите следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261932/12.07.2021 г., постановено по г. д.
№ 12868/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, VIII-ми гр. състав.
ОСЪЖДА С. Г. Х., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. ***, да заплати
на „ПАСХА - БГ“ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Драган Цанков“№ 18, ет. 5, на основание чл. 78,
ал. 3, сумата от 400,00 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5