Решение по дело №10/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е №

 

 

гр. София, 20.03.2024  г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-14 състав,в открито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година,  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА

           

при секретаря Христина Цветкова, като разгледа докладваното от съдията Георгиева търг.дело № 10 по описа на съда за 2021  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл.59, ал.1 от Закона за задълженията и договорите от „Д.“ АД (с предишни наименования „Д.Е.- Г.Х.“ АД и „Е.-Х.“ АД) против Д. фонд „З.“ – Разплащателна агенция за осъждането му да заплати сума в размер на 314 162, 53 лв., съставляваща усвоена банкова гаранция, с която неоснователно се е обогатил, тъй като не е имало основаниe за получаваното й, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.

С исковата молба се твърди, че на 18.05.2016 г. „Д.“ АД е сключило Договор за изпълнение на СМР по инвестиционен проект финансиран от програмата за развитие на селс­ките райони с конституираният като евентуален ответник по делото - Църква „Св. В.Г.“ с БУЛСТАТ ******. С този договор за СМР на „Д.“ АД, в качеството на изпълнител, било възложено да извърши строително-монтажни работи, вкл. доставка и монтаж на изделия и съоръжения, за реализирането на инвестиционен проект на въз­ложителя Църква „Св. В.Г.“ за „Реконструкция и ремонт на сградата и подобряване на прилежащите пространства, включително вертикална планировка на църква „Свети В.Г.“ в гр. Етрополе“. Проектът бил финансиран от Д. фонд „З.“ - Разплащателна агенция по Подмярка 7.6. „Проучвания и инвес­тиции, свързани с поддържане възстановяване и подобряване на културното и природно наследство на селата“ от мярка 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., във връзка с което между ответниците бил сключен Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г. за отпускане на безвъз­мездна финансова помощ.

С чл. 4, ал. 6 от договора за СМР било уговорено „Д.“ АД да получи авансово плащане на част от възнаграждението, уговореното със сключен договор между него и Църква Св.В.Г.“ – като самостоятелно юридическо лице съгласно чл.10 , ал.2 от Закона за вероизповеданията и ТР №1 от 23.11.2010 г. на ВКС, ОСГК по т.д.№2/2010 г., и допълнително споразумение №1/2017 г. и допълнително споразумение №2/2018 г. - чл.4, ал.1. Изречение второ на същата клауза (чл. 4, ал. 6) препращало към изискванията за предоставяне на банкова гаранция от страна на ползвателя на финансовата помощ по договора за финансиране, предвидени в Наредба № 6 от 28.03.2016 г. за прилагане на подмярка 7.6. „Проучвания и инвестиции, свързани с поддържане, възстановя­ване и подобряване на културното и природно наследство на селата“ от мярка 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., в т.ч. и на изискванията на чл.14, ал.4 относно предоставяне на безус­ловна и неотменима банкова гаранция в полза на разплащателната агенция в размер 100 % от стойността на авансовото плащане. Същевременно, съгласно чл. 3, ал. 5, т. 2 от договора за финансиране от 19.04.2017 г., това било и едно от условията ползвателят на финансовата помощ Църква „Св. В.Г.“ да има правото да получи еднократно авансово плащане.

За изпълнението на това условие „Д.“ АД, в качеството си на наредител, осигурил издаването на банкова гаранция за авансово плащане № 51-200/4807 от 02.08.2017 г., издадена от гаранта „И.“ АД, с бенефициер Д. фонд „З.“ - Разплащателна агенция. Банковата гаранция била издадена изцяло съгласно изискванията на Наредбата към Подмярка 7.6 „Проучвания и инвестиции, свързани с поддържане, възстановяване и подобряване на културното и природно наследство на селата“ от мярка 7 „Ос­новни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за раз­витие на селските райони за периода 2014-2020 г. В банковата гаранция изрично било посочено, че с нея наредителят „Д.“ АД гарантира и обез­печава задължението на Църква „Св. В.Г.“, като длъжник по Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г., към бенефициера Д. фонд „З.“ - Разплащателна агенция, произтичащо от договорно и/или нормативно неизпълнение на задълженията на длъжника, за което гарантът „И.“ АД се задължи безусловно и неотменяемо да заплати при първо поискване от бенефициера всяка сума общо до максимален размер от 314 162, 53 лв., представляваща 100 % от равностойността на авансово изпла­тената сума по посочения договор за финансиране от 19.04.2017 г.

Твърди се, че ДФ „Земеделие“ – Разплащателна агенция е осъществил предвиденото в договора за СМР авансово плащане в размер на 314 162, 53 лв., превеждайки я по сметка на Църква „Св.В.Г.“, която пък превела на ищеца сумата от 282 600 лв. по издадената фактура № **********/13.09.2017 г. Въпреки изпълнението на всички договорни задължения от страна на Църква „Св.В.Г.“ по сключения между нея и Д. фонд „З.“ – Разплащателна агенция (ДФЗ РА) договор за финансиране, на основание чл.9, ал.1, т.1 от същия тя отказала пълното изплащане на финансовата помощ по договора и съставила акт за връщане на авансово получената сума. Ищецът поддържа, че Д. фонд „З.“ – Разплащателна агенция е пристъпило към усвояване на сумата по банкова гаранция за авансово плащане №51-200/4807 от 02.08.2017 г., с която ищецът е обезпечил задължението на възложителя му по договор от 18.05.2016 г.  на СМР на ползвателя на безвъзмедна финансова помощ по договор за финансиране от 19.04.2017 г., като неправилно е приел неизпълнение от негова страна на поети с договора задължения, във вр. с което е издаден Акт за установяване на публично държавно вземане № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01 на Изп.Директор на ДФ“Земеделие“.

Поддържа, че към  момента на извършване на плащането по процесната банкова га­ранция не са били налице предпоставките бенефециерът по нея Д. фонд „З.“ - Разплащателна агенция да усвои сумата 314 162,53 лева, осигу­рена за издаването на гаранцията от наредителя „Д.“ АД. В отправеното до „И.“ АД на 16.04.2020 г. искане за пла­щане на пълната сума по гаранцията бенефициерът Държавен фонд „Земеде­лие“ - Разплащателна агенция е декларирал, че ползвателят на безвъзмездната финансова помощ по Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г. - Църква „Св. В.Г.“, гр. Етрополе, „не е изпълнил изцяло свои дого­ворни и/или нормативни задължения към бенефициера ДФ „З.“ - Разплащателна Агенция ..., съгласно заложените условия и срокове“, която декларация обаче била невярна. Действителността на та­ка посочените в нея обстоятелства, въз основа на които е издаден Акт за уста­новяване на публично държавно вземане № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01 на Из­пълнителния директор на Д. фонд „З.“ била оспорена в административното производство по оспорване на акта в образуваното адм.д.№ 455/2020 г. по описа на АССО.

Действително предвид самостоятелния характер на конкретната банкова гаранция спрямо валутното правоотношение, получавайки искането от бене­фициера и преди да пристъпи към удовлетворяването му, банката не е имала задълже­нието да проверява истинността на съдържащата се в него декларация относно обстоятелствата във връзка с твърдяното от бенефициера неизпълнение на за­дължения на ползвателя по валутното правоотношение, послужили като осно­вание за това последният да бъде задължен да възстанови полученото по дого­вора за финансиране авансово плащане в размер на 314 162,53 лева. Банката-гарант добросъвестно и с грижата на добрия търговец е изпъл­нила задължението си да провери от външна страна документалната обоснова­ност на постъпилото искане за плащане по гаранцията, съгласно изискванията по самата банкова гаранция. Сочи се, че доколкото банката не е могла да установи, че формално съответстващите на гаранцията документи са неверни, то при плащането по гаранцията за „И.“ АД са възникнали регресни права спрямо наредителя „Д.“ АД и на това основание тя законосъобразно е събрала вземането си срещу внесената при издаването на гаранцията сума в размер на 314 162,53 лева. От друга страна обаче, предвид неправомерното усвояване на сумата по банковата гаранция от бенефициера по нея и в резултат от реализирането на регресните права на банката-гарант спрямо „Д.“ АД, в качеството му на наредител по гаранцията, за ищцовото дружество било възникнало вземане към бе­нефициера за неоснователно получената от последния сума.

Ищецът поддържа, че предвид комплексния характер на правоотношенията, произтичащи от двата процесни договора - договора за СМР и договора за финансиране, обс­тоятелството, че наредителят по банковата гаранция „Д.“ АД не е страна по валутното правоотношение, в рамките на което е осъществено спорното авансово плащане в размер на 314 162,53 лева и впоследствие е наложено възстановяването му заради твърдяно неизпълнение на задължения на ползвателя, по никакъв начин не съставлява пречка за пораждане на така обоснова­ното по-горе вземане на ищеца спрямо Д. фонд „Земеделие“ - Разпла­щателна агенция. Като трето лице, непряко обезпечило чрез гаранцията задъл­жението на ползвателя на финансовата помощ, ищецът „Д.“ АД имал пряк осъдителен иск за връщане на сумата по неоснователно усвоената банкова гаранция. При липса на друг иск, с който да реализира правата си ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата, с която ответникът ДФ „Земеделие“ Разплащателна агенция неоснователно се е обогатил.

ОТВЕТНИКЪТ ДФ „Земеделие“-Разплащателна агенция, в писмения си отговор, оспорва иска като недопустим,  а по същество неоснователен. Твърди, че сумата по банковата гаранция не е получена неоснователно, а при изпълнение на всички документарни изисквания за предявяването на бенефециера на правата по нея и че същата е предоставена безусловно като обезпечение на изпълнение на задълженията на Църква „Св.В.Г.“ по договора с ДФ „З.“ от 19.04.2017 г.

С определение от 20.02.2024 г. производството по делото спрямо предявените срещу ответника Църква „Св.В.Г.“ (евентуални и главни) е прекратено на основание чл.234, ал.1 ГПК.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, по свое убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Безспорно е по делото, установено е и от представените писмени доказателства:Договор № 23/07/6/0/00101 от 19.04.2017г. за безвъзмездна финансова помощ по подмярка- 7.6 „Проучвания и инвестиции, свързани с под­държането, възстановяването и подобряване на културното и при­родно наследство на селата“ от мярка- 7 „Основни услуги и обновя­ване на селата в селските райони “ от програмата за развитие на сел­ските райони за периода 2014-2020г. съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони; Договор от 18.05.2016 г. за изпълнение на СМР по инвестиционен проект финансиран от програмата за развитие на селските райони; Допълнително споразумение № 1 към Договора за СМР; Допълнително споразумение № 2 към Договора за СМР е възникването и съществуването на договорни правоотношения между ищеца и Църква „Св. В.Г.“ по договор, по силата който в качеството на изпълнител му било възложено да извърши строително-монтажни работи, вкл. доставка и монтаж на изделия и съоръжения, за реализирането на инвестиционен проект на въз­ложителя Църква „Св. В.Г.“ и че финансирането на проекта „Реконструкция и ремонт на сградата и подобряване на прилежащите пространства, включително вертикална планировка на църква „Свети В.Г.“ в гр. Етрополе“ е по Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г. за отпускане на безвъз­мездна финансова помощ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за СМР уговореното възнаграждение за изпълнителя „Д.“ АД било в размер на 583 996,54 лв., без ДДС, което включва и всич­ки разходи за извършването на договорените строително-монтажни работи, в последствие променено на 570 671, 75 лв. с включен ДДС. По делото са представени Акт - образец 19 за приемане на извършените работи и  Фактура Ns **********/02.04.2019г. за сумата 288 071,75 лв.

Безспорно е, че в изпълнение на чл. 4, ал. 6 от договора за СМР   и  изискванията за предоставяне на банкова гаранция от страна на ползвателя на финансовата помощ по договора за финансиране, предвидени в Наредба № 6 от 28.03.2016 г. за прилагане на подмярка 7.6. „Проучвания и инвестиции, свързани с поддържане, възстановя­ване и подобряване на културното и природно наследство на селата“ от мярка 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., ищецът е осигурил издаването на банкова гаранция за сума в размер на 314.162,53 лева, която  внесена на 18.09.2019 г. и е учреден залог по ЗДФО в полза на банката. В банковата гаранция изрично е посочено, че с нея наредителят „Д.“ АД гарантира и обез­печава задължението на Църква „Св. В.Г.“ като длъжник по Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г., към бенефициера Д. фонд „Земеделие“ - Разплащателна агенция, произтичащо от договорно и/или нормативно неизпълнение на задълженията на длъжника, за което гарантът „И.“ АД се задължи безусловно и неотменяемо да заплати при първо поискване от бенефициера всяка сума общо до максимален размер от 314 162,53 лв., представляваща 100 % от равностойността на авансово изпла­тената сума по посочения договор за финансиране от 19.04.2017 г. Видно от Анекс №l към Банкова гаранция за авансово плащане №51-200/4807 #2/03.10.2019 г. Срокът на банковата гаранция е удължен до 19.04.2020 г.

Страните не спорят също, че на 07.09.2017 г. ДФ „З.“ Разплащателна агенция е извършил авансовото плащане по договора за финансиране в полза на Църквата, която от  своя страна е заплатила дължимото на ищцовото търговско дружество по издадена фактура № **********/13.09.2017 г.  за изпълнените и приети СМР. По подадената от бенефициента заявка от 19.04.2019 г. за окончателно плащане обаче е отказал пълното изплащане на финансова помощ, на основание чл.9, ал.1, т.1 от договора за финансиране. Съставен е Акт за установяване на публично държавно вземане № 23/07/6/0/00101 /3/01 /04/01  от 27.03.2020 г. на Изпълнителния директор на Д. фонд „З.“, на основание чл. 27, ал. 3 и 7 от ЗПЗП и чл. 162, ал. 2, т. 8 и 9 от ДОПК. С акта е определено, че на основание чл. 16 и чл. 17 от Договор №23/07/6/0/00101 от 19.04.2017 г. полученото по този договор авансово плащане в размер на 314 162, 48 лв. под­лежи на възстановяване и следва да бъде върнато от Църква „Св. В.Г.“ в 14-дневен срок от връчването на акта.

Безспорно е, и установено от представените по делото доказателства Уведомление от 13.04.2020г. от „И.“ АД изх. Ns 9120-96941 по постъпилото искане за плащане от Д. фонд „З.“; Искане от 14.04.2020г. за плащане по банковата гаранция; Писмо от 16.04.2020г. от БНБ; Уведомление от 21.04.2020г. от „И.“ АД; Предложение от 24.04.2020г. за продължаване на срока на банковата гаранция от „Д.“ АД към Д. фонд „З.“; Отговор от 14.05.2020г. от Д. фонд „Земеделие“ - Разпла­щателна агенция;  Удостоверение от „И.“ АД за плащането по гаранцията и  Отчет по сметка за платени разноски по гаранцията, че по постъпилото в срока на действието й искане сумата по банковата гаранция е усвоена на 27.04.2020 г. и така авансовото плащане, получено от църквата по договора за финансиране е било възстановено.

От представените по делото копия от влезли в сила съдебни решения по адм.д.№ 455/2020 г. по описа на Административен съд Со­фия-област и съдебно решение № 9269/ от 20.10.2022 г. по адм.дело № 10094/2021 г. на  ВАС е видно, че така съставеният акт за установяване на публично държавно вземане е отменен и преписката е върната на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ за произнасяне по заявката за окончателно плащане от 19.04.2019 г., при спазване на дадените указания  по тълкуване  и прилагане на закона. По подадената заявка е било изпратено уведомително писмо изх.№ 01-2600/366 от 26.01.2023 г. за отстраняване на нередовности. С решение № 23/07/6/0/00101/4/01/03/01, представено по делото, е одобрено изплащането на финансовата помощ за сумата от 295 387, 11 лв. (същата е заплатена на Църква „Св.Великомъченик Георги“, видно от платежен документ от 22.12.2023 г. на стр.328 от делото), а в частта й до 18 599, 81 лв. е отказана.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за присъждане на получена без основание сума в размер на 314 162, 53 лв., съставляваща усвоена банкова гаранция, обезпечаваща изпълнение на договорни задължения на Църква „Св.Великомъченик Георги“ към ДФ „Земеделие“ – Разплащателна агенция,  с която ищецът е обезпечил задължението на възложителя по сключен помежду им договор от 18.05.2016 г. за СМР и ползвател  по договор за безвъзмездна финансова помощ по Подмярка 7.6. „Проучвания и инвес­тиции, свързани с поддържане възстановяване и подобряване на културното и природно наследство на селата“ от мярка 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г. е НЕОСНОВАТЕЛЕН.

Фактическият състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е налице, когато едно лице получава нещо без правно основание по друг начин, т. е. не чрез престиране от другото лице и когато за него не е налице друга правна възможност за предяви правата си. Институтът на неоснователно обогатяване е уреден като източник на облигационни задължения, за да се предотврати неоснователното разместване на имуществени блага. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните кумулативни елементи: имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от един или няколко общи факти, породили обогатяването и обедняването; липса на правно основание за имущественото разместване, както и липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Съгласно задължителните указания, дадени с ППВС № 1 от 28.05.1979 г. правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се.

За да е основателен така предявеният иск е необходимо да се установи, че ответникът е обогатил своето имущество, ищецът е обеднял и това имуществено разместване да произтича от един и същ факт или група факти (така в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленум на ВС). Обогатяването по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е свързано с увеличаване на актива, т. е. придобиване на нови имуществени блага за сметка на друго лице, или с намаляване на пасива му, т. е. избягване на разходване на средства, които е следвало да бъдат направени от обогатилия се, но са направени от обеднялото лице. Обогатяването в случая представлява сума, която е получена от ДФ „Земеделие“ като обезпечение на задължение на Църквата, което се твърди че не е съществувало, макар и банката добросъвестно да е изплатила обезпечението.

Спорният по делото въпрос е в това дали е налице основание за получаване и задържане на платената сума по банковата гаранция, по която ищецът е наредител.  Правната уредба на банковата гаранция се съдържа в чл. 442 от ТЗ, според който с банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. Тя съставлява едностранно волеизявление на банката-гарант с адресат бенефициера, което я дефинира, като едностранна формална правна сделка, достигнала до адресата й. При успешно надлежно упражняване на правата по една такава сделка, за бенефициера възниква парично вземане до размера на гаранционната сума. Обикновено банковата гаранция се издава в изпълнение на сключен, по инициатива на наредителя, договор с гаранта, съдържащ съществените елементи на договора за поръчка. Целта на банковата гаранция е да обезпечи вземането на съконтрагента на наредителя при неизпълнение на задължения на последния, произтичащи от сключен между тях възмезден договор (валутно отношение). Банковата гаранция попада в категорията лични обезпечения, с оглед задължението, което поема гарантът спрямо наредителя, а именно да престира на бенефициера съответен паричен еквивалент при неизпълнение на обезпеченото договорно задължение на длъжника - наредител.

В случая ДФ „Земеделие“ - РА е получил исковата сума от банката, възоснова на дадена в нейна полза банкова гаранция, в обезпечение на задължението на трето лице. В разглежданата хипотеза се поставя въпросът доколко за банката - платец по безусловната и неотменяема банкова гаранция и за ищеца, който е  осигурил и обезпечил банковата гаранция, съществува възможност да се позовават на доводи извън тази банкова гаранция, респ. на такива, свързани с каузалното (или т.нар "валутно отношение") между възложител и изпълнител по договора за СМР, за да претендират липса на основание за получаване на сумата по банковата гаранция. С банковата гаранция „И.“ АД се е задължила безусловно и неотменяемо, независимо от валидността на действието на договора за финансова помощ и отношенията с наредителя да заплати при  първо поискване от бенефициера на всяка сума, до посочения максимален размер при възникване на вземане към ползвателя, породено от негово договорно и/или нормативно неизпълнение на задължения. Изводът, че банковата гаранция е безусловна следва и от дефинициите, възприети от законодателя в  § 1, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 38 от 23.12.2004 г. за капиталовата адекватност на банките, която е възпроизведена и в отм. § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 7 от 22.12.2006 г. за големите експозиции на банките, касаещи определяне на критериите за безусловна банкова гаранция в случаите, когато банката е бенефициент. Тези критерии са възприети в съдебната практика по аналогия и за банковите гаранции, в хипотезите, когато функцията на гарант е банка. Съгласно дефиницията на § 1, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 38 от 23.12.2004 г. за капиталовата адекватност на банките "Пряко и безусловно гарантирано вземане" е вземането, за което е издадена гаранция, отговаряща на следните условия: а) гаранцията осигурява безусловно плащане в полза на банката, при първо поискване, без възможност за възразяване или уговаряне на други формални условия на плащане; и

б) е неотменяема и със срок на действие, по-дълъг от договорения срок за изпълнение на гарантираното задължение; и

в) единствено условие за предявяването й е постъпването при гаранта на писмено искане от банката, в полза на която е издадена гаранцията, съдържащо твърдение, че длъжникът не изпълнява задължението, покрито от гаранцията; и

г) няма други лица с права да искат плащане по гаранцията; и

д) с изключение на размера, е налице пълно съвпадение между задължението на клиента към банката (гарантираното вземане) и задължението, посочено в гаранцията, и гаранцията покрива всички видове неизпълнение на това задължение. Тези изводи са в духа Еднообразните правила за гаранциите, платими при поискване- URDG 758, в сила от 01.07.2010 година, с предходна редакция - URDG 458. Въпросните правила следва да бъдат приети като част от българското законодателство по силата на препращаща норма на чл. 288 от ТЗ, според който: "За неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него - търговските обичаи. При различия в търговските обичаи се прилагат обичаите по местоизпълнението". Правилата URDG са именно кодифицирани търговски обичаи.

Така формулираните критерии към безусловната банкова гаранция, съответстват на банковата гаранция, дадена като обезпечение на задълженията на ползвателя по процесния договор за финансиране, въз основа на която е платена на ДФ „Земеделие“ Разплащателна агенция сега исковата сума. От съдържанието на банковата гаранция - както от посочването, че банката се задължава "безусловно и неотменяемо да плати", така и от изискването да се представи само искане от бенефициера с декларация за неизпълнение на задължение договорно и/или нормативно установено задължение на бенефициента по договора № 23/07/6/0/00101 от 19.04.2017г.  на банката-гарант е неакцесорно, т.е. абстрактно, независимо и автономно спрямо главното задължение ("валутното отношение"). Тази банкова гаранция е платима "при първо поискване" или "безусловно", както е прието да се нарича у нас, като всякакви възражения на страните по договора ( "валутното отношение") или на трети лица, включително такива, касаещи валидността на договора, нямат значение, тъй като тя е с неакцесорен спрямо договорното задължение характер. В тази насока съдът взе предвид и съдебната практика Решение № 22/02.08.16 г. по т. д. № 3349/14 г. на Първо ТО на ВКС, Решение № 348 от 7.11.2016 г. на ПАС по в. т. д. № 614/2016 г., което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 397 от 21.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 666/2017 г., I т. о., ТК и др.

Неоснователно ищецът излага доводи за каузалност на банковата гаранция позовавайки се на Решение № 22 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 3349/2014 г., I т. о., ТК – в същото решение, в отговор на поставения правен въпрос също е прието, че банковата гаранция, попадаща в приложното поле на ЕПГП 1992 г, има абстрактен характер спрямо валутното отношение, доколкото изрично от съдържанието й не следва противното. Условие за плащане по нея е извършване на преценка за наличие на външна редовност на посочените в банковата гаранция и представени с искането за плащане по нея документи. Абстрактният характер на гаранцията не е абсолютен, като банката може да откаже плащане при явна неоснователност на претенцията, установена с писмени доказателства, при която е налице нарушение на принципа за добросъвестност и очевидна злоупотреба при упражняване на правата по обезпечението от страна на бенефициера, каквито в разглеждания случай обаче не бяха установени. Добросъвестно и при наличие на уговорените предпоставки банката е усвоила банковата гаранция, след като е  декларирала неизпълнение от страна на бенефициента по договора за безвъзмездна финансова помощ. От характера на разрешенията дадени в цитираните Еднообразни правила може да се формулира заключение, че когато става въпрос до издадена абстрактната гаранция банката - гарант извършва с грижата на добрия търговец единствено проверка за външната редовност на представените от бенефициера документи. Тази проверка би трябвало да е концентирана върху следното: вида на документа, който следва да съответства по характер и авторство на посочения в гаранцията; наличие на явни признаци, сочещи на неистинност на документа, вкл. на поправки в същия без ясно установено авторство; очевидни противоречия в документа или в документите, вкл. удостоверяване на взаимно изключващи се факти или диаметриално противоположни твърдения; влагане в едно и също понятие на коренно различно значение или обхват /словесно тъждество при липса на тъждество по съдържание/; откровено лъжливи, нелогични или крайно двусмислени съждения; пълна липса на конкретност и определеност на твърденията; позоваване на невъзможни събития/явления или други подобни, като преценката е винаги конкретна. От съществено значение е не само обхвата на проверката, но и източниците на информация, въз основа на които се извършва тя. С оглед правилата, съдържащи се в чл. 17 и чл. 21 ЕПГП, задължаващи банката да съобщи на наредителя незабавно за направеното искане по гаранцията от бенефициера и да изпрати приложените към него документи, следва да се приеме, че горната преценка на документите по гаранцията може да се извърши и въз основа на: документация, предоставена от наредителя; въз основа на договора, който се гарантира; документи, с които разполага самата банка и други вкл. и на вписвания в публични регистри, какъвто например е търговският регистър, но в очертания по-горе обхват. При абстрактната гаранция по правило при извършване на посочената проверка банката не може да отхвърли искането за плащане по гаранцията, позовавайки се на правата и задълженията по валутното отношение, предвид абстрактния характер на гаранционното отношение. При всички случай обаче, независимо дали се упражняват права по каузална или пък по абстрактна гаранция, банката-гарант при преценката си дали да осъществи плащане по същата трябва да се ръководи и от принципите за добросъвестност и за незлоупотреба с права.

В случая се установи, че към датата на усвояване на банковата гаранция е било налице неизпълнение на задължения от страна на Църква „Св.Великомъченик Георги“, които са дали основание да се състави акт за установяване на публично държавно вземане и не се представиха никакви доказателства, че ДФ „Земеделие“" – РА е действало недобросъвестно при отправянето на искането до банката.

 На първо място подробния анализ на събраните по делото доказателства еднопосочно създава извод, че по нареждане на ищцовото дружество банката е станала гарант по цитираната в исковата молба банкова гаранция, като е поела с нея задължение да заплати в полза на ответника исковата сума,  ако в рамките на действие на гаранцията от страна на бенефициера по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ е допуснато нарушение в задълженията му по договора. Волята на банката поела плащането по гаранцията във връзка с установяване на описаното неизпълнение е това да стане чрез представяне на писмена декларация, без да е необходимо ангажирането на нарочни доказателства, които да разкриват причините /нарушенията по обезпеченото валутно правоотношение/. Съдържанието на обсъжданата едностранна сделка показва и това, че същата е с определен срок на действие и банката-гарант е длъжна да плати при предявено в рамките на именно този възприет срок искане по тази гаранция от страна на ползващото се лице.

 Следователно първата необходима предпоставка от фактическия състав необходим за възникване на спорното материално право изразяващо се в това ищеца да получи плащане по гаранцията изразяваща се в създадено търговско правоотношение, по което „Д.“ ЕАД да има качество на гарант по банкова гаранция в размер на сумата от 314 162, 53 лв., респективно ответника  да е субект ползващ се от правата по тази гаранция е налична.

На следващо място относно реализирането на предвидените по гаранцията условия при настъпването на които за банката се активира задължението да осъществи плащане на бенефициера ползващ се от дадената гаранция сезирания съд намира следното: както се посочи, ангажимента за плащане от страна на гаранта възниква с факта на получаване на искането за плащане по дадената гаранция, като относно пределите на неизпълнението по договора цитиран в едностранната обезпечителна сделка /банковата гаранция/ е достатъчно от бенефициера по искането да се позовал на неизпълнението от страна на ползвателя по помощта, препращайки към в случая съставения акт за установяване на публични държавни вземане.

Всички възражения произтичащи от начина на реализацията на правата и задълженията на субектите по правоотношението по договора за СМР не се отразяват върху задължението на банката да плати сумата, защото доколкото вече се спомена източника от които ответника черпи правата си съдебно предявеното вземане е абстрактна по своята правна природа банкова гаранция, по която гаранта не може и не следва да се интересува от състоянието на правата по валутното правоотношение. При този вид банкова гаранция нито банката -гарант, нито наредителят, в случая ищцовото дружество, могат да се позовават на обстоятелства извън самата банкова гаранция, по-конкретно на такива, свързани с договорното отношение, обезпечено с банковата гаранция, за да поддържат неоснователно разместване на имуществени блага при заплащане на сумата по банковата гаранция.

Така - преценявайки съдържанието на дадената банкова гаранция и приемайки, че става дума за безусловна банкова гаранция по смисъла, посочен по-горе, съдът приема, че извършеното от банката плащане въз основа на писменото поискване от бенефициента, каквото безспорно е налице, приложено е като доказателство по първоинстанционното дело на стр.81, съдържащо декларация за неизпълнение на договорни и/или нормативни задължения към бенефециера по договора за безвъзмедно предоставяне на финансова помощ от 19.04.2017 г., не може да се приеме като плащане без основание, респ. като обогатяване на ДФ „З.“ Разплащателна агенция  без основание. Липсата на основание за обогатяването на едно лице, в случая на ответника, е един от елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване. При наличие на такова основание, каквото в случая безспорно е налице, а именно плащане по безусловната банкова гаранция, предявеният иск по чл. 59 от ЗЗД не може да бъде уважен. Неоснователна е претенцията за присъждане на законната лихва върху исковата сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Следва, с оглед изхода на делото, да се присъдят разноски на ответника в размер на 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Предвид гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТХВЪРЛЯ  иска по чл.59, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, предявен от „Д.“ АД с ЕИК ******против Д. фонд „З.“ – Разплащателна агенция с БУЛСТАТ ******за осъждането му да заплати сума в размер на 314 162, 53 лв., съставляваща усвоена банкова гаранция № 51-200/4807/02.08.2017 г., издадена от „И.“ АД за авансово плащане по Договор № 23/07/6/0/00101 от 19.04.2017г. за безвъзмездна финансова помощ по подмярка- 7.6 „Проучвания и инвестиции, свързани с под­държането, възстановяването и подобряване на културното и при­родно наследство на селата“ от мярка- 7 „Основни услуги и обновя­ване на селата в селските райони “ от програмата за развитие на сел­ските райони за периода 2014-2020г. съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, с която неоснователно се е обогатил, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА „Д.“ АД с ЕИК ******да заплати на Д. фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция с БУЛСТАТ ******разноски в размер на 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

СЪДИЯ: