Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти
февруари две хиляди двадесет и втора година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я: ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 1968/2021 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение
№ 20262414 от 27.11.2020 г., постановено по гр. д. №
68345/2019 г., по описа на СРС,II ГО, 160 състав, частично са
уважени предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
положителни установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл.
86, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че М.М.П.
дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД следните суми, както следва: 1) сумата от 533,32 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 2266035/12.03.2015 г., сключен
между „И.А.М.“ АД, в качеството на заемодател и М.М.П., в качеството на
заемател, вземанията по който са прехвърлени на 01.11.2015 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ведно със
законна лихва 03.05.2019 г. до изплащане на вземането; 2) сумата от 73,44 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 12.05.2015 г. – 08.11.2015 г.; 3)
сумата от 162,22 лв.,представляваща обезщетение за забава за периода 03.05.2016
г. – 02.05.2019 г., върху главницата по Договор за паричен заем № 2266035/12.03.2015 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.05.2019 г. по ч. гр.
д. № 821/2019 г.
по описа на Районен съд Горна Оряховица, като
акцесорният иск за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважения размер
от 162,22 лв. до пълния предявен размер от 230,76 лв. за периода 13.05.2015 г.
– 02.05.2016 г.
Със същото решение ответникът М.М.П.
е осъдена да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, н. основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 298,40 лв., представляваща разноски за производството пред СРС,
съразмерно на уважената част от исковете и сумата от 42,42 лв. разсноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 821/2019 г. по описа на Районен съд
Горна Оряховица.
Срещу така поставновеното решение е
подадена въззивна жалба от ответницата М.М.П. с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Поддържа, че исковите суми се погасяват с
петгодишна давност, тъй като договора за заем е сключен през 2015 г. Също така
изтъква, че по делото е представен документ с невярно съдържание по смисъла на
чл. 212, ал. 1 НК, а именно невалидна дата на Договор за цесия от 16.11.2010 г.
Въззиваемият ищец „ А.З.С.Н.В.“ ЕАД,
чрез пълномощника си Иван Недков, с надлежно учредена власт по делото, в
законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подрбоно изложените съображения. Излага доводи, че със сключеният
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания се уговарят еднакви
условия на множество бъдещи престационни договори от определен вид. Тази форма
на договора е гъвкава, тъй като позволява някои от условията на бъдещите сделки
да бъдат определени по – късно, при сключване на всеки един конкретен
престационен договор. Счита, че този договор е обща правна основа, въз основа
на която ще се реализират бъдещите самостоятелни сделки между страните. Моли
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 162,22 лв. до пълния предявен размер от
230,76 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 13.05.2015 г. –
02.05.2016 г., поради което и в тази си част,
решението е влязло в законна сила.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Между
страните по делото не съществува спор, а и от предствените по делото писмени
доказателства се установява наличието на сключен договор за паричен заем №
2266035/12.03.2015 г. между „И.А.М.“ АД като заемодател и М.М.П. – заемополучател,
по силата, на който заемодателят е отпуснал на заемополучателя сума в размер на
600 лева, която не се оспорва, че е била получена. Съгласно разпоредбите на
Договора за паричен заем, заемателят се е задължил да върне кредита на 8 равни
месечни погасителни вноски, в размер на 86,68 лева всяка, като падежът на първата
погасителна вноска е 12.04.2015 г., а падежът на последната погасителна вноска
е 08.11.2015 г.
Относно
оплакването за невалиден Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г. настоящият състав стича ,че този вид договор урежда
своеобразна рамка, която позволява възможно най-балансираното, типично
изпълнение по начина, по който страните са се договорили. В този смисъл
рамковият договор създава самостоятелен режим на бъдещи повтарящи се конкретни
договори. В него не се съдържа особена конкретика и индивидуализация за всяка
отделна бъдеща сделка или за всеки сключен договор. Най-общо рамковият договор предвижда
клаузи относно бъдещи сделки, т. е. регулира сключването на тези сделки и цели
техническо улесняване на сключването на множество идентични сделки, като по
този начин се спестяват време, пари и усилия, които иначе биха били
изразходвани за многократното договаряне на същите условия , но има и относително
алеаторен предмет, тъй като конкретните условия на всяка една сделка могат да
се договарят от страните.
В случая
в чл. 2.1 от процесния Рамков договор страните „И.А.М.“ АД – продавач и „А.З.С.Н.В.“
ООД – купувач, са се уговорили, че продавачът ще прехвърли на купувача станали
ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се индивидуализират в
Приложение № 1, което ще
бъде неразделна част от този договор, считано от датата на неговото съставяне. Именно
с това Приложение се индивидуализира, настъпва концентрация в предмета на
договора, както по отношение на самото
задължение, така и длъжникът по съответното парично задължение. В случая на
01.11.2015 г. е било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. сключен между „И.А.М.“ АД и „А.З.С.Н.В.“ ООД, по силата на което
вземането на „И.А.М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем е прехвърлено,
ведно с всички привилегии и обезпечения. Като в договора за заем от 12.03.2015
г. се съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли
вземането си в полза на трети лица (чл. 10 от договора). Точно от този момент
на индивидуализация на процесното задължение и неговият длъжник с Приложение № 1, вземането е било прехвърлено
съгласно сключения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г. Дори сключен в един минал момент съгласно чл. 2.1 от Рамковият
договор при изразена воля на страните да прехвърлят нови вземания при спазване
на условията на този договор, вземанията се индивидуализират от страните с ново
Приложение № 1 от
съответната нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, то
става неразделна част от договора. Следователно прехвърлянето на вземането е
валидно извършено съгласно условията на договора.
Относно
наведеното във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност на
задължението, каквото е направено
своевременно и с отговора на исковата молба, следва да се отбележи, че
съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече от момента, в който
задължението е изискуемо. В конкретния случай ответницата е поела задължение да
внася анюитетни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва за
погасяване на задължението по договора за заем. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Следователно
давността в случая тече отделно за всяка вноска от датата, на която плащането е
било дължимо, т.е. от падежа на вноската. Съгласно
т. 14 от ТР №2/2013 на ОСГТК заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК, както е в конкретния случай. Тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
е подадено на 07.05.2019 г. и доколкото първата погасителна вноска е била
изискуема на 12.04.2015 г., а последната на 08.11.2015 г., то се явява
обоснован извода на първоинстанционния съд, че петгодишната погасителна давност
не е била изтекла по отношение на претендираната главница, нито по отношение на
договорната лихва, както и по отношение на уважената част от акцесорния иск за обезщетение
за забава за периода 03.05.2016 г. – 02.05.2019 г.
Тъй
като по делото не е установено с влязла в сила присъда състав на престъпление
по чл. 212, ал. 1 НК, то оплакванията, че се касае за документ с невярно
съдържание
– в случая Договор за цесия от 16.11.2010
г., са неоснователни.
С оглед на
гореизложеното, оплакванията в жалбата са неоснователни и поради съвпадане на
крайните изводи на двете инстанции , обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на
спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв.
С оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал.
1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20262414
от 27.11.2020 г., постановено по гр. д. №
68345/2019 г., по описа на СРС,II ГО, 160 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М.М.П., ЕГН **********, с адрес *** да заплати н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: