РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 30.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Татяна ЩЕРЕВА,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 9940 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД  срещу Решение № 354036/06.03.2018 г. по гр. дело № 60306/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника по реда на чл. 422 ГПК искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, изр. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване по отношение на В.Д.П., че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите от 537, 79 лева – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. „*******, за периода от месец март 2013 г. до месец април 2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.06.2017 г. до окончателното ѝ погасяване, и 56, 02 лева – законна лихва за забавено плащане горната сума за периода от 17.05.2015 г. до 25.05.2017 г. - вземания, предмет на заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 37233/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав.

В жалбата на „Т.С.“ ЕАД се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че въззиваемата П. (ответница в първоинстанционното производство) не е потребител на топлинна енергия. Излагат се доводи, че съгласно § 1, т. 42 от допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката в редакцията от 2006 г. „битов клиент“ бил и ползвател на имот, до който се доставя топлинна енергия, което включвало и наемателите. Излагат се доводи, че съгласно чл. 232, ал. 2 ЗЗД разходите за битови сметки се дължат от наемателя. Твърди се, че не било изпълнено задължението по чл. 61 от общите условия на въззивника всяка промяна в собствеността или ползването на имота да се декларира, поради което и нямало как въззиваемата П. да се освободи от задължението си да заплаща топлинна енергия въз основа на неизпълнение на задължението за деклариране на ползвател на имота. Сочи се също така, че по делото била представена изрична декларация на въззиваемата П., с която се иска откриване на партида на нейно име. Излагат се доводи, че същото било подписано от упълномощен неин представител – В.С., който се задължил да сключи споразумение за разсрочване на дълга и така бил встъпил в него. Освен това въззиваемата П. не била възразила, че не е ползвател на имота, а единствено, че не може да заплаща задълженията за него. Твърди се също, че наемното правоотношение не било прекратено и не била подадена декларация по чл. 46 от общите условия на въззивника, с която този факт да бъде доведен до знанието му. Поради това се иска съдът да приеме, че въззиваемата П. е задължена да заплаща доставената до ползвания от нея имот топлинна енергия, и да уважи предявените искове, като отмени първоинстанционното решение.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата В.Д.П..

Третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД , не е изразило становище и жалбата, препис от която му е връчен надлежно от въззивния съд.

В откритото съдебно заседание страните не са изпратили представители. Въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника за приемане като доказателство по делото на пълномощно, подписано от името на въззиваемата П. за упълномощаване на В.С. да разсрочи от нейно име задълженията ѝ за ползване на топлинна енергия.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните не съществува облигационна връзка за доставка на топлинна енергия, тъй като такава възниква на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ само между топлоснабдителното предприятие и собственик или титуляр на вещно право на ползване на обект в сграда в режим на етажна собственост, до който се доставя топлинна енергия от абонатна станция или нейно отклонение. Съдът е приел, че въззиваемата П. (ответница в първоинстанционното производство) е наемател на процесния топлоснабден имот по силата на договор със Столичната община, като същият е сключен през 2011 г. и няма данни да е прекратяван. Посочил е също, че по делото е представено споразумение от името на въззиваемата П., в което се дава съгласие същата да заплати задълженията за топлинна енергия, но в същото изрично е посочено, че споразумението е подписано от В.С.. Поради това първоинстанционният  съд е приел, че по делото не е установено въззиваемата да е била собственик или титуляр на вещно право на ползване на процесния имот, нито пък че същата е дала съгласие да заплаща доставената до имота топлинна енергия. Поради това е приел, че липсва хипотеза възникване за задължение за заплащане за въззиваемата П. и е отхвърлил предявените искове поради липса на пасивна материалноправна легитимация на ответницата в първоинстанционното производство – въззиваемата П..

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

За да бъде уважен предявеният от жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД иск с правна квалификация чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се установи кумулативното наличие на три предпоставки: че ответникът е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване на топлоснабдения имот, че до последния е доставяна топлинна енергия, и количеството на доставената енергия.

Между страните по делото не е спорно, че въззиваемата В.П. е била наемател на процесния недвижим имот – ап. 133 в ж.к. „********в София по силата на заповед № ЖН77В-5/27.09.2011 г. (на лист 29 от първоинстанционното дело), и че същата не е била отстранявана от имота. Не се спори и че по делото е представено споразумение от 05.08.2015 г., подписано от В.С., с което въззиваемата В.Д.П. се задължава да заплати на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, разсрочено до 30.06.2016 г. сума в размер на 467, 37 лева – цена за доставена до имота с описан по-горе адрес в периода от месец септември 2014 г. до месец юни 2015 г. топлинна енергия.

Спорен между страните се явява правния въпрос дали с оглед разпоредбата на § 1, т. 42 от Допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката наемателят на един недвижим имот се явява задължено лице да заплаща доставената до имота топлинна енергия и дали този наемател е обвързан от общите условия на топлоснабдителното предприятие при условията на чл. 150 ЗЕ. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК на Върховния касационен съд относно ползвателите на топлинна енергия, според което задължени за заплащане на доставената до един имот топлинна енергия, когато този имот е предоставен за ползване по договор, са по принцип собствениците или титулярите на вещно право на ползване. Изключение се допуска единствено в случаи, когато ползвателят на имота на договорно основание (какъвто е и наемателят) е сключил договор с доставчика на топлинна енергия, по силата на който сам е поел задължение да заплаща цената на тази енергия, доставяна до наетия имот. В конкретния случай няма спор между страните, че въззиваемата П. е наемател на процесния имот, и следователно не може да се приеме, че тя е задължена по силата на закона да заплаща доставената до него топлинна енергия.

Въззивникът –  „Т.С.“ ЕАД, обаче твърди, че въззиваемата П. изрично е изразила воля да заплати доставената до имота топлинна енергия, като е подписала споразумението за разсрочено плащане от 05.08.2015 г. Това обаче не е установено по делото, тъй като споразумението не е подписано от въззиваемата П., а от друго лице – внука ѝ В.С., за което страните също не спорят. Пред първоинстанционния съд обаче не е представено пълномощно на това лице за сключване на договора, и поради това съдът следва да приеме, че е налице договор, сключен от името на трето лице без представителна власт, който не поражда последиците си, докато не бъде изрично потвърден (чл. 42, ал.1 ЗЗД) от упълномощителя. В рамките на преклузивния срок за представяне на доказателства за такова упълномощаване или потвърждаване на действията на В.С. по делото не са били представени такива. Поради това следва да се приеме, че подписаното споразумение за разсрочване на задълженията не обвързва въззиваемата П., тъй като е подписано от друго лице.

По отношение на обстоятелството дали същата е оспорила фактите, че ползва имота и има качеството на ползвател, настоящият съдебен състав намира, че такова оспорване не е необходимо по делото, за да може съдът да разгледа въпроса дали едно лице се явява задължено по силата на закона да заплати доставената до имота, който обитава, топлинна енергия. Качеството на ползвател на топлинна енергия следва да се докаже от топлоснабдителното предприятие – ищец, което претендира вземане за цената на такава енергия. Това следва от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че всеки следва да докаже обстоятелствата, от които претендира, че възниква неговото право, като това задължение не се смята изпълнено при липса на възражение от страна на ответника. Страната може да бъде освободена от задължението да установи факти, които са ѝ възложени от закона в доказателствена тежест единствено ако другата страна направи признание за тях и те се превърнат в безспорни (чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК). Мълчанието или липсата на възражение обаче не представляват признание на факт и съдът не следва да ги цени като такова. В настоящия случай въззиваемата П. още в заповедното производство е оспорила, че дължи цената за доставка на топлинна енергия до имота ѝ (макар и на други основания), поради което въззивникът - „Т.С.“ ЕАД, е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване предпоставките за възникване на вземането си – правото на собственост или учреденото вещно право на ползване върху процесния имот (респективно – друго основание за възникване на качеството „ползвател на топлинна енергия“), и реалната доставка на такава енергия до процесния имот. Това обаче не е направено, поради което първоинстанционният съд правилно е отхвърлил предявените искове.

Не са налице и изложените във въззивната жалба основания да се приеме, че въззиваемата П. е била задължена да декларира промяна в собствеността или ползването на процесния имот, тъй като тези задължения съгласно общите условия на „Т.С.“ ЕАД обвързват единствено ползвателите на топлинна енергия след възникването на това им качество. Както вече беше посочено, съгласно тълкувателната практика на ВКС не се установява въззиваемата П. да е придобила това качество, поради което и за нея не са възниквали задължения да декларира обстоятелства относно имота. Следователно за нея задължения не възникват и на това основание.

От изложеното следва, че изводът на Софийския градски съд за липса на облигационна връзка за доставка на топлинна енергия между страните е правилен и първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски по делото има единствено въззиваемата П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото обаче тя не е взела участие във въззивното производство и не е поискала разноски, такива не следва да ѝ се присъждат.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 113я изр. второ ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 354036/06.03.2018 г. по гр. дело № 60306/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Т.С.“ ЕООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.