Р Е Ш Е Н И Е № 260006
гр. Варна, 01.02.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският
апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ
МАРИНОВА
при
участието на секретаря В. Тодорова, като разгледа докладваното от съдия М.
Славов в.гр.д. № 432 по описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Л.Р.П. от гр.
Варна, представляван от адв. И.Н. *** срещу решение № 516/14.04.2020г., изменено
с определение № 260097/07.07.20г. в частта за разноските, постановено по
гражданско дело № 767 по описа за 2019г. на Окръжен съд – Варна, в частта му, с
която е бил отхвърлен иска на жалбоподателя за разликата над уважената част от
3 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., претендирана като обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в извършването на
престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, наказателното производство по което е
завършило с оправдателна присъда № 121/07.04.14г. по НОХД № 6394/13г. по описа
на ВРС, влязла в сила на 23.04.14г., както и в частта му, с която е отхвърлено
искането за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от
23.04.14г. до 22.04.19г. Счита се, че решението в тези части е неправилно и
незаконосъобразно като са изложени подробни доводи и съображения, основани на
събрания пред първата инстанция доказателствен материал. Оспорени са
констатациите и изводите на съда като се изтъква, че ищецът е бил задържан в
ареста за срок от 72 часа, след което и за още 7 дни и накрая е била
постановена мярка за неотклонение „Домашен арест“, продължила 12 месеца, от
което също са претърпени неимуществени вреди. Освен това неправилно е било
прието, че ищецът към процесния период е страдал от синдром на наркотична
зависимост, тъй като от заключението на СПсЕ е установено, че същият е имал
вредна употреба на ПАВ, която към настоящия момент се е превърнала в
зависимост. Счита се, че именно незаконното задържане и наложената мярка за
неотклонение са допринесли за установяване на наркотичната зависимост при
ищеца. Поради това се поддържа, че съдът неправилно е преценил вида,
интензитета и характера на неимуществените вреди, претърпени от ищеца,
вследствие на незаконното обвинение, което е рефлектиро и в изключително
занижения размер на присъденото обезщетение, което не удовлетворява изискването
за справедливост съгл. чл. 52 от ЗЗД. Не е бил съобразен и стандарта на живот в
страната при определянето на размера на дължимото на ищеца обезщетение.
Претендира се отмяна на решението в обжалваните му части и осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв. като обезщетение за
неимуществените му вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на непозволеното увреждане – 23.04.14г. /датата на влизане в сила на
оправдателаната присъда/ до окончателното ѝ изплащане, както и
направените по делото разноски и адвокатски възнаграждения за двете инстанции.
В с.з. въззивната жалба се поддържа чрез процесуален представител.
В предвидения срок не е депозиран отговор на въззивната жалба от
Прокуратурата на Република България. В с.з. представител на въззиваемата страна
оспорва въззивната жалба като неоснователна, споделяйки изцяло мотивите на
първоинстанционния съд. Претендира решението в обжалваната му част да бъде
потвърдено.
Първоинстанционото решение не е обжалвано и
поради това е влязло в сила в частта му, с която е бил уважен иска на ищеца за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата в размер на 3 000
лв., ведно със законната лихва от 22.04.19г. до окончателното ѝ
изплащане.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна
с правен интерес от обжалването на съответната част на обжалваем съдебен акт,
при наличието на надлежна представителна власт, поради което и същата се явява
допустима.
За да се произнесе настоящият състав на
съда съобрази следното от фактическа и правна страна, относимо към предмета на въззивното
производство:
В исковата си молба, подадена
на 22.04.19г. /датата на пощенското клеймо/, Л.Р.П. е претендирал осъждането на
ответника Прокуратурата на РБ за
сумата от 50 000лв.,
представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в
извършването на 26.02.13г. на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, за което
той е оправдан с влязла в сила на 23.04.14г. присъда по НОХД № 6394/13г. на
РС-Варна. В исковата молба е посочено, че при липсата на доказателства в хода
на досъдебното производство за съпричастност на ищеца към деянието, което му се
вменява да е извършил, както и при чистото му съдебно минало и в противоречие с
практиката на съдилищата, на П. е била наложена веднага след задържането му
мярка „задържане за 72 часа“, а впоследствие и за още 7 дни, след което е била
наложена и мярка за неотклонение „Домашен арест“. Последната е била търпяна за
период от 12 месеца до отмяната ѝ от съда на 17.02.14г. В резултата на
образуваното наказателно производство и взетите мерки за неотклонение, ищецът е
претърпял неимуществени вреди – същият не е можел да работи и да се грижи за
прехраната си, както и за тази на своята майка, с която живеят в едно
домакинство с болната му баба. Не е могъл да спи и да се храни нормално. След
задържането и привличането му като обвиняем, ищецът ставал все по-подтиснат,
отчаян и тревожен, дълбоко изнервен и психически разстроен. Загубил апетит и
отслабнал, появили се проблеми със съня. Ограничил контактите си с близки и
приятели, у него възникнали суицидни мисли. Независимо от оправдателната
присъда, чувството за тревожност, напрегнатост и главоболие, както и
вегетативните разстройства, продължават и понастоящем. С незаконосъобразните си
действия органите на ответника са накърнили правата на ищеца и неговото
достойнство, както и възможността за професионалната му реализация. Върху
претендираното обезщетение се иска присъждането и на законна лихва от датата на
непозволеното увреждане, което съвпада с момента на влизането в сила на
оправдателната присъда на 23.04.14г. и до окончателното му изплащане.
С отговора на исковата на ответната
страна е оспорила така предявения иск, поддържайки, че претенцията е погасена
по давност, тъй като исковата молба е подадена след изтичане на 5-годишен срок,
считано от 23.04.14г., а освен това евентуално е погасена и претенцията за
лихва с изтичането на 3-годишен срок за същата. Поддържало се е, че няма
доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди, които да са последица
от обвинението, по което той е бил оправдан. Посочено било, че по време на
протичане на процесното наказателно производство, спрямо ищеца са били налице
висящи още две досъдебни производства за престъпления по чл. 198, ал. 1 и по
чл. 313, ал. 3 от НК, за които същият е бил осъден с влезли в сила присъди на
04.03.15г. на лишаване от свобода за срок от 1 година, чието изпълнение е било
отложено за срок от 3 години. Отделно от това ищецът е бил осъден с влязла в
сила на 29.07.16г. присъда за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК на
4 месеца лишаване от свобода, като наказанието по предходната условна присъда е
било приведено в изпълнение и така ищецът е пребивавал в Затвора-Варна до
05.03.17г. при строг режим. Поради това се поддържа, че твърдените от ищеца
негативни преживявания биха могли да са свързани именно с тези наказателни
производства, както и с пребиваването му в затвора. Оспорен е и претендирания
размер на обезщетението като силно завишен спрямо вида и характера на вредите,
както и спрямо икономическия стандарт в страната към датата на увреждането
/среден годишен доход на едно лице за 2013г. по данни на НСИ се равнява на
4 240 лв./. Продължителността на цялото наказателно производство е било в
рамките на разумни срокове, а освен това за продължителността на съдебната фаза
ответникът не следва да отговаря. В тази връзка е релевирано и възражение за
съпричиняване на вредите предвид продължителността на производството,
обусловено от процесуалното поведение на обвиняемия и неговия защитник.
Имайки предвид предмета на
предявения иск, очертан като основание чрез твърденията в исковата относно
фактите и предявения въз основа на това петитум, същият следва да се
квалифицира като такъв по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Не е налице иск по чл.
2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, защото след като ищецът е бил оправдан с влязла в сила
присъда по незаконното обвинение, наложените в тази връзка мерки за
неотклонение „Задържане под стража“ и „Домашен арест“ се явяват търпени незаконно, което съдът следва да съобразява
при определяне на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /т. 13 от ТР №
3/22.04.05г. по т.гр.д. № 3/04г. на ОСГК на ВКС/. След като е разгледан такъв
иск /независимо от посочването в диспозитива на обжалваното решение и на правна
квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ/, решението в обжалваната му част
се явява допустимо.
Видно от материлите по НОХД №
6394/13г. на ВРС, VІ с-в, към което е приложено и ДП № 409/13г. по описа на ІІ
РУП-ОД на МВР-Варна /последното образувано на 26.02.13г. със съставяне на
протокола за първото действие по разследването – разпит на свидетел/, че ищецът
е бил привлечен като обвиняем на 19.03.13г. за престъпление по чл. 198, ал. 1
от НК, извършено на 26.02.13г. Ищецът е бил задържан за срок от 72 часа,
считано от 20.30ч. на 19.03.13г., на
осн. чл. 64, ал. 2 от НПК с постановление от същата дата на прокурор при ВРП
/л. 23 от ДП/. На 22.03.13г. е
внесено в съда искане за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под
стража“ /л. 24 от ДП/, което е било разгледано на същата дата по ЧНД №
1489/13г. от ВРС, І с-в и е била взета посочената най-тежка мярка за
неотклонение /л. 115-117 от ДП/. Същата е изменена с окончателно протоколно
определение № 169/27.03.13г. по ЧНД
№ 377/13г. на ВОС на „Домашен арест“ /л. 118-119 от ДП/. От приложената по ДП
/л. 21/ справка за съдимост на ищеца, издадена на 20.03.13г., е видно, че
същият към посочената дата не е бил осъждан. На 22.05.13г. е налице прецизиране
на обвинението, но със същата правна квалификация на престъплението, за което е
налице ново постановление за привличане като обвиняем на ищеца.
На 02.12.13г. във ВРС е бил внесен
обвинителния акт против ищеца, по който е образувано НОХД № 6394/13г. на ВРС за
престъплението, за което му е било повдигнато обвинение – по чл. 198, ал. 1 от НК. С протоколно определение от 17.02.14г.
съдът е изменил взетата в хода на досъдебното производство по отношение на
подсъдимия МНО от „Домашен арест“ в „Подписка“ /л. 36-43 от НОХД/. На
02.04.14г. е проведено второто по делото заседание и на 07.04.14г. е обявена
присъдата по делото, с която ищецът е бил признат за невиновен в извършването
на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. Присъдата не е
обжалвана или протестирана и е влязла в сила на 23.04.14г.
Видно от представената по първоинстанционното
дело справка за съдимост на ищеца, издадена на 24.06.19г., че:
- по НОХД № 829/15г. на ВРС е било
одобрено споразумение от 04.03.15г., с което е прието, че ищецът на 02.09.14г. е извършил грабеж на златни
вещи, поради което на осн. чл. 198, ал. 1 от НК му е наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 1 година, изпълнението на което е било
отложено с изпитателен срок от 3 години.
- по НОХД № 843/15г. на ВРС е
одобрено споразумение от 04.03.15г., с което е прието, че ищецът на 05.09.14г. е извършил нов грабеж на
златни вещи – престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, за което му е наложена
наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, чието изпълнение е
отложено за срок от 3 години. Освен това за извършено престъпление на същата
дата 05.09.14г. по чл. 313, ал. 3, вр. ал. 1 от НК /потвърдил неистина в
документ, който е използвал за удостоверяване на неверните обстоятелства/ на
ищеца е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца,
чието изпълнение е отложено за срок от 3 години. На ищеца е наложено за
изтърпяване общо наказание измежду двете горни – „лишаване от свобода“ за срок
от 1 година, чието изпълнение е било отложено за срок от 3 години.
- по НОХД № 2326/16г. на ВРС с
влязла в сила на 29.07.16г. присъда, ищецът е признат за виновен в извършването
на 01.11.15г. на кражба на велосипед
– престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 4 месеца, което да изтърпи при първоначален
строг режим в условията на затвор, като на осн. чл. 59, ал. 1 от НК е
приспаднато времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане
под стража“, считано от 01.12.15г. На осн. чл. 68, ал. 1 от НК съдът е
привел в изпълнение и наказанието по НОХД № 843/15г. „лишаване от свобода“ за
срок от 1 година, което да бъде изтърпяна отделно от присъдата по това дело при
първоначален строг режим в условията на затвор.
Наказанията „лишаване от свобода“ са
били изтърпени на 05.03.17г.
От показанията на разпитаната като
свидетел майка на ищеца, които съдът преценява с оглед нейната заинтересованост
в негова полза, се установява, че при ареста и претърсването в дома им, синът
ѝ е бил много притеснен и с белезници, заявявайки, че нищо не е направил.
След това 1 година е бил под домашен арест. Като малък много е помагал на майка
си с пари, тъй като е работил в строителството. Преди ареста е бил весел и
много споделял с майка си. След това се променил, не можел да спи, тъй като
сънувал кошмари. Било го е срам и поради това е мълчал с дни. Станал избухлив и
както се смее изведнъж излизал от стаята и не искал да говори с никого. Преди
да го арестуват е спортувал, ходил на фитнес и карал колело, след това обаче
спрял да се храни и отслабнал. Започнал да не се къпе, да не се бръсне и
подстригва. Майката счита, че това е резултат от незаконното обвинение. След
излизането от затвора, поведението на сина ѝ станало още по-лошо.
В показанията си, дадени от брата на
ищеца, които съдът също преценява с оглед заинтересоваността му в негова полза,
същият сочи, че на 26.02.13г. е бил извършен ареста му, който продължил 10 дни.
След това е последвала мярката „Домашен арест“. Това променило ищеца, тъй като
той е преживял шок. Преди това е бил добро момче, тренирал редовно и излизали с
брат си да се разхождат, а след това – станал избухлив, а понякога се затварял
в себе си. Свидетелят сочи, че преди ареста брат му се занимавал със
строителство, бил е и барман, но към момента на ареста не помни точно дали е
работил. След ареста брат му е имал затруднение при намирането на работа, тъй
като не е искал да споделя, че е бил задържан и искат да го съдят. След
преживянато той физически се сринал и се променил – станал свит, неконтактен и
приятелите го отбягвали, започнал „да гасне“. Свидетелят сочи, че в момента брат
му е с променливо настроение и дори е станал по-зле отпреди. Година след ареста
са започнали и проблемите, тъй като от дома им изчезвали дребни вещи, а след
година и половина близките му разбрали, че той има наркотична зависимост, но
свидетелят не знае откога брат му приема наркотици. Посещавал е комуни, но сега
е на легло и майка им се грижи за него. Ставал, но психиката му е силно
депресирана. В момента не работи, докато преди това е ходел за по ден-два на
работа. Не е имал постоянна работа.
От заключението на СПсЕ, изслушано
пред първоинстанционния съд се установява, че по данни на самия ищец, същият е
завършил 11 клас, но не си е взел дипломата. Изкарал военната си служба и след
това е работил епизодично за кратко. Започнал да пуши марихуана още в училище,
а от 2000г. приема хероин – в началото чрез смъркане, а от 4-5 години преминал
на венозна употреба. Към 2013г. е употребявал хероин венозно, което продължава
и понастоящем, заедно с прием на амфетамин „на смъркане“. Не е търсил
специализирана психиатрична помощ в амбулаторни условия или в метадонова
програма. Според вещото лице ищецът има синдром на наркотична зависимост към
хероин като абстиненциите, свързани с приема на хероин, са неусложнени.
Синдромът на зависимост към психоактивни вещества /ПАВ/ е продължително
състояние, което може да продължи с години и има своята клинична-физическа и
психологична характеристика. Неусложнената абститенция, която макар и по-малко
застрашаваща зависимия пациент, също може да доведе до риск за здравето му.
Вещото лице сочи, че кредитирайки заключението, дадено по досъдебното
производство, ищецът към 2013г. е имал вредна употреба на ПАВ, а не синдром на
наркотична зависимост, каквато понастоящем същият вече има. Вещото лице сочи в с.з.,
че са много факторите, които да доведат до стрес, вкл. и домашния арест като
стресогенен фактор, който да допринесе за развитието на наркотичната зависимост
в по-тежка форма. Експертът обаче не може да отговори дали причината за
синдрома на наркотичната зависимост е именно тази ограничителна мярка, тъй като
не е ясно какви количества ПАВ е приемал ищеца. Вещото лице сочи, че от
настъпилите събития от 2013г. и до момента, не може да уточни кое точно
най-много е утежнило нещата при ищеца, но има промяна на човека до този момент
и тя не е в положителен смисъл.
Правни съображения и изводи.
Съгласно трайно установената задължителна практика /ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР
№ 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на
чл. 290 и сл. /отм./ от ГПК практика на
ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД/, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с
преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера,
интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на
ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са:
тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни
престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. - наказателното производство е
прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за
неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има
ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е
то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди
от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално - за
всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл,
неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение
за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да
е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно
обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер,
необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди,
които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от
гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на
дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в
количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко
те могат да са идентични изцяло.
От посоченото по-горе по фактите следва да се приеме, че
спрямо ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на тежко
умишлено престъпление по см. на чл. 93, т. 7 от НК, за което е предвидено
налагането на наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години. Наказателното
производство /в досъдебната и съдебната му фаза/ е завършило с оправдателна
присъда за ищеца, като е продължило за периода от 19.03.13г. до 23.04.14г. – 1
година, 1 месец и 4 дни. Няма данни по делото ищецът или неговият процесуален
представител да са ставали причина за неоснователно отлагане на делото, което
да увеличи неговата продължителност. Имайки предвид вида и интензитета на
извършваните процесуално-следствени действия в двете фази на наказателното
производство, следва да се приеме, че делото е било разгледано в разумен срок.
Съдът не приема възражението на ответника, релевирано с
отговора на исковата молба, че отговорността на Прокуратурата не следва да бъде
ангажирана за цялата продължителност на съдебната фаза на процеса, основано на
съображението, че ръководно-решаващата функция на тази фаза от процеса е на
съда. Следва да се посочи, че без повдигане на неоснователно обвинение от
Прокуратурата на Република България, не биха настъпили каквито и да било вреди
от съдебни актове /в тази връзка съдът препраща изцяло към мотивите на Тълкувателно
решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК/.
Ищецът е бил задържан за 72 часа с акт на съответния
прокурор, считано от 20.30 ч. на 19.03.13г., което задържане е продължило в
изпълнение на взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража“ до
27.03.13г. – 8 дни. След това за периода от 27.03.13г. до 17.02.14г. на ищеца е
била наложена втората по тежест мярка за неотклонение „Домашен арест“ – търпяна общо10 месеца и 21 дни. За периода от
17.02.13г. до влизането в сила на оправдателната присъда е била наложена
най-леката мярка за неотклонение „Подписка“. Налице е съществено ограничаване
правата на ищеца за период от 10 месеца и 29 дни.
Към момента на провеждане на наказателното производство в
двете фази на процеса, ищецът е бил на 28-29 годишна възраст и не е бил
осъждан. Освен това ищецът не е завършил средното си образование като още от
ученическата си възраст е започнала да пуши марихуана, а от 2000 година /когато
е бил на 16 годишна възраст/ е започнал употребата на хероин. Към 2013г. вече е
приемал хероин венозно и е имал т. нар. вредна употреба на ПАВ – степен преди
най-тежката, която е синдрома на наркотична зависимост, в която ищецът се
намира понастоящем /макар и с неусложнена форма на абстиненция/. Ищецът никога
не е имал постоянна трудова заетост – по данни от показанията на неговите
близки, същият е работил инцидентно в строителството или като барман, но за
много кратки периоди от време – по ден-два.
Въз основа на обсъдените по-горе доказателства следва да
се приеме, че към момента на арестуването му на 19.03.13г., когато ищецът е бил
с чисто съдебно минало, и в целия период на търпене на ограничителните мерки
/за 10 месеца и 29 дни/, ищецът е претърпял болки и страдания от незаконното му
привличане като обвиняем и повдигането и внасянето на обвинение в съда в
извършването на тежко умишлено престъпление. Налице е била промяна в неговото
поведение, свързано с отношенията към неговите близки, в настроенията и емоционалното
му състояние. Същевременно обаче следва да се вземе предвид, че психичните
промени, каквито понастоящем се наблюдават при ищеца, не могат да бъдат
обяснени единствено със стреса от ареста, обвинението и ограничението му за
периода на незаконното обвинение. Така самият експерт по настоящото дело не
отрича, че това са силни стресогенни фактори, но не може да установи те да се
причината за настъпилата при ищеца промяна /описана подробно и от майката и
брата на ищеца/, респ. че това е отключило преминаването от състояние на вредна
употреба на ПАВ към синдрома на наркотичната зависимост. Съдът приема, че
такава причинно-следствена връзка по делото не е установена.
Следва да се имат предвид и последвалите събития в живота
на ищеца до подаването на исковата молба по настоящото дело – на 02.09.14г. и
на 05.09.14г. ищецът е извършил деяния, квалифицирани като тежки престъпления.
На 04.03.15г. е влязла в сила осъдителната присъда за извършените грабежи и
документно престъпление, но това не е възпряло ищеца да извърши и кражбата на
01.11.15г., за която на 01.12.15г. същият е бил задържан под стража като мярка
за неотклонение по НОХД № 2336/16г. на ВРС. Последвало е и ефективното
изтърпяване на наказанията „лишаване от свобода“ при строг режим за период до 05.03.17г.
Всичко това също представляват стресогенни фактори, които наред с наркотичната
зависимост, въздействат върху личността и емоционалното и психично състояние на
ищеца крайно негативно.
Поради горното и предвид липсата на доказателства ищецът
преди 2013г. да е упражнявал постоянно определена професия или дейност, то и не
са налице вреди за същия от пропусната възможност за професионална реализация
вследствие на незаконното обвинение.
Съдът приема, че независимо от особеностите на личността
на ищеца, същият е претърпял стрес и негативни изживявания, които са последица
от незаконното обвинение в извършването на грабежа на 26.02.13г., за който
същият е бил оправдан. Освен това е било ограничено правото му на свободно
придвижване за период от 10 месеца и 29 дни, накърнено е било и неговото
достойнство. Тези неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени.
Към момента на настъпване на непозволеното увреждане –
2013г. и началото на 2014г., минималната работна заплата за страна е била
310лв. за 2013г.г. и 340 лв. за 2014г. Освен това средният общ доход на едно
лице по данни на НСИ е бил за 2013г. 4814лв., а за 2014г. 4813лв.
Съдът намира, че възражението на ответника за наличието
на хипотези на чл. 5 от ЗОДОВ, е неоснователно. Не се установи наличието на причинно-следствена връзка между
поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на настоящия случай, тъй като липсват събрани по
делото доказателства пострадалият с действията си по време на
наказателното преследване недобросъвестно да е
създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение или за увеличаване продължителността на
наказателния процес.
Всичко гореизложено мотивира
съда да приеме, че на ищеца се дължи обезщетение за претърпените неимуществени
вреди, но неговият размер с оглед посочените по-горе критерии, относими към
принципа на справедливостта, следва да бъде определен на сумата от общо
3 000 лв. – размер, който адекватно ще обезщети неимуществените вреди на
ищеца от воденото срещу него наказателно производство, по което той е бил
оправдан /сума по-ниска от средния общо доход на едно лица за 1 година към
процесния период, но съдът съобразява конкретно установените по вид и
интензивност на негативните преживявания и накърненост на неимуществените права
на ищеца/. Поради това първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта, с която е отхвърлен иска на ищеца за разликата над присъдения размер от
3 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв.
Съгласно
т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при
незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и
съответно на дължимостта на мораторната лихва и началния момент на
погасителната давност възниква от влизане в сила на оправдателната присъда за
извършено престъпление. Предвид релевираното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност и за претендираната от ищеца лихва, което е основателно за
периода, предхождащ и надхвърлящ 3 години преди датата на подаване на исковата
молба, то върху определеното обезщетение се дължи лихва за периода от
23.04.16г. до окончателното му изплащане. Първоинстанционното решение следва да
се отмени в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищеца за присъждане на
законна лихва върху сумата от 3 000 лв. за периода от 23.04.16г. до
22.04.19г. и вместо него да се уважи искането за този период.
Първоинстанционното решение следва да се потвърди в отхвърлителната му част за
присъждане на законна лихва за периода от 23.04.14г. до 22.04.16г.
За
въззивната инстанция на ищеца следва да се присъди сумата от 5 лв. – заплатена ДТ, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 10,
ал. 3 от ЗОДОВ. Настоящият съд намира, че въпреки частичната основателност на
въззивната жалба /само относно присъждане на законна лихва за определен период/
разноски под формата на адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат,
тъй като от една страна не е присъден точен размер на парична сума, а от друга
страна - липсват представени доказателства, както пред първата, така и пред
настоящата инстанция, че процесуалното представителство на ищеца се осъществява
при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗА на някоя от посочените хипотези /налице са
само пълномощно от ищеца в полза на адв. Л. – л. 21 и препълномощаване от адв.
Л. на адв. Н. – л. 67 от първоинстанционното дело/.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
516/14.04.2020г., изменено с определение № 260097/07.07.20г. в частта за
разноските, постановено по гражданско дело № 767 по описа за 2019г. на Окръжен
съд – Варна, в частта му, с която е бил отхвърлен иска на Л.Р.П. от гр. Варна
срещу Прокуратурата на Република България, гр. София, за присъждане на разликата
над уважената част от 3 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., претендирана
като обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в
извършването на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, наказателното
производство по което е завършило с оправдателна присъда № 121/07.04.14г. по
НОХД № 6394/13г. по описа на ВРС, влязла в сила на 23.04.14г., както и в частта
му, с която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху
главницата за периода от 23.04.14г. до 22.04.16г.
ОТМЕНЯ решение № 516/14.04.2020г., изменено с определение № 260097/07.07.20г. в
частта за разноските, постановено по гражданско дело № 767 по описа за 2019г.
на Окръжен съд – Варна, в частта му, с която е бил отхвърлено искането на Л.Р.П.
за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение от 3 000 лв. за
периода от 23.04.16г. до 22.04.19г., И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София да заплати на Л.Р.П., ЕГН **********
***, ЗАКОННА ЛИХВА върху сумата от 3 000 /три хиляди/ лв., представляваща
присъдено обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение
в извършването на престъпление, наказателното производство по което е завършило
с оправдателна присъда № 121/07.04.14г. по НОХД № 6394/13г. по описа на ВРС, ЗА
ПЕРИОДА от 23.04.16г. до 22.04.19г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София да заплати на Л.Р.П., ЕГН **********
***, сумата от 5 /пет/ лева,
представляващи заплатената ДТ за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщението до страните при наличието на предпоставките за допускане на
касационното обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: