Решение по дело №341/2023 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл.145 от Административно процесуалния кодекс АПК/, във връзка с чл. 171, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/.

Образувано е по жалба, уточнена с молба вх. № 3224/13.11.2023 г. на П. Е. Г. с [ЕГН], подадена чрез адвокат Ц. З. З., със съдебен адрес: гр. София, [улица], офис 1, против Заповед № ЛС-36 от 4.11.2021 година на командир на Военно формирование 24980, с искане да бъде прогласена за нищожна, алтернативно да бъде отменена като незаконосъобразен акт.

В жалбата и по същество се излагат доводи, че обжалваната заповед е издадена от некомпетентен орган, при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Жалбоподателката твърди, че към датата на издаване на заповедта не са били налице предпоставките на чл. 162, т. 3 от ЗОВСРБ. Както и, че не страда от заболяването, посочено в съдържанието на Експертното решение /ЕР/ на Централната военномедицинска комисия /ЦВМК/. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 17, ал.2 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, с жалбата и уточняващата молба е направено искане в настоящото производство съдът да се произнесе по валидността на експертното решение. Излага се също, че в заповедта липсва посочване на компетентния орган, който я е издал, както и че П. Г. не страда от психическо заболяване, като е направено позоваване на медицински документи от м. август и м. септември 2023 г.

В съдебно заседание оспорващата се явява лично и с адвокат Ц. З., който поддържа жалбата с направените уточнения и развива доводи по същество. В допълнително представени писмени бележки се излагат аргументи по съществото на спора.

Ответникът – подполковник Д. Д. Д. -командир на Военно формирование 24980 - Божурище, чрез надлежно упълномощения юрисконсулт изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата и моли да се остави в сила оспорения акт като правилен и законосъобразен. В писмено становище с вх. № 3415 от 4.12.2023 г. и отговор с вх. № 384 от 6.02.2024 г. по делото е направено подробно изложение по наведените от оспорващата оплаквания по отношение законосъобразността на процесната заповед. Подробни съображения по същество са изложени в писмени бележки. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Настоящият съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с приложимия закон, административния акт - предмет на съдебен контрол и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представения с административната преписка Договор за военна служба № 156 от 8.02.2021 г. /л. 87-89/ се установява, че жалбоподателката П. Е. Г. е била назначена на военна служба на длъжност „младши оператор“ в пост „Оповестяване, цифрови автоматични телефонни централи и факсимилни комуникации“ в група „Комуникационна и информационна поддръжка – Б.“ във Военно формирование 26450-София от състава на Военно формирование 24980- Божурище, с военно звание „редник 1-ви клас“.

На 9.02.2021 г. на редник Г. бил проведен начален инструктаж по безопасност и здраве при работа /л. 79/, а на 12.03.2021 г. същата положила и военна клетва /л. 80/.

Видно от преписката в хода на изпълняваната от нея военна служба оспорващата два пъти е представяла обяснения във връзка с неявяването ѝ и закъснението ѝ за работа /л. 77-78/.

На 16.06.2021 г. след престой и проведено лечение в Многопрофилна болница за активно лечение по неврология и психиатрия „Св. Н.“ – гр. София на П. Е. Г. била издадена Епикриза с изх. № 242/16.06.2021 г. с окончателна диагноза „F23.1 Остро полиморфно психотично разстройство с шизофренни симптоми“ /л. 104/. Видно от снетата анамнеза, по данни на брат ѝ преди около 3 години след като се върнала от бригада в чужбина Г. започнала да твърди, че ЦРУ я преследва и иска да ѝ навреди; говорела си сама, не можела да спи, трудно взимала решения, била раздразнителна. По препоръка на лекар близките ѝ давали тайно „Оланзапин“. Състоянието ѝ се подобрило спонтанно, но не се възстановила напълно - продължавала да има проблеми със съня, била по-бавна. По данни на майка ѝ през следващите години имала периодични влошавания на психичното състояние през пролетта и есента. Въпреки това, продължила да следва и завършила успешно. Влошаването на състоянието ѝ е отразено, че датира от месец февруари 2021 г., като не можела да се справя със служебните си ангажименти, не отговаряла по същество на задаваните въпроси, изглеждала объркана. На 23.04.2021 г. от поделението, в което работи, се свързали с нейните близки и настоявали да проведе лечение. По данни на брат ѝ, който се е видял с нея на 26.04.2021 г., Г. била раздразнитела, не спи, не се храни, пуши, постоянно пие кафе, говори си сама, кара се с брат си. Била приета на доброволен принцип за диагностично и терапевтично уточняване.

Според приложената по делото епикриза от Клиника „Психиатрия“ при Военномедицинска академия – гр. София /л. 106-107/, изготвена във връзка с престоя на Г. в лечебното заведение в периода от 21.07.2021 г. до 20.08.2021 г., лекарската комисия е стигнала до заключение, че се касае за „F23.1 Остро полиморфно психотично разстройство с шизофренни симптоми“.

За освидетелстване на индивидуалната годност за военна служба на военнослужещ Централната военномедицинска комисия /ЦВМК/ се е произнесла с ЕР по годността за военна служба на жалбодателката № ВС-2063/2/26.10.2021 г. /л. 103 и л. 112/, с което е приела, че същата е негодна за военна служба, като била поставена диагноза „Остро полиморфно психотично разстройство с шизофренни симптоми“ с код F23.1. Това решение е връчено лично на Г. срещу подпис на датата на издаването му – 26.10.2021 г. /видно от отбелязването върху същото – л. 112-гръб/, като липсват данни, а и не се твърди от оспорващата същото да е било обжалвано от нея.

Въз основа на експертното решение, от страна на командира на Военно формирование 26450 било направено предложение до командира на Военно формирование 24980 с вх. № 2-2875 от 4.11.2021 г. за прекратяване на договора за военна служба и освобождване от длъжност и от военна служба на военнослужещата /л. 113/.

На 4.11.2021 г. ответникът издал оспорената пред съда Заповед № ЛС-36, за прекратяване на договора за военна служба и освобождаване от длъжност и военна служба на редник 1-ви клас П. Г. /л. 75-76/. Видно от заповедта, същата е издадена на основание чл. 162, т. 3 от ЗОВСРБ, във връзка с чл. 77, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ППЗОВСРБ/ и Експертно решение на годността на военна служба/служба в доброволния резерв № ВС-2063/26.10.2021 г. на ЦВМК. Копие от заповедта е връчено лично срещу подпис на Г. на 8.11.2021 г., видно от саморъчното отбелязване върху същата /л. 76-гръб/.

На 10.11.2021 г. от командира на Военно формирование 26450 е издадена и Заповед № ФСД-118 за отчисляване на лицето от списъчния състав на формированието /л. 110-111/. Видно от приложеното адм. дело № 41/2022 г. по описа на АдмС Ловеч, тази заповед е била обжалвана от П. Г., като с Определение № 633/27.07.2022 г. по адм. дело № 41/2022 г. по описа на АдмС Ловеч жалбата на Г. срещу Заповед № ФСД-118/10.11.2021 г. е била оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено. Определението е влязло в законна сила на 17.01.2023 г. след произнасяне на Върховния административен съд, който с Определение № 519/17.01.2023 г., постановено по адм. дело № 10731/2022 г. по описа на ВАС, е оставил в сила Определение № 633/27.07.2022 г. по адм. дело № 41/2022 г. по описа на АдмС Ловеч.

В хода на съдебното производство от жалбоподателката са представени по делото: декларация от 5.09.2023 г. с нотариално удостоверяване на подписа на С. Е. Г. - брат на оспорващата /л. 35/, удостоверение от д-р К. Д. – психиатър /л. 36/, амбулаторен лист от 24.08.2023 г. за преглед от лекар специалист /л. 37/, амбулаторен лист от 30.08.2023 г. за преглед от лекар специалист /л. 38/, психологична характеристика от 10.09.2023 г. /л. 39/.

За установяване компетентността на ответния административен орган с преписката са представени - Заповед № ОХ-669 от 5.08.2021 г. на министъра на отбраната /л. 68-72/ и Заповед № ЛС-87 от 18.06.2019 г. на командира на военновъздушните сили /л. 139-140/.

Представените с административната преписка писмени доказателства и тези, събрани в съдебното производство не са оспорени от страните по реда и на основанията в чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Към настоящото дело е приобщено приключилото адм. дело № 41/2022 г. по описа на А. съд Ловеч, чиито предмет е бил законосъобразността на Заповед № ФСД-118 за отчисляване на лицето от списъчния състав на формированието.

За изясняване на делото от фактическа страна са изслушани двама свидетели.

По искане на ответника е разпитана св. Е. Н., която работи във Военно формирование 26450 като специалист „личен състав“. От показанията на същата се установява, че малко след постъпването на Г. на военна служба през 2021 г. се появило заболяването ѝ, вследствие на което същата била освидетелствана и се наложило да бъде уволнена. Свидетелката описва, че първоначално Г. започнала да закъснява за работа, а после и да се държи странно. Видимо изпадала в състояния на „замръзване“. Не изпълнявала заповедите на началниците. Дори не можела да влезе в изпълнение на функционалните си задължения – на практика не можела да осъществява длъжността, на която била назначена и това, което трябвало да прави. Според свидетелката, Г. постъпила в болница - първо в „Свети Наум“, а след това във „Военна болница“, където била освидетелствана. Впоследствие пристигнали документи, въз основа на които, били длъжни да я предложат за уволнение, защото заболяването, посочено в тези документи, е несъвместимо с осъществяваната от Г. дейност. Св. Н. твърди, че е виждала оспорващата да пие хапчета по време на служба, за които Г. твърдяла, че са „шуслерови соли“. Свидетелката сочи още, че не е имала контакти с близките на Г., както и че по време на службата ѝ на жалбоподателката не са били възлагани някакви по-отговорни задачи. Излага, че Г. казвала на колегите си, че ги обича и че ще ѝ липсват без да е имало данни, че ще се разделя с тях. Допълва още, че постоянно черпела с разни неща по думи на Г. за „колегиалната любов“. Това нейно поведение намирали за странно, доколкото в службата никой не се държал така.

По искане на оспорващата е изслушан свидетелят М. Е., който сочи, че живее в с. Гумощник, откъдето е родом и оспорващата. Излага, че има добри впечатления за състоянието на жалбоподателката, но я виждал по-рядко, тъй като се прибирал на село основно през лятото. Свидетелят сочи още, че живее в гр. София и последствие там също общувал с Г.. Твърди, че познава брат ѝ, баща ѝ и майка ѝ, както и че лично той карал Г. до ВМА за тестове и изследвания преди подстъпването ѝ на военна служба. Разбрал, че жалбоподателката вече не работи и се е прибрала в с. Гумущник, но не знаел точно какви са причините. По-късно разбрал от майка ѝ, че Г. е била отстранена от работа, но не знае подробности. Жалбоподателката споделяла със св. Е., че изпълнявала всичките си задължения, но в последния момент в службата ѝ решили, че трябва да се „отърват“ от нея, но не знае конкретно подробности. Свидетелят твърди също, че Г. винаги е била много отговорна, грижела се за по-малкия си брат. Установява, че в момента оспорващата работи като „социален работник“ и обслужва възрастни хора в селото. При общуването с жалбоподателката не е придобил впечатления да има промяна в нейното състояние освен, че с годините, тя станала по-пестелива по отношение на хората и не му е известно Г. да има заболяване.

Съдът намира свидетелските показания за обективни и безпристрастно дадени след предупреждение за отговорността по чл. 290 от НК, като относимостта им съдът ще обсъди по-долу в настоящия съдебен акт.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е в предвидената законова писмена форма, насочена е против индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол по силата на чл. 171 от ЗОВСРБ и от лице с правен интерес от оспорването като адресат на акта. Със спора е сезиран родово и местно компетентният съд.

Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е Заповед № ЛС-36 от 4.11.2021 г., издадена от командир на Военно формирование 24980 за прекратяване на договора за военна служба, освобождаване от длъжност и от военна служба на военнослужещ от Военно формирование 26450, с формулирано искане издаденият акт да бъде отменен като нищожен, алтернативно да бъде отменен като незаконосъобразен акт.

Предвид данните за връчване на процесната заповед на Г. на 08.11.2021 г., видно от саморъчното отбелязване върху същата /л. 76-гръб/ и датата на подаване на жалбата – 27.09.2023 г. /л. 40/, наред с изричното изявление, съдържащо се в жалбата, че тази заповед не е била обжалвана до момента и не е била предмет на съдебен контрол за законосъобразност, жалбата е подадена след изтичането на законоустановения срок по чл.149, ал.1 от АПК и на основание чл.159, т.5 от АПК се явява недопустима по отношение искането на жалбоподателката за отмяната й като незаконосъобразна. Затова и в тази част тя следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. Срокът по чл.149, ал.1 от АПК е преклузивен и с изтичането му се погасява субективното право на жалба. Това означава, че подадената след срока жалба не притежава суспенсивен и деволутивен ефект, а акта е влязъл в сила. Съответно съдът следва да се произнесе по нищожността на Заповедта без да разглежда законосъобразността на един влязъл в сила административен акт. Сроковете за обжалване са преклузивни и погасяват самото право на жалба против административен акт, тъй като целта е да се постигне сигурност в правния мир и административни актове, против които не са подадени жалби или протести в законово определените срокове, следва да се считат за законосъобразни и да породят целените правни последици. В случай, че засегнат с тях правен субект не е съгласен с постановеното в тези актове, то за него законодателят е предвидил възможност за защита, но тя следва да се реализира в рамките на тези срокове, след което се презумира, че адресатът е съгласен, актът–законосъобразен и пораждащ правни последици. Единствено възражението за нищожност следва да се разгледа от съда, тъй като съгласно чл.149, ал.5 от АПК то не се преклудира с изтичането на определен срок. Съобразно цитираната разпоредба на чл.149, ал.5 от АПК административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето.

Посочените обстоятелства обуславят процесуалната допустимост на жалбата за разглеждане по същество относно нищожността на акта. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна по следните съображения:

Съдът счита, че оспореният акт не страда от пороци, които да водят до нищожност, по следните съображения:

В действащото българско законодателство няма легално определение на понятието нищожен административен акт. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен на основанията, посочени в чл. 146 от АПК. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са изброените пет основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т.е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. В мотивите в ТР № 5/20.07.2010 г. на Общото събрание на колегиите на ВАС е прието, че един административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на изрично изисквани от закона условия за валидността на административния акт или поради нарушаване на някое от нормативно установените изисквания за законност на административните актове - изброени съответно пет порока в чл. 146 от АПК.

Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност.

Административнопроцесуалният кодекс не съдържа изрична квалификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове. Единствено разпоредбата на чл.173, ал.2 от АПК указва правомощията на съда, когато прецени, че актът е нищожен поради некомпетентност. Компетентността е определената от държавата за съответния нейн орган публична управленска функция и предоставената му власт - правата и задълженията, чрез която тази функция следва да се осъществява.

В тази връзка, на първо място, следва да се прецени компетентността на органа, издал процесния акт. Нищожен е актът, който не е издаден от компетентен орган. Компетентността на органа следва да се преценява по материя, по място и по степен, а в случая и по време.

С оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Режима на издаване на процесния административен акт е регламентиран със специалния ЗОВСРБ и правилника за неговото прилагане.

Обжалваната Заповед № ЛС-36 от 4.11.2021 г. е издадена от компетентен орган. Видно от т. 9 на представената Заповед № ОХ-669/05.08.2021 г. на министъра на отбраната /л. 68-72/, издадена на основание чл. 26, т. 6, чл. 31, чл. 146, т. 2 и т. 3, чл. 148, ал. 1, чл. 161, т. 2 и т. 3, чл. 205, ал. 2, чл. 240, ал. 1 и чл. 288 от ЗОВСРБ, както и Заповед № ЛС-87 от 18.06.2019 г. на командира на военновъздушните сили /л. 139-140/, именно ответникът по длъжност и по звание – подполковник Д. Д. е оправомощеният орган, който назначава и освобождава военнослужещи със звание редник /войник/, каквото е притежавала жалбодателката Г.. В този смисъл издадената заповед не е нищожна.

Друг критерий за разграничаване на нищожността и унищожаемостта на административните актове се очертава от степента и/или тежестта на допуснатата незаконосъобразност при издаването на същия. Преценката за незаконосъобразност, в смисъл на нищожност, е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок, като изключва случаите, когато определени пороци по дефиниция /както при липсата на компетентност/ водят до нищожност на акта. Следва да бъдат преценени всяко едно от останалите изискванията за законосъобразност на административния акт, както са регламентирани в нормата на чл. 146 от АПК, и в случай, че се констатира нарушение на някое от изискванията, то неговата интензивност и тежест следва да бъде от такава степен на същественост, която да е достатъчна да обоснове извод за нищожност.

Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление. Формата е начин за външно изразяване на волеизявлението и за да бъде налице е необходимо тя да предписана от закона. Същата е самостоятелно основание за валидно действие на административния акт и неспазването ѝ води до недействителност на акта, чиято проявна форма /нищожност или унищожаемост/ се определя от степента на порока. В настоящият случай, съдът намира, че е спазена изискуемата писмена форма, заповедта съдържа необходимите реквизити, в т.ч. с посочени фактически и правни основания за издаването ѝ, както и условията, свързани с прекратяването на военна служба, поради което не е налице порок във формата.

Ясно е посочено в заповедта, че фактическото основание за издаването ѝ е констатирана с Експертно решение по годността за военна служба/служба в доброволния резерв № ВС-2063/26.10.2021 г. на ЦВМК към ВМА, гр. София негодност за такава, като това основание съвпада с посоченото правно такова, а именно – чл. 162, т. 3 от ЗОВСРБ, във връзка с чл. 77, ал. 1 от ППЗОВСРБ. С оглед на това, съдът намира за неоснователни съдържащите се в жалбата оплаквания, че липсва посочена материалноправна предпоставка за издаване на заповедта.

На следващо място, непосочването в оспорената заповед на конкретния номер и дата на договора за военна служба, който се прекратява, не съставлява нарушение на изискването за форма, доколкото липсва неяснота кой договор се прекратява – същият е приложен с административната преписка /л. 87-89/, а и не се твърди, в т.ч. и от оспорващата, че с нея е бил сключен повече от един договор за военна служба.

Съществените нарушения на административнопроизводствените правила са основания за нищожност също само, ако са толкова сериозни, че нарушението е довело до липса на волеизявление. Докато неспазването на компетентността е съществено процесуално нарушение, което винаги води до незаконосъобразност на издадения административен акт и то до степен на нищожност, то според правната теория нарушението на административно производствените правила е съществено, когато е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта; когато, ако не беше допуснато, би могло да се стигне и до друго решение на поставения пред административния орган въпрос. В случая не са налице доказателства за наличието на подобен порок.

Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред. Само при описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали до неговата унищожаемост. Критерият за нищожност на административния акт при порока материална незаконосъобразност е налице, когато нарушението на материалния закон е такова, че нарушава особено съществени изисквания на приложимата норма. Съществените изисквания могат да бъдат относими както до правното основание за издаване на акта, така и до съществените елементи или изисквания на същата норма. Настоящият казус не е от категорията, при която материалната незаконосъобразност води до толкова тежък порок, като съдът намира, че в случая оспорваната заповед е постановена в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби.

Съгласно разпоредбата на чл. 162, т. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/, договорът за военна служба се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие при настъпила негодност за военна служба, установена от военномедицинските органи. При условията на обвързана компетентност, след издаване на ЕР на ЦВМК, обосноваващо негодността на жалбодателката за военна служба, ответникът в 30-дневния срок по чл. 77, ал. 5 от ППЗОВСРБ /действащ към датата на издаване на процесната заповед - 4.11.2021 г./ законосъобразно е издал обжалваната заповед за прекратяване на договора и освобождаване от длъжност и военна служба на жалбодателката. При установената негодност за военна служба за ответния административен орган не е била налице възможност за преценка дали да прекрати договора на Г. и да я освободи от заеманата длъжност и военна служба, или не.

Съобразно разпоредбата на чл. 77, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ППЗОВСРБ/ постановеното експертно решение на военномедицинските органи е основание за прекратяване на договора за военна служба и освобождаване от военна служба на основание чл. 162, т. 3 от ЗОВСРБ - при настъпила негодност за военна служба или психологична непригодност, което се извършва въз основа на влязло в сила експертно решение на военномедицинските органи или заключение на органите по чл. 141, ал. 3 от ЗОВСРБ.

В изпълнение на разпоредбата на чл. 77, ал. 5 от ППЗОВСРБ, действала към дата 4.11.2021 г., оправомощеното от министъра на отбраната длъжностно лице следва да издаде заповедта за прекратяване на договора за военна служба и освобождаване от военна служба до 30 дни от датата на издаване на ЕР.

Обстоятелството, че при направени прегледи при психиатър и психолог две години след издаване на процесната заповед, видно от представените от оспорващата писмени доказателства /л. 35-39/ е направен извод, различен от този, съдържащ се в ЕР на ЦВМК, не води до извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, тъй като същата е издадена въз основа на ЕР на ЦВМК, с което законовите предпоставки за издаване на оспорената заповед са били налице.

Следва да се посочи и че декларацията с нотариално удостоверен подпис, изхождаща от брата на Г. /л. 35/ не би могла да послужи за установяване на здравословното и в частност на психическото състояние на жалбоподателката, тъй като от една страна същата освен, че представлява частен свидетелстващ документ, в който по отношение на Г. са изложени благоприятни факти, а от друга – липсват данни С. Г. да е лице, притежаващо съответната медицинска компетентност да се произнесе относно визираните в декларацията обстоятелства.

В този смисъл и показанията на свидетелите Н. и Е. /макар давайки различна оценка за психическото състояние на оспорващата/ са неотносими към законосъобразността на издадената заповед, доколкото както вече се посочи, такава легитимна преценка може да бъде направена единствено от лекари специалисти от ЦВМК.

По отношение на писмените доказателства на л. 36-39 съдът намира, че същите освен, че както вече се посочи, отразяват състоянието на Г. 2 години след издаване на процесната заповед, не изхождат и от съответните специализирани звена и органи по психологичното осигуряване, които според императивната разпоредба на чл. 141, ал. 3 от ЗОВСРБ, вр. чл. 5 от Наредба № Н-6 от 13.02.2018 г. за военномедицинска експертиза са компетентни да установяват психологичната пригодност за военна служба.

На следващо място, съображенията на жалбодателката, изложени относно Заповед № ФСД-118 от 10.11.2021 г. на командира на Военно формирование 26450 за отчисляване на лицето от списъчния състав на формированието /л. 110-111/, не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото съдебно производство. С Определение № 633/27.07.2022 г. по адм. дело № 41/2022 г. по описа на АдмС Ловеч жалбата на Г. срещу тази Заповед № ФСД-118/10.11.2021 г. е била оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено. С Определение № 519/17.01.2023 г., постановено по адм. дело № 10731/2022 г. по описа на ВАС, това определение е оставено в сила, с оглед на което развитите от процесуалния представител на оспорващата доводи по отношение на неговата правилност е недопустимо да бъдат обсъждани.

По отношение на претенцията на жалбоподателката на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК съдът да се произнесе по валидността на издаденото от ЦВМК експертно решение, следва да се отбележи, че съгласно сочената разпоредба съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол, като не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.

ЕР № ВС-2063/26.10.2021 г. е издадено от компетентен орган - ЦВМК към ВМА, в съответствие с разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Наредба № Н-6/13.02.2018 г., т.е. същото представлява валиден акт. Към момента на издаване на ЕР е действала именно Наредба № Н-6/13.02.2018 г., а не както се твърди в жалбата - Наредба № Н-4/18.02.2013 г. за военномедицинска експертиза, отменена с § 2 от ПЗР на Наредба № Н-6/13.02.2018 г. за военномедицинска експертиза. Съгласно чл. 5, ал. 6 от Наредба № Н-6/13.02.2018 г., ЕР е задължително за изпълнение от командирите. Според чл. 77, ал. 5 от ППЗОВСРБ /понастоящем отменен, но действал към датата на издаване на обжалваната заповед/, заповедта за прекратяване на договора за военна служба и освобождаване от военна служба се издава от министъра на отбраната или от оправомощено от него длъжностно лице не по-късно от 30 дни от датата на издаване на експертното решение или заключението по ал. 1. Екземпляр от ЕР е получен лично от Г. срещу подпис на 26.10.2021 г. - датата на освидетелстване /л. 112-гръб/ и липсват данни, като и не се твърди същото да е обжалвано.

В серия тълкувателни актове на ВКС и ВС /вж. т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, Тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. по гр. д. № 2/91 г., ОСГК и Тълкувателно решение № 78 от 12.07.1973 г. по гр. д. № 58/73 г., ОСГК/ последователно и аргументирано се обосновава допустимостта на т. нар. косвен съдебен контрол, осъществяван от съдилищата, първоначално по отношение на валидността /напр. с оглед спазване правилата за компетентността на издателя на административния акт по материя, място и степен/, а впоследствие - и на материалната законосъобразност на един влязъл в сила административен акт, при условие, че страната в производството по гражданското дело не е била страна в административното производство по неговото издаване и оспорване. С разпоредбата на чл.17, ал.2, изр. второ от ГПК на тази задължителна практика е придаден нормативен характер. Цитираната разпоредба предвижда, че съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Д. Г. е участвала в производството по издаването на самото ЕР, в качеството на освидетелствано лице, съдът не следва да се произнася по законосъобразността на същото в този смисъл /по аргумент на чл. 17, ал.2 от ГПК/.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не са налице сочените в представените писмени бележки от процесуалния представител на оспорващата нарушения на изискванията на Наредба № Н-6 от 13.02.2018 г. Съгласно чл.13, ал.1 от Наредба № Н-6 от 13.02.2018 г., ЦВМК извършва освидетелстване на основание медицински прегледи и изследвания, проведени и назначени от експертите на комисията и консултантите от ВМА, и налична медицинска документация, което от събраните писмени доказателства, се установява, че е сторено. Отделно, цитираната в писмените бележки разпоредба на чл.27, ал.3 от Наредба № Н-6 от 13.02.2018 г. е неотносима към настоящия случай, доколкото същата визира медицинското освидетелстване на членовете на екипажи на безпилотни летателни апарати, а безспорно жалбоподателката не е заемала такава длъжност.

Несъответствието с целта на закона или т. нар. превратно упражнение на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило. Само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност. Тук нищожност ще е налице и когато целта на закона не би могла да бъде постигната с волеизявлението, отразено в административния акт. Подобен порок не се твърди, нито се установи от съда.

В съвкупността си гореизложеното обуславя краен извод, че заповедта не страда от поддържаните в жалбата пороци за нищожност. В конкретния случай, при отсъствие на основни недостатъци, засягащи формата, съдържанието, компетентността на органа издател, административният акт не е засегнат от такива съществени пороци, които да водят до нищожност. Съдът не констатира наличието и на друго особено съществено нарушение на административно производствените правила или материално правни разпоредби, опорочаващи издаденият административен акт до степен нищожност. Възраженията в жалбата за нищожност са относими към законосъобразността на акта, която не е оспорена в срока по чл. 149, ал.1 от АПК, вр. чл. 162, ал.2 ЗОВСРБ и дори и да са налице, не водят до неговата нищожност.

Поради изложените съображения, съдът приема, че искането за прогласяване нищожността на оспорената Заповед на командир на Военно формирование 24980, издадена на 4.11.2021 година с № ЛС-36, следва да бъде отхвърлено като неоснователно и недоказано.

При този изход на процеса и с оглед своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение /л. 64 и л. 130/, на основание чл.143 ал.3 от АПК, вр. чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Министерството на отбраната и в съответствие с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде осъдена оспорващата да заплати на Министерство на отбраната като юридическо лице, съдебно деловодни разноски по делото в размер на 100,00 /сто/ лева.

Воден от горните мотиви и на основание чл. 143, ал. 3, чл. 172, ал. 1 и ал.2, предложение последно от Административнопроцесуалния кодекс, Ловешки административен съд, първи състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима жалба, уточнена с молба вх. № 3224/13.11.2023 г. на П. Е. Г. с [ЕГН], подадена чрез адвокат Ц. З. З., със съдебен адрес: гр. София, [улица], офис 1, против Заповед № ЛС-36 от 4.11.2021 година на командир на Военно формирование 24980, в частта й, в която същата Заповед се оспорва като незаконосъобразна и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба, уточнена с молба вх. № 3224/13.11.2023 г. на П. Е. Г. с [ЕГН], подадена чрез адвокат Ц. З. З., със съдебен адрес: гр. София, [улица], офис 1, против Заповед № ЛС-36 от 4.11.2021 година на командир на Военно формирование 24980, в частта й, в която е поискано да бъде прогласена за нищожна.

ОСЪЖДА П. Е. Г. с [ЕГН], със съдебен адрес: гр. София, [улица], офис 1, да заплати на Министерство на отбраната сумата от 100,00 /сто/ лева, представляващи разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

Решението в частта му, с която жалбата е оставена без разглеждане и производството в тази част е прекратено е с характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба в 7-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен съд чрез АдмС Ловеч.

В останалата част решението подлежи на обжалване с касационна жалба в четиринадесетдневен срок от съобщаването му.

Препис от решението да се изпрати на страните по делото.