№ 9604
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20221110131235 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД от Д. И. Д. срещу ЮЛ за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № 4417324 като
противоречащ и заобикалящ закона, накърняващ добрите нрави, както и
сключен при липса на основание.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ е сключен Договор за паричен заем
№ 4417324 за сумата от 2250 лв., при ГПР в размер на 49%, ГЛП от 40%. В
чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде
обезпечен с гарант-две физически лица, поръчител или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да
предоставят служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, като нетния размер на същото не следва да бъде по-малко от
1000 лв., да работи на безсрочен договор, да не е поръчител, да има чисто
ЦКР или да предостави сключен договор за гарантиране задължението на
дружеството. В исковата молба е посочено, че на датата на сключване на
договора за заем, между ищеца, ЮЛ и ответното дружество е сключен
Договор за предоставяне на поръчителство № 4417324, като ЮЛ поело
задължението да обезпечи заема срещу възнаграждение от 2154,36 лв.,
дължими от заемополучателя. Според условията на договора ЮЛ бил
упълномощен да получава в полза на ЮЛ възнаграждението за
поръчителството. Ищецът излага аргументи за попадане на договорът за
поръчителство в обхвата на ЗПК. Сочи, че клаузата от чл. 4 на договора за
паричен заем на практика не предоставя избор на заемополучателя, предвид
завишените изискания за банкова гаранция и две физически лица-поръчители
и на практика неосъществими, което принуждава да се предостави
обезпечение чрез одобреното от заемодателя дружество, както е в случая.
1
Поддържа, че едноличен собственик на капитала на ЮЛ е ЮЛ. Излага
аргументи за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението
по договора за поръчителство не е включен към ГПР и по този начин се
заобикаля чл. 19, ал.4 ЗПК. В случая ГПР надвишава посочените 49 %, като
от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод кои
точно разходи се включват в него и как е формиран. Поддържа, че е налице
нарушение на чл. 10, ал.2 и ал.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. На ищеца не е
предоставено копие от договора за кредит, погасителен план, както и
договора за поръчителство. Навежда доводи, че последният е изцяло лишен
от основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга, а
обезпечението е изцяло в полза на ЮЛ, за което е цялото възнаграждение.
Според чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство в случай, че ЮЛ изпълни и
погаси вземането, то има право на регрес срещу длъжника за пълната
стойност на платеното, т.е. задължението от едното дружество преминава към
другото, като двете дружества са свързани. Изтъква, че съгласно ЗЗД
договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, а не
между поръчителя и длъжника, както е в случая. Навежда доводи за
нищожност на договора за поръчителство поради накърняване на добрите
нрави, тъй като с изискването на чл.3, ал.1 от него за заплащане на
възнаграждение, се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Дължимата сума
по него не е включена в ГПР. Сочи, че е налице противоречие с добрите
нрави и предвид размерът на възнаграждението, а именно повече от
половината от сумата по отпуснатия заем. Моли съда да уважи предявения
иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба. Оспорва договорът за поръчителство да е лишен от основание, както и
да противоречи на добрите нрави. Дружеството е с предмет на дейност
предоставяне на гаранционни сделки по занятие срещу възнаграждение,
предвид което са ангажирани неговите услуги при свободно договаряне.
Поддържа, че престациите не са явно нееквивалентни. Поръчителството се
простира върху всички последици от неизпълнението като дружеството
отговаря с цялото си имущество, като размерът на възнаграждението е
съобразен с риска. Сочи, че чл. 4 от договора за заем предоставя избор на
длъжника как да обезпечи задължението си и в случая договорът за
поръчителството е резултат от този избор. Изтъква, че на ЮЛ се дължи
възнаграждение дори и да се приеме, че договорът за заем е нищожен,
доколкото на поръчителя са непротивопоставими промените в съдържанието
на правоотношението между кредитора и длъжника. Поддържа, че сочените
като нарушени чл. 19, ал.4 ЗПК касаят договорът за кредит, но не и за
поръчителство. Твърди, че договорът за поръчителство се регулира от ТЗ, а
не от ЗПК и не попада в приложното поле на последния. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща
процесуален представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
2
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между Д. И. Д. и ЮЛ е сключен Договор за паричен заем
№ 4417324 за сумата от 2250 лв., при ГПР в размер на 49%, ГЛП от 40%; че
за обезпечаване на задължението по Договора за паричен заем № 4417324 е
сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4417324 с поръчител
ЮЛ. Горното се установява и от представения договор за представяне на
гаранция № 4417324 от 01.03.2022 г., сключен между ЮЛ и Д. И. Д., съгласно
който ответното дружество се задължавало да издаде гаранция за плащане
/изпълнение на парични задължения/ в полза на ЮЛ, с цел гарантиране за
изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем № 4417324 от 01.03.2022 г., както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл.
3, ал. 1 от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 1343.68 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 79.04 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е
предвидено, че ЮЛ е овластено да приеме вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този
договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички други вземания на гаранта по този
договор.
Представен е и делото договор за паричен заем № 4417324 от 01.03.2022
г., сключен между ЮЛ и Д. И. Д., по силата на който на Д. И. Д. е предоставен
заемна сума в размер на 2250 лв. за срок за погасяване на кредита 34 седмици.
Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на седемнадесет
вноски, като е посочен е размер на фиксирания лихвен процент по кредита в
размер на 35 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на
40.53 %.
От представените справки за извършени плащания по процесния договор
за кредит изготвени от ЮЛ се установява, че Д. И. Д. бил заплатил по
процесния кредит сума в размер на 159.92 лв., от която 118.67 лв. главница и
41.25 лв. възнаградителна лихва.
Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № 4417324 от
01.03.2022 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
3
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно.
Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора
между страните са от значение установените въз основа на събраните по
делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит
и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ ден, че отделни
разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на
търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и
същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо
възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит
обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да
получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се
касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които са
сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и
връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между
такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно
и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя,
при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на
закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на
неравноправни клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно
справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя ЮЛ, е
кредитодателят ЮЛ, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че
търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в
управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на
другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство, ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез
сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
4
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от
договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме,
че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на
потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на
потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за
отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия-
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната
преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и
сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото
изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че
разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне
на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем
и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за
ползване на заемните средства и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски
кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
паричен заем № 4417324 от 01.03.2022 г., сключен с ЮЛ е в размер на 2250
лева, а възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на
1343.68 лева, представлява 59.71 % от сумата по заема, без да се включват
останалите суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за
заем, останалите суми, формиращи ГПР по договор за паричен заем №
4417324 от 01.03.2022 г., са в размер на 40.53 %, поради което може да се
направи изводът, че ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след
като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното
възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Доколкото
в настоящият случай с предявените искове се претендират различни форми на
нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като
съединяването е винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат
останалите предявени основания за нищожност.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
5
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 480 лв. с ДДС,
представляващи адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от Д. И. Д., ЕГН
********** със съдебен адрес в адрес, чрез адв. Д. М., срещу ЮЛ, ЕИК ***,
със съдебен адрес адрес, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
договор за предоставяне на поръчителство № 4417324 от 01.03.2022 г.,
сключен между ЮЛ и Д. И. Д..
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със съдебен адрес адрес, да заплати на Д. И. Д.,
ЕГН ********** със съдебен адрес в адрес, чрез адв. Д. М. В, ет. 6, ап. 54, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 50 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***, със съдебен адрес адрес, да заплати на
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, фирмено дело № 24/2021 по
описа на СГС, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца Д. И. Д. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6