№ 2387
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100513827 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №12812 от 20.07.2023г., постановено по гр.дело №39061/2022г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е осъдена "ЕНТЕЛ" ЕООД, с ЕИК *********, да
заплати на Е. Г. М., с ЕГН **********, следните суми: 3110.80 лв., неплатено трудово
възнаграждение, дължимо на основание чл.128, т.2 КТ за периода от м.01.2022г. до
м.03.2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 20.07.2022г. до
окончателното плащане, 122.22 лв., мораторна лихва за периода от 01.02.2022г. до
19.07.2022г., 1637.91 лв., обезщетение по чл.224 КТ за неизползван платен годишен
отпуск, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 20.07.2022г. до
окончателното плащане, 36.39 лв., мораторна лихва за периода от 01.05.2022г. до
19.07.2022г., както и сторените по делото разноски, а именно: 399.40 лв., адвокатско
възнаграждение, като отхвърля предявения иск за мораторна лихва, претендирана
върху обезщетението по чл.224 КТ, за разликата над уважения размер от 36.39 лв. до
пълния предявен от 43.68 лв. и за периода от 15.04.2022г. до 30.04.2022г.. С решението
е осъден "ЕНТЕЛ" ЕООД, с ЕИК *********, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски районен съд сумата от 196.29 лв., държавна
такса и 370 лв., разноски за експертиза.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "ЕНТЕЛ" ЕООД, представляван от
управителя Т.В.С., с ЕИК *********, с която се обжалва решение №12812 от
20.07.2023г., постановено по гр.дело №39061/2022г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти
състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.128, т.2
1
от КТ и чл.224 КТ. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваните части, като постановено в противоречие
на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства.
Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че от събраните по
делото доказателства се установява факта, че през целия м.март 2022г. ищцата е
полагала труд и е изпълнявала трудовите си задължения. Твърди се, че съгласно
представена по делото отчетна форма се установява, че ищцата през м.март 2022г.
системно е нарушавала трудовата дисциплина, като е идвала на работа за около 2 часа
на ден, имала е реално отработени само 9 работни дни, поради което неправилно съдът
е приел, че й се дължи трудово възнаграждение за пълен отработен месец. На
следващо място се поддържа още, че към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение на ищцата същата има само 6 дни неизползван платен годишен
отпуск, а не както неправилно приема първоинстанционният съд, че неизползваният
платен годишен отпуск на ищцата е бил в размер на 26 дни. Сочи се, че размерът на
допълнителния годишен отпуск на служители се определя от работодателя с отделна
заповед, като в случая на ищцата не са определени допълнителни дни годишен отпуск,
тъй като същата системно е нарушавала трудовата дисциплина. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове с
правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.224, ал.1 КТ. Прави се искане ищцата да бъде
осъдена да заплати в полза на "ЕНТЕЛ" ЕООД на основание чл.221, ал.2 КТ сумата от
1399.92 лв., представляваща една брутна работна заплата.
Въззиваемата страна - Е. Г. М., с ЕГН **********, чрез процесуален представител
адв.Р. Р., с надлежно учредена представителна власт, депозира писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че
при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд се е съобразил
и анализирал релевантните за спора факти и доказателства, приложил е правилно
материалния и процесуалния закон, като е обосновал законосъобразен извод, че
работодателят не е изпълнил вменено по закон задължение да заплати на ищцата
дължимото й трудово възнаграждение за периода от м.01.2022г. до м.03.2022г., така и
дължимото й обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо в размер на 26
дни, поради което е приел за основателни и доказани предявените искове с правно
основание чл.128, т.2 КТ и чл.224, ал.1 КТ. Сочи се още, че заявената за първи път във
въззивната жалба претенция ищцата да бъде осъдена да заплати в полза на "ЕНТЕЛ"
ЕООД на основание чл.221, ал.2 КТ сумата от 1399.92 лв., представляваща една брутна
работна заплата е недопустима. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно.
Предявени са от Е. Г. М., с ЕГН **********, срещу "ЕНТЕЛ" ЕООД, с ЕИК
*********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.128, т.2 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед петитума на постъпилата въззивна жалба от ответника, предмет на
инстанционен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която
са уважени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.224, ал.1 КТ.
В останалите части постановеното решение на СРС е влязло в сила като необжалвано.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
2
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2
и ал.3 ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
В случая не спорно между страните и от доказателствата по делото се установява,
че са обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между тях трудов
договор №7/03.08.2020г., съгласно който ищцата е заемала в ответното дружество
длъжността "счетоводител ТРЗ", при непълно работно време и основна месечна
заплата на 1140 лв., която е уговорена съгласно допълнително споразумение от
01.05.2021г., което работодателят е поемал задължението да изплаща всеки календарен
месец на два пъти – авансово и окончателно.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена от легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС).
Първоинстанционното решение в обжалваните части е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Решението в обжалваните части е и правилно,
като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон
и при обоснованост на правните изводи, поради което настоящата въззивна инстанция
споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за основателност на
предявените от Е. Г. М. срещу "ЕНТЕЛ" ЕООД при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.224, ал.1 КТ. При правилно
разпредЕ. доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение
на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя
във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия
съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации
/чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Обратно на изложеното във въззивната жалба
изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи досежно материалната
незаконосъобразност на оспореното решение, следва да се добави и следното:
По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
3
В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение
на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор
възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила
на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било
уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от
тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в
тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е
било изплатено.
В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото
доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време –
01.01.2022г. до 28.03.2022г., между страните е съществувало трудово правоотношение
като ищцата е престирала на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността
"счетоводител ТРЗ", с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 1140
лв., при непълно работно време.
В случая спорният по делото въпрос, пренесен и във въззивното производство, е
дали се дължат на ищцата трудовите възнаграждения за исковия период, доколкото
ответникът навежда възражения, че ищцата не е престирала труд през процесния
период – твърди се, че през м.март 2022г. системно е нарушавала трудовата
дисциплина като е идвала на работа за не.повече от 2 часа и има отработени само 9
дни.
В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид
възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя
на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила /в този смисъл решение
№171 от 10.07.2013г., постановено по гр.д.№843/2012г. по описа на ВКС, IV Г.О., Г.К.,
постановено по реда на чл.290 ГПК/. Работникът/служителят е длъжен
да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно
предвиденото в чл.124 и чл.125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа /чл.128 от КТ/. При непрестиране на работната
сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се
дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на
трудовите норми /чл.266, ал.1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл.267
КТ/, при производство на некачествена продукция /чл.268, ал.3 КТ/. На следващо
място въззивният съд намира да посочи, че лошото изпълнение на трудовите
задължения от работника, или непълното им изпълнение -изпълнение само на част от
задълженията, включени в трудовата функция на работника, няма за последица
недължимост на уговореното между страните трудово възнаграждение. Трудово
възнаграждение се дължи в уговорения размер, като за работодателя е налице правната
възможност да ангажира във връзка с неточното изпълнение на трудовия договор от
работника дисциплинарната отговорност на последния, включително като го уволни
дисциплинарно.
В разглеждания случай от събраните по делото доказателства не се установяват
твърденията на въззивника-работодател, че ищцата през исковия период не е
изпълнявала трудовите си задължения при работно време, съгласно предвиденото в
сключения между страните трудов договор. В подкрепа на доводите на работодателя
по делото е представена отчетна форма за м.март 2022г., в която е посочено, че ищцата
4
има отработени само 9 дни. Настоящият въззивен състав счита, че така представената
по делото отчетна форма, която носи подписа само на управителя на ответното
дружество, няма подписи на служител представлява частен документ, удостоверяващ
изгодни за страната факти, поради което неговата доказателствена стойност следва да
се прецени в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, а в конкретния
случай други доказателства, подкрепящи твърденията на въззивника-работодател не са
ангажирани по делото. Само за пълнота съдът намира да посочи, че обстоятелството
дали ищцата е спазвала работно време е ирелевантно относно извода, че през исковия
период е полагала труд, съобразно уговореното в сключения трудов договор.
Неспазването на работно време е основание работодателят да приеме, че работникът с
поведението си нарушава трудовата дисциплина и съответно да проведе процедура за
налагане на дисциплинарна отговорност, но не може да рефлектира върху извода, че
ищцата не е престирала своята работна сила на ответника. На следващо място за
установяване на факта, че ищцата е полагала труд при ответника през исковия период
следва да се отчете и обстоятелството, че по делото е установено по несъмнен начин –
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че работодателят е начислявал
на ищцата трудово възнаграждение за пълен отработен месец във ведомостите за
заплати и е подавал тази информация в НАП и съответно е заплащал необходимите за
това осигуровки, данъци и други удръжки. След като работодателят счетоводно е
отразявал ежемесечно дължимото на ищцата трудово възнаграждение и е заплащал на
ищцата всички дължими осигуровки и данъци, то този факт следва да се приеме, че
представлява извънсъдебно признание на обстоятелството, че през процесния период
ищцата е полагала труд и съответно има право на неговото заплащане. Следователно
се налага извода, че по делото е доказан факта, че ищцата през исковия период е
престирала своята работна сила на ответника.
При така установеното по делото и противно на твърденията във въззивната жалба
се налага извода, че за ответника като работодател предвид двустранния и възмезден
характер на трудовото правоотношение (чл.242 КТ) е възникнало основното
задължение по чл.128 КТ да заплаща месечно на ищцата в качеството й на служител
уговореното трудово възнаграждение. Съобразно чл.154, ал.1 ГПК изцяло в тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си за изплащане на процесните
трудови възнаграждения за исковия период. В конкретния случай въззивната
инстанция намира, че по делото не се установява, ответникът да е извършил плащания
за дължимите трудови възнаграждения в полза на ищцата по законоустановените за
това начини по чл.270, ал.3 от КТ лично на работника по ведомост или срещу
разписка, или по писмено искане на работника на влог в посочената от него банка.
Нормата е императивна и съставлява една от гаранциите за изплащането на трудовото
възнаграждение. Същевременно, тя въвежда писмената форма за доказване
изпълнението на задължението на работодателя. Във всички случаи заплащането на
работната заплата следва да се документира по надлежния ред, поради което и на
основание чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това
обстоятелство са недопустими. В случая доказателства за заплащането на
претендирата сума не са ангажирани. В тази насока са и изводите на съдебния експерт
в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в която е
посочено изрично, че при проверка в счетоводството на ответното дружество не се
съдържат доказателства за изплащане на начисленото за исковия период трудово
възнаграждение на ищцата, поради което при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, правилни са
изводите на СРС, че предявените исковете за заплащане на месечни трудови
5
възнаграждения са основателни в предявените размери, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда. Заявените с въззивната жалба
общи възражения срещу обоснования извод на решаващия съд, че е налице основание
за ангажиране отговорността на работодателя да заплати на ищцата дължимото й
трудово възнаграждение за исковия период съдът намира, че не сочат необоснованост
на решението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства,
приема за неоснователни.
По горните аргументи въззивният съд счита, че са налице основанията в закона за
ангажиране отговорността на ответника-работодател да заплати на ищцата сумата от
3110.80 лв., дължимо за периода от м.01.2022г. до м.03.2022г., ведно със законната
лихва, считано от 20.07.2022г. /дата на подаване на исковата молба в съда/ до
окончателното й изплащане. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод
и правилно е уважил предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ.
По иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ, който е уважен за сумата, за която е
предявен и е присъдено на ищцата обезщетение за неизползвани 26 дни платен
годишен отпуск, така постановеното съдебно решение се явява правилно и
законосъобразно. Обезщетението по чл.224, ал.1 КТ безусловно се дължи към датата
на уволнението на работника или служителя независимо от законосъобразното му
извършване (решение №623/24.06.2002г. по гр.д. №933/2001г. на ВКС, ІІІ Г.О.). За да
бъде уважен осъдителният иск по чл.224, ал.1 КТ, трябва да е налице прекратено
трудово правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му
се платен годишен отпуск за период от време, предхождащ прекратяването на
трудовото правоотношение. В конкретния случай противно на твърденията на
въззивника-работодател от представени по делото доказателства се установява, че
ищцата по този иск към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение не е
ползвала 26 работни дни платен отпуск, изчислени към 28.03.2022г.. При изчисляване
на размера на дължимото обезщетение първоинстанционният съд правилно е
кредитирал заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, в което е
посочено, че същото възлиза на 1637.91 лв.. Не намира опора в закона и събраните по
делото доказателства възражението на въззивника-работодател, че е начислил и
изплатил към трудовото възнаграждение на ищцата претендираното обезщетение за
неползван платен годишен отпуск доколкото доказателства в подкрепа на това
твърдение по делото няма ангажирани. В тази връзка правилно първоинстанционният
съд е уважил предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ за сумата от 1637.91
лв., представляваща полагащото се на ищцата обезщетение за неизползвани 26 дни
платен годишен отпуск, изчислени към 28.03.2022г..
На следващо място и само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че в
настоящото производство не би могло да се разгледа заявената за първи път във
въззивната жалба претенция ищцата да бъде осъдена да заплати в полза на
работодателя - "ЕНТЕЛ" ЕООД на основание чл.221, ал.2 КТ сумата от 1399.92 лв.,
представляваща една брутна работна заплата. В производството пред СРС ответникът
не е направил своевременно възражение за прихващане с обезщетение по чл.221, ал.2
КТ, съответно няма предявен по реда на чл.211 ГПК насрещен иск за претендираното
обезщетение. По тези съображения е преклудирана възможността на ответника-
работодател да заявява за първи път във въззивното производство тази претенция,
поради което въззивният съд не следва да се произнася по така направеното искане с
настоящия съдебен акт.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на
6
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в
обжалваните части, в т.ч. и в частта на разноските, изчислени съобразно изхода от
спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор пред настоящата съдебна инстанция право на
разноски има въззиваемата страна – ищцата по делото, но поради изричното изявление
на процесуалния й представител в съдебно заседание, че не претендира присъждане на
разноски, а и с оглед обстоятелството за липсата на доказателства за реално направени
такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №12812 от 20.07.2023г., постановено по гр.дело
№39061/2022г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7