СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
6437 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 38190 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 52230/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 30 състав, „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******, е осъден да заплати на С.С.К.,
ЕГН **********, сумата от 3 800 лв., представляваща неизплатени в срок плащания
по договор ДУ-19/01.03.2017 г., както и сумата от 176,70 лв., представляваща
неустойка за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
С решението „Ц.з.г.м.“ ЕАД е осъден да заплати на С.С.К., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 798,30 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Ц.з.г.м.“ ЕАД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност. Твърди, че работата по втора и
трета част от договора не е приета. Сочи, че от страна на възложителя има отказ
от по - нататъшното изпълнение на договора. Моли съдът да отхвърли предявения иск.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от С.С.К., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Твърди, че не е получавал
съобщение за оттегляне на работата, както и че страните не са уговорили
връчване на съобщения чрез имейл или обратна разписка. Сочи, че оттеглянето на
поръчката не лишава довереника от възнаграждение. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно.
По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че на 01.03.2017 г. страните са сключили договор № ДУ-
19/01.03.2017 г., с предмет проучване на утвърдени „добри практики“ на
политиките за организация и управление ***, приети с решение № 150 от
22.03.2012 г. на СОС, със срок на договора три месеца, считано от датата на
подписването му. Съгласно чл. 2 от договора, изпълнителят се е задължил да
представи проучването в три глави с определено в този член съдържание. Съгласно
чл. 3 и чл. 4 от договора, възложителят се е задължил да плати обща сума за
изпълнение на предмета му в размер на 5700 лв., като плащанията се извършват
ежемесечно в размер на 1900 лв. без ДДС, в срок до 30 дни след представяне на
съответната завършена глава от проучването и подписване на приемо - предавателен
протокол между страните.
Страните не спорят, че първата част от проучването е
приета без възражения от възложителя, което се установява и от приемо - предавателен
протокол подписан на 20.03.2017 г. Във връзка с изготвената първа част на ищеца
е заплатено възнаграждение в размер на 1900 лв.
По делото са приети две писма, с изх. № 727/29.03.2017
г. и № 727/1/ от 04.05.2017 г., адресирани до ищеца, в които е посочено, че на
осн. чл. 268 ЗЗД, възлагането на задачите по чл. 1, ал. 2, т. 2 и т. 3 от
договора се оттегля. Двете писма са изпратени на електронната поща на ищеца и
чрез куриер. Видно от обратните разписки същите не са получени от ищеца.
Страните не спорят, че ищецът е изготвил и изпратил на
ответника и втората, и третата част от проучването по чл. 1, ал. 2, т. 2 и т. 3
от договор № ДУ-19/01.03.2017 г. Втората част - Анализ на регистрираните
проблеми при управление на паркирането, постъпващите възражения, сигнали и
предложения от граждани е получена от възложителя на 02.05.2017 г., а третата
част - Развитие на политиката за управление на паркирането чрез въвеждане на
иновативни модели за управление, контрол и заплащане - на 29.05.2017 г., видно
от представените по делото известия за доставяне.
От приетата и неоспорена от страните съдебно -
счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като компетентно и обективно изготвена, се установява, че на ищеца
не е заплатена сума в размер на 3800 лв., представляваща остатък от уговореното
възнаграждение по договора. Вещото лице дава заключение, че размерът на
неустойката е 180, 50 лв., а общият размер на дължимата законна лихва е 50,15 лв.
Настоящата инстанция намира, че
дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл.
280 ЗЗД, вместо по чл.
266, ал. 1, вр. чл.
258 ЗЗД е неправилна. Неправилно СРС е приел, че сключеният
между страните договор по своята правна същност представлява договор за
поръчка. Предмет на договора за поръчка е извършването от довереника на
възложените му от доверителя правни действия. Съгласно твърденията на ищеца
същият се е задължил да представи проучване относно реализиране на новата
организация и управление ***; анализ на регистрирани проблеми при управление на
паркирането, постъпващи възражения, сигнали и предложения от граждани и
развитие на политиката за управление на паркирането чрез въвеждане на
иновативни модели при управление, контрол и заплащане. От така очертания
предмет на договора следва, че ищецът дължи на възложителя престиране на
резултат от трудова/интелектуална дейност, а трудовият резултат е предмет на
договор за изработка. Съгласно чл.
258 ЗЗД изпълнителят дължи изработването на нещо съгласно
поръчката на възложителя, т. е. договорът за изработка има за предмет
веществения труд на изпълнителя, който може да бъде резултат на вложен
физически или интелектуален труд. Процесният договор представлява вид договор
за изработка, имащ за предмет престиране на резултат и от умствен труд.
Съобразно изложеното дотук неправилно предявеният от ищеца иск за уговорено с
договора възнаграждение е квалифициран като такъв по чл.
286, вр. чл.
280 ЗЗД, вместо по чл.
266, ал. 1, вр. чл.
258 ЗЗД. Този извод следва от постигнатите между
страните уговорки относно взаимните им права и задължения, както и при
тълкуването на отделните уговорки във връзка едни с други, като всяка от тях е
преценена с оглед целта на догорите, съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД. Неправилната правна квалификация на спора, не води до порок в съдебното
решение, обуславящ неговата недопустимост, респ. обезсилването му от въззивната
инстанция, тъй като първоинстанционният съд е разгледал изцяло наведените
фактически твърдения от ищеца в исковата молба - в този смисъл е и константната
практика на ВКС, която е препотвърдена и във формираната по чл.
290 ГПК задължителна практика - напр. Решение № 375/26.10.2011
на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 931/2009 г. В този смисъл са мотивите към ТР №
2/29.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2011 г., ОСГТК - "Правната
квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него
решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният
от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита,
а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на
исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността
на решението му". По настоящето дело въпреки дадената неправилна правна
квалификация от първоинстанционния съд, той се е произнесъл по очертаното с
исковата молба спорно материално право, правилно е разпределил
доказателствената тежест и е разгледал всички предявени факти, които обуславят
възникването на спорното право. СРС фактически е разгледал правоотношението
между страните така както се твърди да е възникнало и това изключва
постановеното първоинстанционно решение да е недопустимо. Поради това
въззивният съд само следва да отстрани неправилната правна квалификация на
предявения иск и да посочи правилната - чл.
266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
258 ЗЗД.
По договора за изработка за изпълнителя възниква задължение да изпълни работата качествено
и в срок, а за възложителя възниква задължение да
плати възнаграждение. По смисъла на чл.
266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на
вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата
от възложителя. Според чл.
264, ал. 1 ЗЗД възложителят е длъжен да приеме извършената работа.
Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото
получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че
изработеното съответства на поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато
реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо
изразено заявление на поръчващия, че счита работата съобразена е договора
/т.е., приемането не е само фактическо, но и правно действие/. В този смисъл
изпълнителят може да претендира заплащане на цената само ако е изпълнил точно
задълженията си, т.е. работата му е одобрена от възложителя.
В конкретния случай, при преценка на събраната по делото кореспонденция
между страните, въззивният съд намира за доказано обстоятелството, че
изпълнителят е изпълнил изцяло уговорената работа, а възложителят я е приел без
възражения. За да достигне до този извод съдът съобрази обстоятелството, че в
двете писма, адресирани до ищеца за оттегляне на поръчката, по същество се
съдържа признание, че изпълнителят е изпълнил работата и по трите части на
проучването. В писмата е посочено, че след подробен анализ на представения
доклад по част първа се констатира, че същият обхваща и задачите по част втора
и трета, т.е. изпълнителят е изпълнил проучването и по трите глави още с
представянето на доклада по първа част.
По направеното от ответника възражение за отказ от договора, съдът намира
следното:
Разпоредбата на чл.
268 ЗЗД предвижда специален случай на прекратяване на договор за
изработка в хода на изпълнението му без вина на изпълнителя и урежда
специфичните му последици. Поръчващият /възложителят/ има право да се откаже от
договора за в бъдеще, ако са налице основателни причини за прекратяване на
договорното правоотношение, но за да произведе присъщото му правно действие, е
необходимо отказът от двустранния договор да бъде заявено изрично и ясно,
изразено по категоричен начин и да бъде доведено до знанието на изпълнителя. Като
материалноправна предпоставка за отказ от сделката основателните причини по
смисъла на чл.
268 ЗЗД са обстоятелства извън правоотношението между поръчващия
и изпълнителя, но които са във връзка с договора за изработка, тъй като
мотивират възложителя да преустанови договорната връзка. В случая такава
причина се явява обстоятелството, че изпълнението на задачите поставени в
първата част от проучването съдържат отговорите на въпросите, уредени във втора
и трета част на договора. Следва да се има предвид, че в хипотезата на чл.
268 ЗЗД се дължат направените разходи и възнаграждението за
извършената работа, които в настоящия случай са част от уговореното между
страните възнаграждение. В този смисъл е и даденото разрешение в постановени по
реда на чл.
290 ГПК решения от 8.12.2009 г.
по гр. д. № 283/2009 г., I т. о. на ВКС и
решение
от 20.02.2009 г. по гр. д. № 363/2008 г., II
т. о. на ВКС. При установеното по делото, че работата е извършена изцяло, т.е.
налице е пълно изпълнение на поставените задачи, на изпълнителя се дължи заплащане
на направените
разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението
на работата, т.е. уговореното в договора възнаграждение.
Поради неизпълнение на задължението на възложителя да изплати
възнаграждение в срок, искът за заплащане на неустойка също се явява
основателен. Съгласно чл. 16 от процесния договор при забава в плащането
възложителят дължи неустойка за всеки просрочен ден в размер на 0,1 % от
дължимата сума за съответното плащане, но не повече от 2 %. Размерът на
неустойката, съгласно приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза,
възлиза на 180,50 лв., като с оглед диспозитивното начало и обстоятелството, че
искът е предявен за сумата от 176,70 лв., същият следва да бъде уважен в
посочения в исковата молба размер.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено макар и по други мотиви.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която претендира
заплащането на сумата от 515 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна защита и
съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 38190 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 52230/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 30 състав.
ОСЪЖДА „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на С.С.К., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 515 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.