РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 24.10.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В
въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев
в.гр.д. № 3400 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 189043/09.08.2019
г. по гражданско дело 87661/17 по описа на Софийски районен съд, 48 състав, са частично
уважени предявените от “Е.Д.Г.7” ЕООД, ЕИК *******, срещу ответника “С.П.” ООД,
ЕИК*******, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 779, 28 лева, представляваща
възнаграждение по договор за изработка за извършени автосервизни услуги със
собствени материали, за която сума са издадени : фактура №
**********/08.03.2014 г. за сумата от 9 893,84 лева; фактура №
**********/04.04.2014 г. за сумата от 3 777,47 лв. с ДДС; фактура №
**********/04.04.2014 г. за сумата от 298,31 лв. с ДДС; фактура № 20000000163/30.06.2014
г. за сумата от 789,24 лв. с ДДС, ведно със законната лихва 19.07.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, за която сума е била издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 27.09.2017 г. по ч. гр. д. № 66168/2017 г. по
описа на СРС 48 състав. Исковете са отхвърлени за разликата до предявения
размер от 15 000,21 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл по
отговорността за разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Производството е
образувано с постъпила въззивна жалба № 5157175 от 30.09.2019 г. от ищеца „Е.Д.Г.7“
ЕООД, ЕИК *******, с която обжалва решението в частта, с която съд е отхвърлил
иска за размера над 2 779,81 лв. до 11 800,76 лв. Твърди се, че решението е
необосновано, тъй като съдът не е обсъдил несчетоводните фактури №
20000000114/23.04.2014 г. на стойност 1 638,44 лв. и фактура №
20000000180/17.07.2014 г. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, поради противоречие с материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита решението за
необосновано с оглед установената по делото фактическа обстановка. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част като неправилно и вместо него да
се постанови акт, с който да се уважат изцяло предявените искове. Претендира
сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника.
Постъпила е въззивна
жалба от ответника „С.П.“ ООД, ЕИК*******, с която се обжалва
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен установителния иск на
ищеца с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 266 вр. чл. 258 ЗЗД за размера на
вземането от 2 779.28 лв. Твърди се нарушение на материалния закона и нарушение
на процесуалните правила, като въззивникът изтъква, че процесните фактури не са
достатъчни доказателства да се счете сключен договор за изработка. Моли
решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови акт, с
който да се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата,
когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно
изследва въпросите; 1) дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът
служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до
недопустимост само в обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По основателността на
иска:
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Предмет на въззивното
производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с
правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение
на сумата от 15 000,21 лева,
представляваща стойността представляваща възнаграждение по договор за изработка
за извършени автосервизни услуги със собствени материали, за която сума са
издадени : фактура № **********/08.03.2014 г. за сумата от 9 893,84 лева;
фактура № **********/04.04.2014 г. за сумата от 3 777,47 лв. с ДДС; фактура №
**********/04.04.2014 г. за сумата от 298,31 лв. с ДДС; фактура №
20000000163/30.06.2014 г. за сумата от 789,24 лв. с ДДС.
Правопораждащият
фактически състав на твърдяното притезание с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ вр. чл. 288 ТЗ включва следните
елементи: 1) наличието на
действително търговско правоотношение по договор за изработка с твърдяното от
ищеца съдържание и предмет; 2) точно
изпълнение на възложената работа, т.е. осъществена престация в уговореното
количествено, качествено и срок; 3)
приемане на извършената работата; 4)
неплащане на уговореното възнаграждение.
Съгласно изслушаната в
хода на първоинстанционното производство СЧЕ, която настоящата инстанция кредитира
като обективна, изчерпателна и правилна, тъй като е в синхрон с останалия събран
доказателствен материал, процесните фактури са осчетоводени с коректна
счетоводна операция в счетоводните регистри на двете дружества. От заключението
се установява, че фактурите са осчетоводени и от ответното дружество, като
фигурират във водените дневници за покупки, съответно е ползван данъчен кредит
по ЗДДС, с изключение на Фактура №
**********/23.04.2014 г. на стойност 1 638,44
лева и Фактура **********/17.07.2014 г. на стойност 4 383,04 лева.
Вписването на фактурите в
дневниците за продажби и покупки на продавача, респективно на купувача, имащи
статут на търговци, както и отразяването на стойността им в справките
декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит във връзка с тях, са
обстоятелства, релевантни за установяването на процесното правоотношение по
договор за изработка, по повод на което са били съставени. В процесния случай,
макар от подписите положени върху фактурите да не може да се направи извод, че
лицата които са ги подписали са били упълномощени от ответника да приеме
изпълнението на работата, безспорно e, че той е узнал за техните действия - в
случая знанието не се презумира, а се установява по безсъмнен начин не само от
вписването на фактурите в дневниците за покупките, не само от извършеното
частично плащане по някои от тях, но и от това, че за фактурите е теглен
данъчен кредит в пълен размер ДДС. В този смисъл Решение № 46 от 27.03.2009 г.
на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о., ТК; Решение № 20 от 25.03.2013 г. на
ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о., ТК; Определение № 702 от 13.10.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 53193/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 158 от 7.11.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1128/2012 г., I т. о., ТК; Решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК
Не съществува спор в
съдебната практика и правна доктрина, че в същината си приемането на извършената
работа обхваща както едно фактическо действие - разместване на фактическата
власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и
правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното с
договора, което всъщност е израз на одобряването му. Следователно релевантно за
приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на
възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че
счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия,
придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено
следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова
одобрение. Съгласно чл. 264, ал. 2 от ЗЗД при приемането поръчващият трябва да
прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение,
освен ако се касае за недостатъци, които не могат да се открият при обикновения
начин на приемане или недостатъци, появили се по-късно. Ако поръчващият не
направи такива възражения, работата се счита приета според чл. 264, ал. 3 от ЗЗД и поръчителят вече не може да иска обезщетение за вреди от лошо изпълнение.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД въвежда необорима законова презумпция за
приемане на изработеното, поради което след като веднъж работата е била приета
изрично или с конклудентни действия, правните последици от приемането са
настъпили и не могат вече да бъдат ревизирани от страните. В този смисъл Решение
№ 123 от 11.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2769/2018 г., III г. о., ГК; Решение
№ 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1056/2009 г., II т. о., ТК; Решение №
94 от 2.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 133/2010 г., II т. о., ТК. С
осчетоводяването на процесните фактури от ответника, освен че се установява
наличието на договорно правоотношение между страните, също така се доказва
факта на приемане на работата от възложителя, т.е. фактическото изпълнение на
възложените СМР, въпреки липсата на подписан двустранен протокол между
страните. В този смисъл решение № 138/17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 36/25.05.2011 г. по т. д. № 263/2010 г. на ВКС,
ТК, І т. о., решение № 45 от 28.03.2014 г. по т. д. № 1882/2013 г. на ВКС, ТК,
I т. о. Следователно възражението на възложителя за некачествено изпълнение на
насрещната престация на изработващия се е преклудирано с приемането на
работата, доколкото се твърдят явни недостатъци, като правнорелевантният факт
на „приемане на работата“ се установява пълно и главно от осчетоводяването на
процесните фактури и ползването на данъчен кредит по ЗДДС. Виж Решение №
65/24.04.2021 г. по т.д. № 333/2011 г., II Т.О., на ВКС.
Поради което
първоинстанционното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на
наведените доводи относно признанието на неизгоден за ищеца факт. Не се изисква
изрично пълномощно арг. чл 34 ГПК, т.е. неоснователно е съждението, че
процесуалният представител на ищеца не притежава представителна власт да
признание направеното плащане от ответника в хода на процеса в размер на 3000
лева. Протоколът от заседанието е доказателство за извършените в о.с.з.
съдопроизводствени действия, т.е ползва се с материална доказателства сила за
действия извършени пред съдебния състав, арг. чл. 152 ГПК вр. чл. 179, ал. 1 ГПК. От Протокол за проводено о.с.з. на 24.04.2019 г. (лист 73 в преписката от
първоинстанцинното дело) се установява, че е направено волеизявление от
процесуалният представител на ищеца, че ответната страна е платила на
процесуалния представител сумата от 3 000 лв. В Протокол от 12.06.2019 г. в
публично заседание (лист 105 в преписката в първоинсатнционното дело)
процесуалния представител на ответника - адвокат М.е потвърдила направеното
плащане от 3 000лв.
Съгласно чл. 75, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД „Изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора
или на овластено от него лице“. Следва да се установи имал ли е процесуалният
представител адвокат Й. представителна власт да приема изпълнение. От
представеното по делото пълномощно (стр. 40 в преписката от първоинстанционното
дело) е видно, че процесуалният представител - адвокат Й. дори е изрично
овластен с правата по чл. 34, ал. 3 ГПК от което следва, че е бил носител на
пасивна представителна власт да приема изпълнение, т.е. същия освен признание
на факт има възможност да се откаже от иска или да признае насрещния такъв.
Следователно направеното плащане, по което страните са постигнали съгласие
следва да се счете за валидно изпълнение и първоинстанционният съд правилно е
заключил и приспаднал размера.
Съгласно мотивите на т. 5
от Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. 1/2013г. въззивният съд, макар и в
условията на ограничен въззив, представлява инстанция по същество, т.е. дължи повторно
разрешение на материалноправния спор, при
което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване на
истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на
доказателствения материал и субсумирането на установените факти под приложимата
материална норма. Съществува преклузия на възможността пред въззивната
инстанция да се сочат и представят доказателства, които страните са
могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Изключение се допуска когато 1) страната по обективни причини,
въпреки положената грижа, не е успяла да представи доказателства за вече
твърдян в първоинстанционното производство факт, като следва да установи в
условията на пълно и главно доказване причините, поради които не е представила
доказателства за този факт; 2)
страна може да твърди новоузнати факти и обстоятелства, които отново поради
обективни причини, подлежащи на доказване, не е успяла да посочи пред
първоинстанционния съд, респективно да представи доказателства за тях; 3) да твърди настъпили след приключване
на съдебното дирене пред първа инстанция факти и обстоятелства, за които да
представи доказателства или 4) да
иска събирането на доказателства, които не са били събрани от
първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения. Въпреки, че
първоинстанционният съд формално е
допуснал процесуално нарушение във връзка с установяването на релевантните за
спора факти, като не се е произнесъл с изричен диспозитив по направеното
доказателствено искане на ищеца за приемане на процесните фактури, то същото
обуславя допустимост единствено на доказателствата, които страна е представила
в първоинстанционното производство. Следователно определението на въззивния съд
в частта, с която са приети двустранните протоколи, приложени към фактурите, следва да бъде отменено на основание чл. 253 ГПК, доколкото не са налице
изключенията на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, т.е. протоколите, приложени към
всяка фактура, са представени за първи път пред настоящата инстанция, което
обуславя изключването им от доказателствената съвкупност.
В своето допълнително
заключение към изслушаната СЧЕ в хода на първоинстанционното производство
вещото лице потвърждава, че при изготвянето е ползвало всички представени
фактури, включително тези събрани във въззивното производство, като е отразило
коя част от тях са осчетоводени от ответника. Следователно настоящата инстанция
приема за установено, че ищецът доказа пълно и главно съществуването на
търговски отношения по договор за изработка, по които стойността на
възнаграждението по приетата от ответника работа е в размер на 2 779, 28
лева, като съдът е съобразил направеното плащане в хода на процеса в размер на
3 000 лева.
На основание чл. 271, ал.
1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
По отговорността за
разноски:
При този изход на делото
не следва да се присъждат разноски, доколкото нито една от въззивните жалби не
е основателна, а съдебни разноски се дължат като санкция за неоснователно
иницииран правен спор, относно определено субективно материално право.
Следователно всяка от страните следва да понесе разноските, които е сторила,
именно заради неоснователността на съответната въззивна жалба.
Така мотивиран, Софийски
градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 189043/09.08.2019 г. по гражданско дело 87661/17 по описа на Софийски районен
съд, 48 състав, в обжалваната част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.